Ви Кийланд
Красива грешка (37)

37
Рейчъл

По навик тръгнах към мястото, където обикновено сядах от началото на семестъра, но после се спрях.

О, по дяволите!

Нямах никаква причина да седя на предната редица, за да ме гледа надутия като пуяк професор. Щях да си върша работата, да идвам на лекциите, да преподавам, когато трябва, и да оценявам домашни, но това беше всичко. Нямаше да ми казва къде да сядам. Край с това.

Огледах се и се усмихнах зловещо, когато забелязах празното място до господин Лудвиг. Нека ми погледа тялото отблизо, да съм полезна за изкуството му. Поне той можеше да оцени достойнствата на това тяло. И днес беше ужасна жега, но той както винаги беше с вълнената си шапка.

— Здрасти — каза и се усмихна. — Професор Бастун те е пуснал? Бях започнал да си мисля, че ще се наложи да се преместя напред, за да те поканя на кафе някой ден след лекции.

— Имаш нужда от помощ ли? Не съм те виждала на допълнителните ми часове, които имат нужда от разяснения.

Момчето с шапката се усмихна.

— Не, нямам нужда от помощ. Само от кафе с теб.

Усетих нечие присъствие зад гърба си. Видях как усмивката на момчето се стопява и флиртът изчезва от очите му. Това ми беше достатъчно да разбера кой е зад нас. Надявах се само да се махне и продължих да го игнорирам.

Нямах късмет.

— Рейчъл? — покашля се той. — Мога ли да те видя след часа за няколко минути?

Затворих очи. Исках да му отговоря с „Майната ти“, но не исках да си мисли, че му отделям кой знае какво внимание и да му доставя удоволствието да види, че е в състояние да изтръгне каквато и да е емоция от мен. Нито пък тях да си позволя да се превърна в една от онези одумвани жени, които са минали през леглото му.

Сложих най-изкуствената си усмивка, оголих белите си като перли зъби до венците и се обърнах към него.

— Разбира се, професоре.

Бях твърдо решена да му покажа, че съм напълно добре, но това, което видях, когато се обърнах към него, директно избърса усмивката от лицето ми. Кейн изглеждаше кошмарно. Очите му бяха кървясали, топлата му кожа с естествен загар изглеждаше бяла и студена, беше раздърпан и рошав, но не с цел да върви в крачка с модата. Не, или преди няколко часа се бе върнал от запой, или беше болен като куче и едва бе домъкнал задника си до университета. Макар че му бях бясна, се надявах да е второто.

Той кимна и очите му се преместиха към студента до мен. Улових как челюстта му се стяга и задържа погледа си върху горкия Лудвиг няколко секунди повече от необходимото. Емоциите ми бяха като гръмнали фойерверки. Вбесяваше ме фактът, че си мисли, че може да създава проблеми на някого, защото флиртува с мен. Не му дължах нищо.

През следващите деветдесет минути избягвах да го гледам и се преструвах, че си водя записки, но съзнанието ми не беше в лекцията. Когато часът свърши, изчаках на мястото си да си тръгнат студентите и после слязох до първия ред на залата. Бях застанала на три метра от Кейн и се чувствах ужасно неловко. Той си събираше нещата в чантата.

— Мисля, че ще е най-добре да говорим в кабинета ми.

— Тук е добре.

Кейн ме погледна.

— Бих искал разговор насаме.

— И аз искам много неща, ама не ми се дават, нали така?

— Добре — кимна. — Можем ли поне да седнем? — Посочи към предния ред.

Тръгнах с крайно нежелание. Държах се като малоумна тийнейджърка и отказвах да го погледна. Той изчакваше да спра да си играя с телефона си и да му обърна внимание, но не беше познал. След няколко минути разбра, че няма да оставя телефона си и започна да говори.

— Получих имейл от декана относно молбата ти да бъде сменен научният ти ръководител.

— Е, и?

— Това не е нужно. Почти си готова и ако не искаш да прекарваш време с мен, можем да общуваме с имейли.

Най-накрая вдигнах поглед към него.

— Не ти искам мнението за нищо. Не желая да упражнявам защитата на дипломната си работа с теб. Не искам да защитавам каквото и да е било пред или с теб.

Кейн вдигна ръка и се опита да докосне дланта ми.

— Рейчъл.

— Не ме докосвай — отдръпнах се с презрение.

Той вдигна двете си ръце.

— Съжалявам. Не исках да те разстройвам.

— Малко късно е за това, нали?

Той пое дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Нека започна отначало. Можем да бъдем колегиални един към друг в час, така че защо да си създаваш цялата допълнителна работа да искаш нов научен ръководител? Повечето професори биха искали да пипнат това-онова по работата ти и ще се наложи да пренаписваш цели части с месеци.

— Предполагам, ти би искал да пипнеш работата ми по друг начин.

От тона му разбирах, че започва да губи търпение, което беше и целта ми. Исках да го вбеся, исках да изкарам някаква емоция от него. Начинът, по който сложи край, беше толкова плосък, сякаш не си заслужавах дори енергията му, а това беше болезнено.

— Опитвам се да се държа професионално, Рейчъл.

Изправих гръб.

