Ви Кийланд
Красива грешка (31)

31
Кейн

Рейчъл ми помаха от масата, която обслужваше, когато влязох в „О’Лиъри“ няколко минути преди седем. Бяха минали по-малко от дванайсет часа, откакто бях в нея, но тялото ми веднага реагира.

Чарли ме поздрави от бара. Здрависахме се, ръката му здраво стисна моята. Очевидно искаше да привлече вниманието ми.

— Лети покрай масите. Предполагам, се дължи на факта, че каквото и да става между вас, работи?

— Ако питаш дали се виждаме, отговорът е „да“.

— Не си женен, нали? — попита с присвити вежди.

— Не, не съм.

— Наркотици?

— Никакви.

— Имаш ли досие?

Като цяло бях подложен на полицейски разпит и имах история, но нямаше нужда да споделям нещо, което бе станало преди толкова много време и до което никой нямаше достъп.

— Не, нямам.

Чарли насочи два пръста към очите си.

— Наблюдавам те, да знаеш.

— Чарли, какво правиш? — попита Рейчъл, която се бе появила до мен.

Той започна да подрежда чистите чаши.

Пред Рейчъл се държеше по съвсем различен начин.

— Само си говорим с добрия професор.

— Само си говорите, а? — попита тя и присви очи. — И не го разпитваш?

Чарли ме погледна право в очите.

— Говорихме за Янките. Трета база се нарани жестоко, когато се опита да отбележи точка, а трябваше да не се пречка на капитана си. Нали, професоре?

Рейчъл имаше всички основания да бъде подозрителна.

— Да, Чарли, така е — отговорих.

Не бях сигурен дали Рейчъл вярва на глупостите му, или предпочита да не му обръща внимание. Какъвто и да беше случаят, се радвах, че има кой да се грижи за нея.

— Трета маса са готови да си ходят — каза тя на Чарли. — Казах им да донесат сметката си на теб. — Погледна си часовника. — Ава я няма още. Искаш ли да изчакам, докато дойде? Пета маса поръчаха предястия и още не са избрали какво ще ядат след това.

— Ще се оправя. Вие бягайте, деца.

— Сигурен ли си?

Чарли посочи с палец към вратата.

— Хайде, махайте се. Не искам хората да видят твоя професор тук и да си помислят, че мястото се превръща в свърталище на юпита.

Засмях се.

— Лека нощ, Чарли.

Сестрата на Рейчъл живееше в Куинс и трафикът все още беше натоварен, въпреки че вече беше след седем. Докато пълзяхме към паркинга, тя беше по-тиха от обичайно.

— Много работа ли имахте днес?

— Не, всъщност беше доста слабо.

Пак мълчание и сега вече гледаше само през прозореца.

— Притеснява ли те нещо?

Тя се размърда на седалката си.

— Трябва да ти кажа нещо за сестра си.

— Добре.

— Наркоманка е. Е, сега се възстановява, но въпреки това нещата не се променят никога. Закачиш ли се веднъж, дори и да не вземаш нищо, си оставаш наркоман. Същото като при алкохолиците, нали? Човек продължава да е алкохолик, дори да не е пил нищо от пет години. Има ли време, когато спираш да се определяш като алкохолик? Може би като с онези чипове, които показват, че си трезвен? Тези чипове различни неща ли означават? Мисля, че са различни за различните постижения. Чип за един месец, друг за една година? Но пък може би…

Говореше, без да си поеме дъх. Изреченията й се застъпваха, беше притеснена.

Прекъснах я.

— Рейчъл?

— Какво?

— Говориш несвързано. Не ми пука дали сестра ти е наркоманка. Нямаше да ме притесни дори и да не се възстановяваше. Няма да я съдя. Отиваме на вечеря, защото ти искаше да дойда. Все още ли искаш?

— Да.

Пресегнах се, улових ръката й и я сложих под моята върху лоста за скоростите.

— Добре тогава.

С периферното си зрение видях как раменете й се отпускат от облекчение. Тя пак се загледа през прозореца, после се обърна към мен.

— Изгуби попечителство върху сина си заради дрогата.

— Съжалявам да го чуя.

— Разрешено й е да го вижда само два пъти седмично. И то под надзор. Бившият й съпруг я остави преди няколко години и взе сина й.

