Ви Кийланд
Красива грешка (38)

38
Кейн

Бях противен лъжец. Само че този път лъжех и себе си. Ректорът на факултета ми беше изпратил имейл да ме помоли да напиша наблюденията си върху тезата на Рейчъл, за да ги раздаде на други професори и да й помогне да намери ръководител. Отлагах, за да й дам възможност да преосмисли, а сега използвах повода да я видя, като я излъжа, че трябва да предам наблюденията си бързо нещо, което нямах никакво намерение да правя.

Беше средата на семестъра и бяхме във ваканция, а шест дена, без да я виждам, беше максимумът, който можех да понеса. В месечното издание на „Роулинг Стоун“ имаше един от онези тестове, по които Рейчъл беше така запалена. Забелязах го и го оставих настрани, за да може да го вземе и да го направи.

Тази сутрин ми липсваше както винаги и можеше да го направя… Добре, направи го.

Какъв е любовният ви живот според музиката, която слушате.

Беше поредица от въпроси от сорта на коя песен в каква ситуация можех да слушам и да разбирам. Когато събрах точките, предвиждането за моя бъдещ любовен живот беше, разбира се, напълно грешно. От любопитство прочетох останалите „предсказания“. Едното беше точно за мен, само че резултатът ми не беше между 52 и 68. Този резултат беше перфектният за Рейчъл, ако аз бях измислил тази простотия и ако можеше да го прочете днес.

Вие вече сте срещнали човека, който е предопределен да бъде вашата съдба, но е възможно да не го знаете все още. Вие сте стара душа, която се обвързва с хората на космическо ниво. Възможно е да не се доверявате лесно на хората и често избягвате задълбочени връзки, защото следвате разума, а не интуицията си. При любовта понякога трябва да изхвърлите предпазливостта на вятъра и да скочите с двата крака. Познавате сродната си душа от много време, но едва неотдавна сте осъзнали, че сте предопределени един за друг. Не се борете с чувствата си и се погрижете за душата си.

Тестът се състоеше от 15 въпроса, но този път отговорих така, както би отговорила Рейчъл. Докато събирах точките й, отпих от уискито с лед и разклатих чашата да отпия отново. Точките й бяха между 40 и 43.

Предстои ви да срещнете своята съдба!

— Да бе, да! Няма да стане! — измърморих и изпих останалото в чашата, след което реших, че не й достигат около осемнайсет до двайсет точки, за да стигне прогнозата, която беше точно за нея. Избрах петте въпроса, за които бях напълно сигурен в отговора й, и ги коригирах с по пет точки нагоре.

— Така е много по-добре.

Исусе, превръщах се в мрънкащ женчо.

Захвърлих списанието на масата и прокарах длани по лицето си. Какво, по дяволите, правех? Бях стигнал дотам да си правя любовни тестове, и да ги правя вместо Рейчъл, и дори да поправям накрая точките?

Не биваше да си сипвам второ. Трябваше да изтрезнея, да се изкъпя, да си облека някакви чисти дрехи и да ида в „О’Лиъри“, преди да съм започнал да й звъня и да затварям, само за да чуя гласа й.

И когато си намерих най-сетне топките, направих точно това. Реших да не й пускам съобщение, за да не ме отреже, като ми каже да й пратя каквото се иска от нея по имейл относно въпроса, който беше така належащ за обсъждане — наблюденията ми върху тезата, което също беше лъжа.

Отидох в „О’Лиъри“ почти към края на смяната й. Мисълта, че ще я видя, оправи настроението ми. Не се бях чувствал в такъв приповдигнат дух от почти две седмици. Подсвирквах си с песента, която вървеше по радиото.

Ава беше зад бара. Спомних си какво ми беше казала Рейчъл за компетентността на приятелката си като барманка — можела да покрие някого по време на кратки почивки или ако се наложи този някой да иде до тоалетната, така че си помислих, че Рейчъл е до тоалетната или има работа в кухнята.

Седнах на бара в онази част, където нямаше хора. Ава беше с гръб към мен и говореше с клиент. Все още бях в добро настроение и си тактувах с пръсти по плота на бара в ритъма на песента на Джак Джонсън. „По-добре е, когато сме заедно“, която вървеше в заведението.