— Аз също. Ако имах право на избор, не бих останала и като асистентка при теб, както не искам да си ми научен ръководител. Мога да изискам нов ръководител, защото не сме работили дълго по темата ми и по принцип не си този, с когото започнах, но не успях да измисля причина да ме преместят като асистент при друг, без да предизвиквам подозрение. Мислех си да им кажа, че сме се чукаш преди, и сега може би не е много професионално да работим заедно.

Кейн прокара пръсти през косата си.

— Съжалявам, че те нараних, Рейчъл. Не зная как да поправя нещата и да бъдем отново приятели.

— Никога не сме били приятели, Кейн, а колкото до поправянето на нещата, за да проработи една връзка, са нужни двама. Не може да поправим нищо, защото само един от двама ни знае какво е счупено. — Гласът ми омекна. — Аз все още не зная какво се счупи.

Скършените ми последни думи го накараха да погледне в очите ми. Исках да го гледам пренебрежително, да го убия с поглед, но когато погледнах дълбоко в очите му, там видях само болка. И в миг на слабост сърцето ми заговори вместо мен:

— Какво се случи, Кейн? Защо ме отряза от живота си? Всичко беше добре, и после изведнъж…

Вместо да погледне встрани, както правеше напоследък, той ме допусна за секунда до себе си. Погледите ни бяха заключени и видях, че мъжът, когото познавах, е все още там. И после всичко изчезна.

— Ти си изумителна жена, Рейчъл. Заслужаваш нещо много по-добро от мен.

В една секунда бях ранима и мека, но в следващата сурова и безпощадна. Скочих, почти изгубила както вътрешно, така и външно равновесие, изправих рамене.

— Ти не си ми никакъв да ми казваш какво заслужавам и какво не! Аз сама избирам това!

Кейн стана и ме хвана за лакътя, докато се опитвах да се обърна. Силният шум от отварянето на вратата отекна в стаята и се чуха гласовете на влизащите за следваща лекция студенти. Изчаках да видя колко важно е за него да ме задържи, но в крайна сметка ме пусна. Просто ме пусна.

— Помисли си, Рейчъл. Не си създавай допълнителна работа, само защото си ми ядосана.

Макар че студентите бяха на най-горните стъпала, се наведох да прошепна в ухото му, за да не ме чуе никой.

— Иди и си го начукай, професоре.

* * *

— Говори! — каза Чарли и облегна лакти на бара.

Беше приключил за деня, но все още не си тръгваше. Предположих, че чака и последните следобедни посетители да си идат. Чарли нямаше никакво намерение да оправи сушилнята за съдове и колкото и да е странно, това беше добре дошло за мен, защото намирах за успокоителен онзи звук, който издават съдовете, когато ги подсушаваш на ръка. Извадих една чисто мокра чаша за безалкохолно и напъхах кърпата за подсушаване в нея.

— За какво искаш да говорим? За настоящите политически събития? За музика?

— Не ми излизай с тези номера, госпожичке. Знаеш какво те питам.

Усмихнах му се.

— Нямам никаква представа — излъгах. Естествено, че знаех много добре.

— От една седмица не си на себе си. Какво става? Проблем с онова момче?

Чарли беше много суров мъж, но само привидно. Имаше меко и добро сърце, като Шрек. И това харесвах най-много в него.

— Всичко е наред, Чарли. Просто малко повече работа в университета.

— Как може да лъжеш така безсрамно? — поклати глава. — Двайсет и осем години в полицията.

Канех се да отрека, но после се замислих.

— Как познаваш, когато някой лъже? Как се издават?

— Има цял език на тялото и ако обръщаш внимание, този език ще ти каже много за един човек.

— Като например?

— Е, първо са очевидните неща — човекът не те гледа в очите, започват да шават, докосват устата и лицето си, но повечето добри лъжци знаят тези сигнали и се опитват да ги контролират. Има и по-дребни неща, които са дори по-добри индикатори. Например понякога раменете им се повдигат по-високо, по време на лъжата, дишането става по-плитко. Това е естествената реакция на тялото към промяна на дишането. Някои стоят напълно неподвижно. Когато хората говорят, тялото им има естествено движение, полюляване, ако искаш го наречи, но когато лъжат, този естествен комфорт на тялото изчезва. Освен това има дребни неща и по време на говорене, например повтарят една и съща дума или фраза многократно. „Не, не съм аз“, „Не, не съм аз.“

— Интересно.

— Кой те лъже?

Изправих рамене.

— Никой. Никой.

— Много остроумно.

Чарли ме обичаше и знаех, че няма да рови чак толкова дълбоко, както би направила Ава. Затова реших да съм честна с него.

— Мъжът, с когото се виждах, сложи край на връзката и не мисля, че ми казва истинските си мотиви. — Въздъхнах. — Или може би само търся несъществуваща причина заради собственото си его. Не зная.

— Говорим за професора, нали?

— Да.

— Искаш да разбереш дали все още иска да бъде с теб и къде му е сърцето? Мислиш, че има нещо в главата му, което не му позволява да се примири с това, което е в сърцето му?

— Така мисля.

— Е, има само един начин да се разбере дали мъжът, който бяга далеч, наистина те обича.

— И какъв е този начин?

— Продължи без него. На един мъж му идва умът в главата, когато види, че жената не го чака повече.