Ви Кийланд
Красива грешка (24)

24
Кейн

Преди петнайсет години

Не се появи миналата седмица. Може би трябваше да съм щастлив, че след осем седмици, през които се измъквах да идвам в църквата, най-сетне си върнах съботите, но не беше така. Страхувах се за нея и се притеснявах, а цялата шибана седмица се точеше мъчително.

Погледнах към кръста над църквата и изпсувах тихичко, преди да вляза.

Извинявай за езика, шефе.

Църквата беше празна както винаги, а имах да разучавам и песен. Седнах на мястото си да си поема дъх, вместо да я дебна навън.

Лиъм отново беше в период на пиянско писане, и то от няколко дни, но след последното му фиаско, когато успя да си спомни само половината от жестокото парче, всички събрахме пари и му купихме портативен рекордер. Беше по-малък от телефон и можеше да записва двайсет часа музика само с натискане на копчето.

И проработи жестоко. След като се появи на репетиция с махмурлук след редовното си петъчно запиване, не можеше да си спомни абсолютно нищо, но ние просто свалихме записа. Бяхме благодарни, че Лиъм се е сетил да натисне копчето. За наша беда, както и за негова обаче, беше забравил да го изключи цялата вечер. Със сигурност щяхме да намерим начин да използваме и грухтенето му, докато мастурбира. Щяхме да ги нагласим в някоя бъдеща песен.

Седях в изповедалнята със слушалки в ушите вече почти половин час и макар че все още не се бе появила, поне вече бях научил думите на песента, която Лиъм бе измислил. Когато свърших с това, потънах в червения плюшен стол, затворих очи и си пуснах Боб Дилън. Ритъмът на песента блокира всичко, което се случваше навън, в това число скрибуцането на вратата на изповедалнята.

Не бях сигурен колко време е била там, когато най-сетне отворих очи и я забелязах. Махнах едната слушалка и от режим „свещеник“ за секунда минах към моето шестнайсетгодишно аз.

— Хей, здрасти, не мислех, че ще дойдеш.

Музиката блъскаше от висящата ми слушалка.

— Какво слушаш? — попита.

Не можех да й кажа, че слушам Боб Дилън. Не беше много набожно, нали?

— Едни нови химни.

— Звучи като Боб Дилън.

Усмихнах се до ушите. Детето знаеше кой е Боб Дилън. Нищо чудно, че я харесвах толкова много. Снижих глас:

— Шшшш, тихо, нека не позволяваме на останалите свещеници да разберат малката ни тайна.

Не я виждах, но знаех, че се усмихва.

— Окей.

— И като стана дума за тайни, какво ще ми споделиш днес? Беше ли добро малко агънце?

— Сестра ми се върна.

— Да те вземе?

— Не, загазила някъде и полицията я доведе у дома.

Добре, това беше добре. Полицията трябваше да ходи много по-често в тази къща.

— Какво се е случило?

— Останала в ловната вила на бащата на приятелката си, едната вечер изпила всичкия алкохол, излязла да търси още и се изгубила. Полицията я доведе, след като повърнала в колата им.

— Говориха ли с родителите ти?

— Говориха с Бени. Слушах от вратата на стаята си. Той излъга полицаите, че сестра ми пие през цялото време и бяга с момчета. И че е така от много време.

Майка му!

— Не зададоха ли някакви други въпроси?

— Не, не бих казала. Бяха двама и единият от тях познава Бени от автосервиза.

— Автосервиза?

— Където работи Бени.

— Бени оправя коли? Автомонтьор ли е?

— Да.

— Как е сестра ти сега?

— Тъжна.

— Защо не дойде миналата седмица?

— Не можех да оставя сестра си сама. Бени й беше много ядосан, след като полицията я доведе у дома. Пиеше и крещеше с дни.

— Нарани ли я?

— Мисля, че да.

Това вече не беше никаква игра.

— Трябва да ми кажеш. Нарани ли я, или не?

Тя мълча доста дълго. Бях категоричен, че ако реши пак да избяга, или ще я проследя, или най-сетне щяхме да се срещнем лице в лице. Нямаше вече значение, че се бях възползвал от доверието на горкото дете. Можеше да ме мрази колкото си иска, да се откаже от църквата, не ми пукаше, стига тя да е в безопасност.

Притиснах я със суров тон:

— Кажи ми. Нарани ли я, или не?

— Не ми казва, но го видях да излиза от стаята й една сутрин и тя ми каза да заключвам вратата си през нощта. Той й обещал, че ако е мила с него, засега няма да ме притеснява.

Мамка му! Мамка му! Мамка му!

— Трябва да идем в полицията. Ще дойда с теб.

— Трябва да тръгвам. — Вече се бе изправила.

— Чакай — изкрещях. Тя застина на място. — Защо дойде днес тук, ако не искаш помощта ми?

— Защото тук се чувствам в безопасност.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— В такъв случай, искам да направиш нещо за мен.

— Добре.

— Вземи сестра си и се върни тук с нея.

— Не мога. Бени скоро ще се прибере.

— Тогава утре. Неделя е. Какво прави той в неделя?

— Ходи на работа сутринта. Със сестра ми си пускаме музика. Не ни е позволено да пускаме музика, когато си е у дома.

— Когато тръгне за работа, вземи сестра си и елате тук. Двете.

Тя пак млъкна, но когато заговори, не звучеше убедително.

— Добре.

— Ще дойдеш ли? И ще доведеш сестра си?

— Ще опитам.

Изчаках, докато вратата на изповедалнята проскърца, и после чух как портата на църквата се затваря тежко. Щяха да са й нужни няколко минути да отключи колелото, а и знаех в коя посока ще тръгне. Не исках да я плаша като я следя до дома й, но ако не се появеше на другия, трябваше да знам какво да правя.