Ви Кийланд
Красива грешка (27)

27
Рейчъл

Нещата между мен и Кейн се промениха през тази нощ. Вътрешната му борба, която го бе задържала от самото начало на познанството, като че изчезна.

Утрото на новия ден ми показа един по-ведър Кейн, неговата по-щастлива версия. След като го изритах от душа, за да успея най-сетне да се измия, използвах времето да помисля върху всичко, което се бе случило. Пулсиращият поток масажираше врата ми и затворих очи.

Кейн се бе отворил за мен. Той носеше огромен товар от вина за неща, за които реално не беше виновен. И въпреки това аз не му казах почти нищо за себе си. Не знаех защо за някои неща никога не бях готова да говоря.

След като едва се принудих да изляза от банята, започнах да ровя из дрешника му за стара тениска. Помещението беше по-голямо от кухнята ми. Грабнах една износена с емблемата на Бруклин Колидж, облякох я и прокарах пръсти по мократа си коса.

Намерих го в трапезарията, с купчина домашни и отворен лаптоп. Беше сложил онези очила, които харесвах толкова много. Когато се приближих, той ме изгледа продължително.

— Какво? — попитах.

— Тениската. На теб ти отива повече.

Доближих се до масата и той моментално плъзна ръка под материята и стисна задника ми. Размахах пръст пред очите му.

— Не, не, да ги нямаме такива. Имаш да оценяваш домашни.

— Тая работа трябва да я върши асистентката ми.

— Не си ми казал. Иначе досега да съм ги проверила.

Той ме придърпа върху коленете си и зарови нос в косата ми.

— Защо не ги провериш сега, докато аз си играя с теб, а ти ще четеш есетата на тема „Изкуството на ритъма“.

— Толкова си нагъл.

Той вдигна поглед към мен.

— Какво означава това? Ти харесваш, когато пръстите ми са в теб, както и езика ми, и пениса ми. Иска ми се да имам и други органи, които да мога да плъзна в теб и никога да не излизам.

Засмях се и го плеснах леко по гърдите.

— Гладна съм. Трябва да ме нахраниш.

— Точно това правех — подгрявах те, за да ги поднеса закуската.

— Какво ще кажеш да направиш нещо за закуска, а аз ще прегледам есетата?

— Става. Мразя да оценявам есета.

* * *

Докато Кейн приготвяше закуската, свърших с домашните. Палачинки и наденички.

— Това е страхотно, но е същото като предишния път. — Насочих вилицата към него. — Само палачинки ли можеш да правиш?

— Не, мога да готвя много неща. Просто не го нравя често, защото е по-лесно да взема нещо навън.

— Не ме бива много в готвенето, но мога да правя страхотни сладки и торти.

— Наистина ли?

— Да. Роуз, леля ми, която ни отгледа, работеше в пекарна за торти и сладки. Обичаше да прекарва време с нас, когато се преместихме при нея, затова ни вземаше със себе си и заедно правехме тестото.

Кейн изглеждаше замислен.

— Имаха ли свои деца? Чичо ти и леля ти?

— Не, Роуз не можеше да забременее. Били са приемно семейство много преди да се настаним при тях. И след като ни осиновиха, престанаха да вземат деца. Имаха си прекалено много грижи с мен и Райли.

— Спомена веднъж, че си имала доста луди години. Иска ми се да видя каква си била тогава.

— Не, не искаш да виждаш такова нещо. Роуз мина през самия ад с нас. Момичетата в тази възраст са кошмар по принцип. Аз не бях ангел, но сестра ми беше направо ужасна.

Точно довърших закуската и това беше перфектното извинение да стана и да сменя темата. Не умеех да лъжа, а рано или късно Кейн щеше да зададе въпрос, на който нямаше да съм готова да отговоря. Взех чиниите от масата и реших да ги измия на ръка, вместо да пускам миялната машина.

Кейн дойде зад мен и ме целуна по рамото.

— Трябва ли да работиш утре вечер?

— Не, на работа съм тази вечер и вдругиден вечерта.