— Нейният син? Не е ли и негово дете?

— Не, дълга история. Роди Адам, когато беше много млада.

Стиснах ръката й.

— Стават кофти неща, Рейч. Дрогата не е хубаво нещо.

Само Бог знае колко добре го знаех от първа ръка и покрай Лиъм.

— Зная, исках само да споделя.

— И благодаря за това.

Макар че наистина не бих съдил сестра й, си я представях по различен начин. Очаквах да ни отвори слаба, раздърпана, неподдържана жена, малък апартамент, лоши зъби. Но жената, която ни посрещна, не беше нищо такова. Тя беше една по-възрастна версия на Рейчъл. Здрава и усмихната, тя се усмихна широко, прегърна ме и ме покани да вляза.

— Така се радвам да се запознаем. Сестра ми ми каза… абсолютно нищо за теб.

Рейчъл се засмя.

— Не й обръщай внимание. Има навика да приказва повече от необходимото.

— Значи имате доста общи черти, освен външния вид.

Райли затвори вратата зад нас, ухилена до ушите.

— Вече го харесвам.

Антрето водеше към кухнята и тя провери яденето във фурната. Днес в час беше ужасна жега, бях изпил няколко бутилки вода и трябваше да отида до тоалетната. Попитах къде е и Райли ме упъти, докато разбъркваше нещо в голяма тенджера.

— През хола по коридора, първата врата вляво. Като цяло живея в апартамент с размерите на вагон, така че няма как да я пропуснеш.

Забелязах стена със снимки в рамки, подобна на тази в апартамента на Рейчъл, но не спрях по пътя за банята. На връщане забелязах, че бяха снимки на малко русо момче, първо в бебешките му години и после като малко момченце. Предположих, че това е Адам, синът на Рейчъл, и реших да не споменавам нищо, в случай че темата е болезнена.

Почти подминавах стената със снимките, когато една мъничка снимка улови окото ми. Две малки момиченца стояха прегърнати на тревата. Едната беше на около три или четири, а другата на девет или десет, но със сигурност това бяха Рейчъл и сестра й.

Спрях и се загледах в малката. Снимката беше стара и не много ясна, но нещо в нея задейства някаква аларма в мен. Гледах, взирах се и усещах как раменете ми се изправят.

— Винаги настояваше сама да си връзва косата на опашка и все беше вързана накриво, но тя беше категорична, че трябва да си я прави сама.

Райли стоеше до мен и ми подаваше чаша.

— Студен чай.

Поех чашата, без да откъсвам очи от снимката. В нея имаше нещо така познато. Разбира се, че трябваше да е познато, като се има предвид, че Рейчъл не се бе променила кой знае колко през годините, но не беше само това. Очите ми оглеждаха цялата стена.

— Имаш ли други ваши снимки?

Рейчъл се присъедини към нас.

— Искаше да видиш мои снимки от детството ми — каза тя и ме подбутна закачливо с рамо. — Ако Райли ще ти показва снимки, на които изглеждам смешно, няма да е зле да ми покажеш свои снимки от времето, когато си бил малко момче.

Мисля, че кимнах, но не бях сигурен. Съзнанието ми беше още фокусирано върху лицето на Рейчъл на снимката. След минутка Райли се върна с един албум.

— Ела, ще ти покажа още снимки на Рейчъл. Да видиш каква беше пухкава като бебе. Майка ни обичаше да й прави снимки гола, докато я къпеше в коритото. Рейчъл имаше трапчинки, но не на лицето.

Тримата седнахме на дивана, по една сестра от двете ми страни, и Райли започна да прелиства стария албум.

Посочи една снимка. Предположих, че това е Райли, гушнала новородената Рейчъл.

— Когато мама я доведе у дома, я мразех. Открадна цялото внимание, което получавах преди.

Рейчъл веднага се намеси с укор:

— Мама й казала да не слага дребни предмети край мен, за да не се задавя, а тя слагала монети от два цента в кошчето ми.

— Не е вярно! — Райли ме погледна и ми смигна. — Бяха от по двайсет и пет цента. Бяха прекалено големи и нямаше начин да се задави с тях.

Опитах се да изглеждам заинтересован, но нещо ме ядеше и не ми даваше мира. Знаех какво е, но се опитвах да си внуша, че въображението ми е откачило. И въпреки това не можех да се отпусна и да се отърва от това усещане. На почти всички снимки Рейчъл беше много малка.