За нещастие, доброто ми настроение наби спирачки и изскърца заканително с риск да ме обърне от стола, когато се огледах из ресторанта. Рейчъл беше на една от масите, но не сервираше храна. Ръцете ми се свиха в юмруци, когато я видях в едно от сепаретата с някакъв мъж. Бяха седнали с вплетени пръсти и изглеждаха погълнати от крайно интересен разговор.

Мъжът обърна главата си и видях лицето му.

Дейвис? Какво, по дяволите?

Първият ми инстинкт беше да стана и да отида да питам какво става тук. Дори станах и направих няколко крачки, но тогава видях нещо, което ме накара да застина на място. Рейчъл отметна глава назад и се засмя. И изведнъж гневът ми се превърна в странна смесица от вина и усещането, че току-що са ме премазали.

Тя отново се усмихваше; беше щастлива, а не тъжна. Нима не исках точно това за нея?

Объркан, с борещи се в гърдите ми емоции, стоях и гледах, докато повече не можех да издържа. После се обърнах и тихо излязох от бара.

Бях ядосан, макар и да знаех, че нямам никакво основание да се гневя, а гневът ми беше премесен с тежка доза разкаяние, бях виновен, че сега държеше ръката на друг мъж. Бях си тръгнал, защото не я заслужавах, но пък и никой друг не я заслужаваше. Нямаше никаква логика в мислите ми, но някак започвах да разбирам, че никой няма да проумее мотивите за решението ми. Ето защо запазих всякакви обяснения за себе си, макар че трябваше да кажа на някого през какво преминавам.

През цялата ваканция не излязох от апартамента си. Единственото, което правех, освен да сляза до спортната зала, бе да слушам музика. Ако не останех навън поне няколко часа, имаше голяма вероятност Рейчъл да получи диск с подбрани любовни песни.

По дяволите, кога се превърнах в хленчещ женчо?

И понеже не знаех какво да правя със себе си, реших да карам. Оставих пътя и малката кола да ме отведат където си поискат. Бях на работа чак в понеделник. Може би щеше да ми дойде добре да се махна от града за ден-два. Направих обратен завой и вместо да вляза в паркинга на сградата ми, се отправих към моста. Наистина не знаех къде отивам. Не бях планирал нищо. И карах.

И когато пристигнах, разбрах, че точно това е мястото, където трябваше да бъда.

* * *

Стълбите бяха ремонтирани. Предишните червени тухлени стъпала сега бяха подменени е мрамор. Имаше нови храсти и малка ограда около статуята на Дева Мария. Преди нямаше такава, но като цяло църквата „Свети Килиън“ беше същата, каквато си беше преди петнайсет години, когато влязох тук за последен път.

Все още помнех този последен ден. Измъкнах се тайно от нас, понеже бях наказан заради онова, което забърках с Бени предната седмица. Знаех, че е заминала. Родителите ми бяха казали само това, понеже отказвах да говоря за случилото се, докато чух, че е в безопасност.

Но не ми пукаше. Исках да съм тук в събота, в случай че се появи и иска да говори с мен. Исках да й обясня защо съм направил това… което направих. Онзи следобед седях там в тъмната стаичка шест часа. Естествено тя не се появи. Беше си отишла отдавна. И тогава разбрах, че трябва да живея с вината, че съм предал доверието й, и да се надявам да продължи напред.

Не можех да не отбележа горчивата ирония, че днес бях отново тук, след като бях видял, че е продължила напред без мен.

Църквата беше празна. Нямах никаква идея защо бях дошъл и какво правя. Очите ми веднага намериха изповедалнята, но този път нямах намерение да сядам вътре. Седнах на последния ред и се огледах. Беше тихо. Миризмата на тамян успокои нервите ми. Затворих очи, поех няколко дълбоки глътки въздух, разперих ръце на облегалката зад мен и наведох глава назад.

Трябва да съм останал така много дълго време, докато чух приближаващи се стъпки и вдигнах глава. Един възрастен свещеник се приближавате към мен. Дори не го бях усетил, стоеше на няколко реда пред мен.

— Как си, синко?

Имаше силен ирландски акцент и ми отне минута да разбера какво всъщност казва.

— Добре съм. Надявам се, не е проблем да поседя тук.