— Искам утре вечер да те заведа на едно място.

— Къде?

— Изненада е.

— Добре — усмихнах се.

— Облечи се изискано.

Измих последната чиния, затворих крана и се обърнах към него.

— Колко официално?

— Колкото искаш.

Не можех да си спомня кога за последно съм имала усещането, че всичко е правилно, че нещата са си на мястото. Кейн веднага забелязала глуповатата ми усмивка.

— Какво?

— Това… усещането, че всичко е на мястото си.

Очите му изучаваха моите.

— Така е. Колкото и да се борих и макар да е срещу всички правила на университета, от толкова много време не съм имал това чувство. Всичко е точно както трябва да бъде. Може би не успях да те изкарам от съзнанието си, защото мястото ти винаги е било там.

Следващите часове прекарахме в мързел. Лежахме на дивана и гледахме стари епизоди на „Закон и ред“. Не ми се искаше денят да свърши, но дойде времето да ме закара до нас да се преоблека за работа. Облякохме се в спалнята му. Оправих леглото, а той облече джинси и тениска с яка. На нощното шкафче имаше наполовина изпразнена кутия с презервативи. Кейн бе отишъл да си мие зъбите и вратата към банята му беше отворена. Извиках:

— Къде ги държиш?

— Кое?

— Презервативите?

— В нощното шкафче, но можеш да ги оставиш навън, ако искаш. Скоро ще довършим опаковката.

Усмихнах се и отворих чекмеджето, за да ги поставя там, но погледът ми спря на една снимка в сребриста рамка. Естествено любопитството ми надделя и взех снимка на старата им група. Кейн е бил вероятно на двайсет години, на снимката беше прегърнал друго момче на неговите години. Останалите бяха зад тях.

Кейн се появи и ме хвана на местопрестъплението.

— Извини ме. Отворих чекмеджето и не успях да се спра. Бил си толкова секси.

Леглото се огъна от тялото му, когато седна до мен.

— Бил съм?

Бях радостна, че не се ядоса, когато ме хвана да надничам в нещата му. Побутнах го закачливо с рамо.

— Е, сега си стар и зрял и си по-скоро красив, а не само секси.

Той взе снимката от ръката ми.

— Така ли мислиш, а? — Гледах го как прокарва палец по рамката. — Аз, Лиъм и момчетата.

— Изглеждате толкова щастливи. Защо я държиш в чекмеджето?

— Не зная. Предполагам, защото има дни, в които не е лесно да я погледна.

Чувството ми беше така познато. Когато обзавеждах апартамента си, имаше дни, в които минавах край снимката на мама всеки ден и тя ме натъжаваше, но след време свикнах да я гледам постоянно и започнах да й се усмихвам всяка сутрин.

— Когато я оставиш навън, става по-лесно. Затвориш ли я, сякаш заравяш рана и тя никога няма да зарасне.

Кейн ме погледна и кимна в съгласие. После затвори чекмеджето и остави снимката навън.

— Готова ли си?

Опитах се да не показвам колко бях радостна, че послуша съвета ми. Първите няколко дни щеше да му е тежко, но с времето всичко щеше да премине. Освен това се надявах да съм до него, когато си ляга.

Взех чантата си от хола и започнах да търся телефона си. Намерих няколко изпопадали монети на дъното й и се сетих за нещо, което не бях правила от много, много време.

— Изчакай — казах. — Забравих нещо в банята.

Отидох пак до нощното шкафче, погледнах отново снимката на Лиъм и Кейн, затворих очи и си пожелах. После метнах на пода двете месингови монети, за да може Кейн да ги намери.

Намери си пени за късмет, не се колебай, прибери го за усмихнат ден.

Усмихнах се доволно, обърнах се да се върна в хола и едва тогава забелязах Кейн на рамката на вратата. Подскочих от изненада. Притиснах ръка до гърдите си.

— Изплаши ме.

Погледът му се премести към пода, където лежаха монетите, и после пак към лицето ми. Сякаш търсеше нещо.

— Какво, по дяволите, направи току-що?