Ви Кийланд
Красива грешка (34)

34
Кейн

— Какво ме гледаш? — Мърфи облегна глава в скута ми, големите му кафяви очи ме изучаваха внимателно. Почесах го по любимото местенце зад ушите и той въздъхна дълбоко.

— Исусе, как ти смърди дъхът, приятел. — Или поне мислех, че е неговият, а не моят.

Затворих лаптопа, махнах очилата си и разтърках очите си. Бях се окопал в апартамента си два дни, не се бях къпал, почти не бях ял, и се чувствах напълно сразен. Рейчъл вероятно бе разбрала, че се опитвам да я отсвиря, понеже не се бе обаждала или писала от вчера.

Осъзнах колко луд бях по тази жена, след като за стотен път започвах спора със себе си и се убеждавах, че е най-добре да не й казвам. Не би следвало да е трудно решение, ако няма какво да се губи, а аз със сигурност щях да я загубя. Как щеше някога да ми има доверие, ако разбере, че се познаваме от петнайсет години? И че я бях лъгал с месеци? Бях взел от нея съкровената й тайна и я бях манипулирал през една решетка седмица след седмица. Ако й кажех, щях да я загубя. По дяволите, та аз лично не бих имал доверие на човек, който ми е погодил такъв гаден номер.

Но ако не й кажех, всичко, което имахме сега, и всичко, което предстоеше, щеше да е изградено върху още повече лъжи. Бях пълен егоист, докато се опитвах да оправдая решението си да не й казвам. Уверявах се, че ако й кажа, ще я нараня двойно.

Знаех, че не й е все едно какво става с мен, знаех, че й пука за мен. И щях да отворя стари рани, а силно се съмнявах, че би искала да се върне към онова време. Защо да разлайваме кучетата? Нека си спят?

Но имаше едно нещо, което не можех да преглътна и да подмина с лека ръка — не исках да бъда поредният мъж, който ще я разочарова. Тя заслужаваше много повече. Мамка му, тя заслужаваше някой много по-добър от мен.

Заскубах косата си, докато прокарвах ръце през нея.

Кажи й истината и я загуби, като освен това я и нараниш. Излъжи я в лицето и се опитай да продължите напред с тази лъжа.

Макар че бях пропилял два дни да мисля и да се разкъсвам между едното и другото, знаех, че нямам никакъв избор, никакъв шибан избор. Не можех да продължавам да я лъжа. Единствената ми утеха беше, че когато разбере как съм я лъгал, ще ме намрази и после ще й е по-лесно да продължи напред. Поне за нея щеше да е лесно, а отлагайки мига на истината, само доказвах какъв егоист бях.

Пресегнах се за телефона си и точно тогава екранът светна. Не се бяхме чували повече от двайсет и четири часа, затова съобщението й дойде точно навреме.

Рейчъл: Искаш ли пилешка супа? Мога да мина след работа тази вечер.

Гледах телефона си, колебаех се. Едно е да знаеш, че си осъден на смърт, но съвсем друго да знаеш точния час на екзекуцията си. Преди да си намеря топките и да отговоря, дойде второ съобщение.

Рейчъл: Свършвам работа в осем.

Не исках да кара уморена и сама след работа чак до Манхатън, затова най-накрая намерих топките си и отговорих:

Кейн: Ще дойда до вас в девет.

Взех си душ и реших да изведа Мърфи на разходка, за да убия времето и да си избистря мозъка. Бяхме изминали пресечка и половина, когато ми хрумна нещо:

— Какво те кажеш да се поразходим с колата този следобед?

Мърфи размърда опашка, което приех като знак на одобрение. Ако се затворех пак в апартамента си, щях да полудея. Трябваше да се махна нанякъде и да избистря мислите си. И така и така имах време, можеше да направя нещо добро за някой друг…

След час вървяхме към главната сграда на Риджънси Вилидж. Бях се обадил предварително, за да се уверя, че няма проблем да се отбия, и медицинската сестра ме увери, че ще предаде на Лидия и Умберто, че идвам.

Лидия ме чакаше в лобито. Очите й грейнаха, когато ни видя с Мърфи. Тя се наведе да го погали.

— Прилича точно на нашия Макс.

— Това е Мърфи. Помислих си, че Умберто може да се зарадва на една такава визита.

— Нямаш представа колко си прав! Това ще му подобри настроението за деня, ако не и за годината. Няма значение какво става сега в главата му, той никога не забравя онова куче. — Лидия се огледа. — Рейчъл с теб ли е?

— Не, сам съм. Минавах насам и реших да се отбия — излъгах.

— Много мило, професор Уест.

— Моля те, наричай ме Кейн.

— Така да бъде — усмихна се тя и се изправи. — Умберто си подремва сега, но скоро трябва да се събуди. Възразяваш ли да се поразходим малко? Може и да изглеждам стара, но с удоволствие бих разходила кучето, а и обичам да се разхождам тук. Със съпруга ми излизахме на разходка с Макс всеки ден след вечеря, а след това пиехме чай с бисквити.

— Разбира се — отговорих, подадох й каишката и й предложих да ме хване под ръка. Тя прие и тръгнахме под синьото небе.

— Е, кажи ми, Кейн, женен ли си?

— Не, не съм.

— Такъв красив мъж, с такова красиво куче… жените трябва да падат в краката ти.

Никога не съм бил от онези мъже, които разказват с коя излизат или с коя спят, дори като студент не съм го правил. Някои мъже не могат да си затворят устата.

Но… какво толкова!

— Има една дама в живота ми, но направих нещо глупаво и развалих всичко.