— Няма ключалки на вратите. Имаш късмет. Много малко църкви могат да се похвалят с такова нещо днес. Хората тук са чудесни. Можеш да идваш когато пожелаеш.

— Благодаря.

— Искаш ли да говориш за нещо?

— Не, не мисля.

— Сигурен ли си? Аз умея да слушам.

— Без да се обиждате, отче, но става дума за жена и не съм сигурен, че е във вашата област.

Той седна на редицата отпред и преметна ръка през облегалката, за да се обърне към мен.

— Може и да съм дал обет на Бог, но имам майка и четири сестри — каза и вдигна четири пръста. — Четири. И всички постоянно говорят, не млъкват, по дяволите. Така че… знам много за жените.

Засмях се.

— Не мисля, че някога съм чувал свещеник да казва „по дяволите“, освен ако не става дума за наказанието за греховете ни.

— В новия век, синко, трябва да се върви в крачка с младите и с модерните времена — усмихна се той. — И дори гледам „Отчаяни съпруги“, когато отида на гости при сестра ми Мери. Пристрастена е към това чудо.

— Това ми звучи като наказание.

— Е, да, неведоми са пътищата Божии.

— Ето, с това мога напълно да се съглася.

— Какво те води тук тази вечер? Не мисля, че съм те виждал на месите. Нов ли си в нашия край?

— Не, всъщност израснах тук. Това беше моята църква, когато бях дете.

— А! — кимна той. — Дошъл си да видиш семейството си?

— Не. Татко почина преди години. Мама не живее вече тук. Аз просто… бях… — Нямаше смисъл да лъжа един свещеник. — Реших да изляза да покарам и някак се оказах тук.

— Понякога пътят ни е вече предопределен за нас. И ние можем само да го следваме.

— Предполагам…

— Е, кажи ми тогава за твоето момиче. Как се казва?

— Рейчъл.

Той кимна.

— От Битие^[1].

— Щом казваш.

— Какво става с нея, че си така изгубен?

— Дълга история, отче.

— Нямам нищо друго освен време.

— Няма да ти хареса много. Не се отнесох към Църквата с нужното уважение. Или към свещениците, ако трябва да бъда по-конкретен.

Усмивката му ме подканваше, не ме критикуваше или съдеше, дори след като го предупредих.

— Всички правим грешки, синко. Понякога помага, ако го кажеш и свалиш бремето от гърдите си.

Нямах какво да губя, освен уважението му, разбира се, а уважение към себе си отдавна нямах. Може би отдавна е било време за една истинска изповед. Поех дълбоко дъх.

— Добре, но не казвай, че не съм те предупредил.

* * *

Свещеникът свали очилата си и потърка очи.

— Странна история наистина.

— Мислиш ли, че не знам?

— Да започнем отначало. Това, което се е случило преди толкова много години… може да е започнало с грешен мотив — измъкваш се от работа, криеш се в изповедалнята. И дори си се върнал, когато не е било задължително да идваш повече.

— Да.

— Кажи ми защо си продължил да идваш всяка седмица?

— Знаех, че нещо не е наред. Малкото дете… Рейчъл… Тя беше изплашена. Изглеждаше сякаш има нужда да говори с някого за това, което се случва в дома й.

— Значи си искал да й помогнеш?

— Да. — И това беше самата истина. Исках да й помогна. — Но не го направих по правилния начин. Трябваше да кажа на някого още първия ден, да кажа на полицията, че имам подозрения. Вместо това си играх на детектив и я нараних.

— Защо не се обърна към някой възрастен? Трябва да има някаква причина.

— Беше изплашена, не казваше нищо конкретно. Не бях сигурен, че подозренията ми са основателни. Страхувах се, че ще я подплаша и после няма да има доверие никому.

— Може би, ако беше отишъл веднага в полицията, със сестра й щяха да са твърде изплашени, за да проговорят, и щяха да отрекат всичко.

Поклатих глава:

— Но има и другата вероятност — да кажат и да ги измъкнат от онзи ад по-рано.

— Понякога болката в живота е неизбежна. Според мен ти си сложил край на ужасната ситуация. Ако ти не се беше върнал онази седмица, това е можело да продължи с години. Много малко момчета на тази възраст биха жертвали свободния съботен следобед, за да се сприятелят с едно малко дете.