— Нямаме много снимки, след като Рейчъл стана на пет или шест. По това време мама се разболя.

— Рейчъл ми каза. Съжалявам за загубата ви.

Райли кимна.

— Благодаря. Двете години след като почина и преди да ни преместят при семейство Мартин, не бяха хубави времена, не искахме да запечатваме на лента спомени от този период.

— Не знаех, че не сте се преместили да живеете с леля си и чичо си веднага след като майка ви е починала. При приемно семейство ли ви изпратиха?

Рейчъл и Райли се спогледаха.

— Не, когато мама почина, останахме да живеем с доведения ни баща.

Погледнах към Рейчъл.

— Ти ми каза, че майка ти не се е женила повторно.

Райли затвори семейния албум и каза:

— И двете предпочитаме да се преструваме, че никога не е съществувал. — Тя стана и добави ведро: — Отивам да проверя соса.

И след като Райли отиде в кухнята, Рейчъл ме хвана за ръката.

— Съжалявам. Не исках да те лъжа. Просто сестра ми е права. По-лесно е да се преструваме, че Бени никога не е съществувал — говореше меко тя. — Не беше добър човек.

Бени. Шибаният Бени!

Името ме удари в стомаха като гръм. Не бях сигурен, че ще мога да издържа до края на вечерята. През пялото време я гледах и виждах само малкото момиче от изповедалнята. Сега всичко беше ясно като бял ден. И изведнъж не можех да избия от съзнанието си образа на онова сладко малко дете, зърнатите очертания през решетката преди всичките тези години. Всеки път, когато я погледнех, виждах само милото сладко лице на едно десетгодишно момиче.

Когато се насилих да изплувам от мъглата, забелязах, че Рейчъл ме гледа загрижено.

Скочих рязко от стола си, извиних се и пак отидох в банята.

— Извинете ме за минутка.

Върнах се в банята и се загледах в отражението си в огледалото. Едри капки пот бяха избили по челото и над горната ми устна. Никога не бях получавал паникатака, но сега бях убеден, че преживявам точно това. Сърцето ми рикошираше в ребрата, не можех да дишам. Поемането на въздух беше усилие. Наведох се над мивката и се фокусирах върху вдишването и издишването. Започнах да обливам лицето си с вода.

Не бях сигурен колко време съм останал в банята, но когато се появих, Рейчъл ме чакаше в коридора.

— Добре ли си? — Опря ръка върху потното ми чело. Не ми изглеждаш добре.

— Всъщност… не съм добре. Започна днес в клас и мислех, че е от жегата, но вероятно е някакъв вирус.

— Какво да направя? Искаш ли джинджифилова бира или нещо хладно да сложиш на челото си? Няма да е зле да полегнеш на дивана за малко.

— Добре съм, но мисля, че трябва да се прибера.

— О! Добре. Разбирам. Нека кажа на Райли и да си взема чантата.

— Не — казах може би прекалено бързо.

— Не?

— Ти остани. Не искам да провалям вечерта ви. Сестра ти ще може ли да те закара у дома?

— Предполагам…

— Съжалявам. Ще се видим утре в час, нали?

— Да, добре.

Макар и думите й да ме уверяваха, че всичко е наред, изражението й говореше нещо съвсем различно. Не бях убеден, че дори се хвана на тая история с вируса, но трябваше веднага да се махна. След кратко извинение и сбогуване с Райли бях вече навън.

Не бях на себе си и не бях и сигурен, че съм в състояние да седна зад волана. Когато се прибрах, осъзнах, че идеята е била лоша, защото изобщо не помнех пътя от апартамента на Райли до нас. Налях си чисто и започнах да крача напред-назад и да си припомням последния път, когато видях малкото дете в църквата — деня, в който я проследих до тях.

След всичко, което се случи тогава, родителите ми скочиха и се заловиха да ме защитават, искаха услуги от всички местни политици и полицията. Всичко, което се случи онзи ден, ми бе като мъгла.

Освен едно.

Бях лъгал месеци наред малката Рейчъл, вместо да направя нещо, да направя всичко по силите си, за да я изкарам възможно най-бързо от онзи ад.