— О, съжалявам да го чуя. Искаш ли да говориш за това? Имам опит в брака повече от петдесет години. Може да успея да ти помогна да оправиш нещата?

— Не е нещо, което може да се поправи лесно.

Лидия мълча много дълго време.

— Обичаш ли тази дама?

Бях опитвал да не се изправям пред отговора на този въпрос, но някак се оказа много по-трудно да лъжа Лидия, отколкото себе си. Кимнах.

— Да, мисля, че е напълно вероятно. Нямам представа как се случи.

Тя се усмихна.

— Винаги така се случва. Един ден се завърташ и те удря право в лицето, сякаш през цялото време е било там, а ти си бил сляп и не си го видял. Това е истинската любов — никога не виждаме нито началото й, нито края.

Страхотно. Никакъв край не се вижда?

Точно това имах нужда да чуя, преди Рейчъл да ме зареже. Лидия вероятно забеляза изкривеното ми лице и стисна ръката ми.

— Не се тревожи, момчето ми. Когато си влюбен, всички грешки могат да се поправят.

— Не съм убеден, че някои подлежат на ремонт.

— Казал ли си й къде си сбъркал, каквото и да е това непоправимо според теб нещо? — Поклатих глава. — Всички правим грешки. Животът не идва с инструкции за употреба. Ако един човек те обича, той ще ти прости, но когато ги криеш, когато лъжеш за грешките си, те вече не са грешки, а решения.

— Честно казано, от няколко дни я отбягвам, защото знам, че когато й кажа, ще ме остави и ще я нараня.

— За нещастие истината боли. Друга жена прави съпруга ми щастлив след петдесет години брак. Невинаги е лесно, но погледнато в перспектива, по-добре е да нараниш някого с истината, отколкото да го правиш щастлив с лъжа. Защото тя може да реши да остане с теб, когато научи истината, но лъжите те държат заклещен на едно място.

Лидия не се шегуваше, когато каза, че е научила нещо през петдесетте годни на брака си. И прозорецът, през който нахлуваха съмненията ми, най-сетне се затвори мълниеносно. Стиснах ръката на Лидия.

— Умберто е истински щастливец.

* * *

Изражението на лицето на Умберто, когато видя Мърфи, беше може би най-голямото щастие, което бях виждал в живота си, но не спирах да се укорявам, че не дойдох с Рейчъл. Толкова щеше да се зарадва да види такова щастие, а аз щях да видя усмивката на лицето й.

Другата дама на Умберто не се виждаше никъде днес. Лидия бе приклекнала до него, кучето от другата му страна, а той се смееше с цяло гърло и галеше кучето, а моят неверен четириног приятел въртеше опашка, щастлив от получаваното внимание.

Застанах настрани и ги гледах. После ги оставих насаме. Поне едно добро решение днес.

* * *

Докато карах обратно, един час мислих за тази вечер. Минах през нас да оставя Мърфи и да си взема душ, и започнах да репетирам какво ще кажа. Как да обясня какво съм направил, без да звуча като пълен идиот. Дори почти се убедих, че мога да я накарам да ми прости, но това трая, докато застанах пред сградата й и не можех да се сетя дори как да започна такъв разговор.

Всичко, което бях обмислил, всички думи, които си бях повтарял, избягаха от съзнанието ми в мига, в който излязох от колата си и погледнах към прозореца й. Беше необичайно топла есенна вечер и подухваше лек вятър. Лампата в спалнята й светеше, щората бе пусната почти до долу, а аз можех само да стоя там и да гледам, без да съм в състояние да направя каквото и да било друго.

Сърцето ми почти спря, когато видях силуета й. Беше в профил и гледаше някъде встрани, в далечината, а не към мястото, където бях застанал. В началото не помръдна и после видях как едната й ръка се увива около китката на другата и започва да върти часовника.

Да, и аз съм така, Многознайнице. Съжалявам, че те прекарах през този ад през последните два дни.

Трябваше да приключа с това, да кажа и да се свършва вече. За доброто на двама ни.

Поех дълбоко дъх и най-сетне се отправих към сградата.

Асансьорът пристигна след цяла вечност, после запълзя още по-бавно към третия етаж. Когато излязох, челото ми беше окъпано в едри капки пот. Беше болезнено трудно да тръгна към вратата й.

Почуках, зачаках с ръце в джобовете и с поглед, забит в обувките ми. Казах тиха молитва — не, не пропуснах да отбележа иронията в побърканите си действия.

Рейчъл отвори вратата и стомахът ми се обърна, повръщаше ми се и сякаш някой ме беше изритал в корема. Изглеждаше по-красива от всякога, със зелена лятна рокля с тънки презрамки, която подчертаваше красивата й шия. Дивата й тъмна коса беше пусната и пак я беше събрала от едната страна. Наложи се да се преборя с кошмарния инстинкт да се наведа напред и да я погълна цялата, като започна от дългата й шия. За разлика от друг път, тази вечер бе сложила грим, ярко червило върху сочните плътни устни; миглите й бяха гъсти и черни от спиралата; черен молив очертаваше очите й с почти бадемова форма, но сега изглеждаха още по-големи.

Тъгувах, защото може би нямаше да имам възможността да опра устни върху нейните поне един последен път. Вдигнах поглед към нея и сърцето ми заблъска без никакъв контрол и ритъм. Бях се влюбил в нея. И в този момент исках само едно — да й го кажа, но не исках да й кажа тези думи, преди да последва ужасния разговор. Можех само да се надявам, че един ден ще имам възможността да ги кажа.

— Здравей, Рейчъл.