Ви Кийланд
Красива грешка (36)

36
Кейн

Сърце не ми даде да й кажа, след като се разплака. Или поне така се убеждавах. Казвах си, че прикривам истината за нейно добро, а не защото съм егоистичен задник, но след една седмица колебания, осъзнах, че в момента правех с нея същото, което направих, когато беше дете — проточвах го седмица след седмица, и не предприемах нищо, защото не вярвах в себе си. Само че тогава бях объркан тийнейджър, а сега бях уж зрял мъж. И едно беше дяволски сигурно — не се държах като такъв.

Бях я избягвал почти всяка вечер тази седмица, освен в час, когато нямах друг избор. И тя знаеше, че нещо не е наред.

— Какво става с теб? — попита сестра ми, докато вземаше чинията ми. Пак трябваше да ходи на лекар и аз гледах децата.

Евелин очевидно беше напълно отчаяна, за да извика точно мен, като се има предвид, че предишния път едва не убих едното й дете.

— Нищо особено.

Тя отиде до кухнята да остави чинията ми в мивката и се върна да продължи разпита.

— Глупости. Знам, че става нещо и то едва ли е радостно.

— Как така знаеш?

Сестра ми ме погледна в очите.

— Като начало, все още си тук. Обикновено, когато те помоля да гледаш децата, си извън вратата в секундата, в която се върна. Сякаш идеята да имаш семейство и деца е заразна или какво?

Предполагам беше права. Реших да продължа да твърдя, че няма нищо.

— Бях гладен, какво толкова?

Тя ме изгледа изпитателно.

— Къде е жената, с която беше тук предишния път? Момичетата говориха за нея цяла седмица. Рейчъл ли се казваше?

— Откъде да знам?

— Не ми говори простотии. Не ти вярвам. В мига, в който споменах името й, лицето ти се промени.

— Халюцинираш.

— Нима? Рейчъл — каза с по-висок глас. — Рейчъл. Рейчъл.

— Мисля, че трябва да добавят и психиатър към всички лекари, при които ходиш.

Станах и започнах да прибирам останалите по масата неща, за да освободя мястото между мен и булдога.

Племенниците ми бяха изчезнали с кутия с макарони и лепило и бяха необичайно тихи, докато лепяха храна по листите за рисуване във всекидневната, но къде бяха неспирните им дърдорещи усти, когато ти трябват, за да прекъснат неприятен разговор?

Със сестра ми почистихме след вечеря, но за моя изненада тя остана необичайно тиха. Трябваше да се сетя, че използва времето да презареди оръжията. Затвори машината за миене на съдове и се обърна към мен:

— Какво си направил?

— За какво говориш?

— Или тя те е зарязала, или ти си направил гаф. Сигурна съм. И понеже, ако някой те прецака или отреже, си подпален и гневен, сега ще стрелям със затворени очи и ще уцеля истината — ти си сгафил.

По дяволите, добра беше. Въздъхнах.

— Забърках се в голяма каша.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не точно.

— Добре. И как ще излезеш от кашата?

— Не мога да изляза, без да я нараня.

— Изневерил ли си й?

— Не, не, изобщо не е такова.

Евелин се замисли и ме огледа пак.

— Чуй ме братче, носиш прекалено голям товар за неща, които мислиш, че са станали по твоя вина, но всъщност нямаш никаква вина за тях. Ти поемаш отговорност за всичко. Уверен ли си, че това, което си направил, е толкова лошо?

Сестра ми винаги е била склонна да ме оправдава. Когато не отговорих, тя поклати глава и каза:

— Ти си добър човек. Каквото и да си сторил, съм сигурна, че ще направиш правилния избор. Не мога да си представя да държиш на някого и да го нараниш съзнателно.

Сестра ми беше права за едно — никога не съм искал да нараня Рейчъл, нито пък Лиъм, но през годините бях вземал доста лоши решения и последиците падаха върху невинни хора. Пропуснах да направя правилното за Лиъм, не видях, че напрежението му идва повече, че договорът беше товар, с който тогава не можеше да се справи. И накрая стана прекалено късно. При Рейчъл трябваше да кажа на някого, че подозирам какво става в дома й още в деня, в който влезе в изповедалнята, но вместо това излъгах едно невинно дете, преструвах се с месеци, че съм свещеник. Тя имаше белези, защото аз не направих нищо. Бях й причинил достатъчно зло.

* * *

Буквално ми призля, когато видях как очите й грейнаха, щом я попитах дали иска да идем на кафе след час на другия ден.

— Значи, според теста в „Космополитън“, те харесвам — обяви тя. Бяхме си поръчали по кафе и седяхме на тиха маса в задната част на кафенето. Рейчъл се опитваше да се държи, сякаш всичко е наред, но чух как гласът й потрепва и забелязах как върти часовника си.

— Пак ли тестове?

— Да. Въпрос номер девет беше малко неприятен — каза закачливо. — Питаха дали все още ще те харесвам, ако качиш двайсет кила, оплешивееш и си загубиш работата. Не знаех кой отговор да задраскам, но после се сетих, че така или иначе обичаш да ми връзваш очите. — Тя се засмя и…

Мамка му, колко болеше.

Когато не отговорих, си помисли, че съм се обидил.

— Шегувах се, нали знаеш?

Кимнах и се покашлях.

— Виж, Рейчъл… Не мога да продължавам така.

Усмивката й изчезна. Разбираше какво й казвам и все пак реши да се държи за надеждата.

— Кое, да се виждаме на по кафе из университета? Никой не го намира за странно. Виждам асистенти и професори на обяд и на кафе през цялото време.

— Нямах предвид да прекарваме време в университета. Имах предвид времето извън него. Не можем да се виждаме повече.

— Защо? Не разбирам.

След като говорих със сестра ми предната вечер, реших да не й казвам нищо за църквата и за нас преди петнайсет години. Защо да я наранявам, като изсипвам допълнително товар и унижение отгоре й?

— Ти си ми студентка. Това, което се случи между нас, не биваше изобщо да започва.

Тъгата мълниеносно се трансформира в гняв върху лицето й.

— Глупости. Това никога не те е интересувало, а и семестърът е почти на средата.

— Съжалявам. — Погледнах надолу, защото беше прекалено трудно да я лъжа директно в лицето. — Не биваше да се случва.

— Майната ти, Кейн.

— Ще остана научен ръководител на дипломната ти работа, така че това няма да ти се отрази.

— Няма да ми се отрази?

— Рейчъл…

Тя се изправи.

— Знаеш ли какво, Кейн? Дълго си мислех, че съм недостойна да бъда обичана, срамувах се от неща в живота ми, които се случиха по моя вина, съжалявала съм за изборите си. Едва през последните няколко седмици започнах да осъзнавам, че аз не съм моето минало. Не искам да бъда нечие съжаление. Така че, майната ти.

По инстинкт я стиснах за ръката, докато минаваше покрай мен. Очите й бяха пълни със сълзи и знаех, че иска да си иде, преди да ги видя. Не искаше да зная колко я боли.

Господи, как исках да върна всичко назад и да изтрия това, което току-що казах, но вместо това пуснах ръката й, пуснах я да си иде.

Това беше най-доброто, което можех да направя за нея, колкото и да не изглеждаше така сега.

Не можех да се обърна и да я гледам как излиза. Стиснах очи, заслушан в звука от стъпките й, отдалечаваха се все повече и повече. И после вече не я чувах.

Рейчъл беше права за едно — тя беше моето съжаление, но не по начина, по който го виждаше тя. Не я съжалявах, не. Но винаги щях да съжалявам, че съм я пуснал да си иде.