Прокарах пръсти през косата си.

— Не зная вече.

— Вярваш ли в Бог, синко?

Много време не бях стъпвал в църква, но това не бе променило вярата ми. Колкото и да бях нещастен през тези години и колкото и изкривена да беше връзката ми с Църквата, не бях престанал да вярвам, че има по-голяма сила от нас.

— Да.

— Това е хубаво. Трябва да приемеш съдбата, която той ти е отредил, и да я обгърнеш с истината.

— Мисля, че не разбирам.

— Няма такова нещо като случайности и съвпадения. Съвпадението е нещо, което видимо няма връзка с нищо друго и затова ни се струва толкова забележително, но винаги има връзка. И тази връзка винаги е Бог.

Бях скептичен.

— Мислиш, че Бог ни е сложил в един и същи ден в онази изповедалня?

— Да, така мисля — отговори категорично. — И по-важното е, че вярвам, че Бог ви е събрал отново неслучайно, а за това има причина.

— И каква е причината?

— Това — насочи пръст към мен — ти трябва сам да проумееш. Явно ти се дава втора възможност. Какво ще направиш с нея, това зависи само от теб.

Поклатих глава. Може би беше прав. Може би той ни беше събрал отново, за да й призная и обясня, или може би тази втора възможност беше за нещо повече, за нещо по-голямо, но бяха минали петнайсет години и може би беше късно.

— Благодаря, отче.

Той протегна ръка към мен.

— Ще те оставя на спокойствие да направиш това, за което си дошъл — да помислиш.

Стиснахме си ръцете.

— Благодаря.

Той излезе от реда, направи няколко крачки, после спря и се обърна към мен.

— Четири молитви към Дева Мария и една „Отче наш“, и едно добро дело — да дадеш някому вяра и надежда. — Забелязал изражението ми, той обясни: — Това е наказанието ти. Не вярвам, че греховете могат да се простят само с молитва. Понякога давам на хората задача да извършат нещо добро, благотворително, нещо, което да даде някому надежда и вяра… Карам я полека с молитвите при теб, но искам доброто ти дело да бъде голямо и значимо.

Останах на мястото си и мислих почти час. Накрая реших, че е време да тръгвам, но преди да изляза, не устоях и хвърлих един последен поглед на местопрестъплението. Усмихнах се, когато вратата на изповедалнята проскърца като преди.

Вътре беше същото, може би малко поизносено. Седнах в стола, в който я чаках преди, и се огледах. Декорът беше същият. Само един обикновен златен кръст на стената. Загледах се в него, после отпуснах глава на дланите си и затворих очи.

Толкова много въпроси се въртяха в мозъка ми.

Дали имаше нещо вярно в това, което ми каза свещеникът — че Рейчъл и сестра й щяха да отрекат истината от страх, ако веднага бях казал на някого?

Дали щеше да ми прости всички лъжи, тогавашни и сегашни?

И дори да ми простеше, дали наистина беше продължила напред?

Дали така ще е по-добре за нея? Когато я видях с Дейвис преди часове, когато я видях щастлива, болеше. Адски болеше. Исках из да съм този, който да я кара да се усмихва. Може би това беше моето наказание, моята саможертва.

Не знаех какво да правя. Вероятно сега бях още пообъркан, отколкото преди да дойда. Знаех, че не съм от най-добрите Божии чеда, не ходех на църква, но един Божи знак щеше да свърши работа.

Отворих очи с чувство на поражение и погледът ми обхождаше износения червен килим. Едно лъскаво пени блещукаше в мрачната стая. Дори след толкова много години чувах гласчето й.

Намери си пени за късмет цял ден, не се колебай, прибери го за усмихнат ден.

Господи, тя още беше с мен. След всички тези години, след всичко, което преживяхме. Как можах да я пусна?

И после истината ме удари. Може би я бях пуснал физически, но тя бе отнесла сърцето ми със себе си. Трябваше поне да й кажа истината и да я оставя да реши какво да прави с нея. И точно като преди седях на стола и въртях монетата между палеца и показалеца си.

След малко затворих дланта си около нея и погледнах към кръста.

— Благодаря. Ще имам нужда от повечко късмет.