Ви Кийланд
Красива грешка (23)

23
Рейчъл

Бях изненадана, когато Кейн се върна в леглото с намокрена с топла вода кърпа и ме почисти. Никой мъж не бе проявявал такава грижа за мен след секс. Докосваше чувствителната ми кожа така внимателно, всяко движение бе премерено и деликатно. Напрежението, стегнало раменете ми веднага когато той стана от леглото, се изпари и тялото ми отново се отпусна.

— Добре ли е? — Гласът му беше тих и мек.

— Да. Благодаря.

Той изчезна отново в банята и чух как пуска водата. След няколко минути се появи отново. Беше мълчалив. И тогава започна да събира дрехите си, да обува боксерките и джинсите си. Може би се бях отпуснала прекалено рано.

— Какво правиш? — постарах се да не звуча прекалено сопнато, но не постигнах желания небрежен тон.

Той беше с наведена глава и закопчаваше ципа си, но спря и вдигна поглед към мен.

— Обличам се.

— Това виждам, но има ли причина да бягаш толкова бързо?

Кейн събра вежди и сега стана ясно, че дори не се бе замислил, че има и други възможности. Действаше на автопилот.

— Така правиш винаги, когато спиш с жена, нали?

Той стисна челюсти.

— Късно е.

— Както и да е. Заминавай. — Извърнах поглед.

Не исках да види разочарованието в очите ми, а знаех, че не е възможно да го прикрия. Лицето ми винаги издаваше всичко. Шумоленето на дрехите му ме вбесяваше все повече с всяка изминала секунда. Преди пет минути беше толкова сладък и нежен, а сега пред мен стоеше отново професор Задник. Не можех да си държа устата затворена. Все пак той бе започнал да ме нарича Многознайка.

— Ти наистина си задник, знаеш ли?

Кейн застина, докато закопчаваше ризата си.

— Мисля, че вече си ми го казвала, така че да, наясно съм с факта, че съм задник. Това, което ме изненадва, е, че като че ли ги не осъзнаваш, че съм задник, макар че не спираш да ми го припомняш.

Този мъж можеше да ме взриви толкова лесно. Сякаш имаше някакво копче в мен и той просто го включваше, и тогава се превръщах в полудяла кучка, в жена, която не познавах.

— Ще оставиш ли пари на нощното шкафче?

Очите му горяха. Гледаше ме напрегнато и мълчаливо. Подготвих се мислено за отговора му, който несъмнено щеше да ме нарани.

— Не мисля, че си курва, Рейчъл. Всъщност мисля, че си точно обратното, ти си добро момиче. И това е проблемът.

— За какво говориш?

Кейн ме погледна право в очите и отговори:

— Когато нещата приключат, или… да бъда по-конкретен, когато прецакам всичко, ще те нараня.

— Не може да си сигурен в това.

— Но съм сигурен, Рейчъл.

Дълбоко в себе си знаех, че е прав. Но не можех да му позволя да го види.

— Такъв си егоцентрик, че вече си решил, че ще ми разбиеш сърцето? Да ти е минавало през ума, че може аз да разбия твоето? Може пък аз да съм тази, която използва тялото ти.

Веждите му отскочиха нагоре. Това бяха пълни глупости, разбира се, но не беше нужно да го знае. Единственото, което трябваше да направи, бе да остане. Не бях готова да го видя как си отива. Не тази вечер… все още не.

Когато погледът му падна върху гърдите ми, това ми напомни за единственото нещо, което Кейн не можеше да отрече — че го привличам. Така че трябваше да се възползвам от този факт, докато измисля някак останалото.

Обхванах гърди с дланите си и ги стиснах силно. Неукротима похот лумна в очите му и енергията в стаята се обърна, контролът мина на моя страна. И ако можех да задържа контрола си над него чрез секс, така да бъде. Плъзнах бавно и възможно най-съблазнително едната си ръка надолу по тялото си, затворих очи и прокарах пръст между краката си. Когато ги отворих и видях как ме гледа, вече бях сигурна, че съм спечелила този рунд, макар и да осъзнавах, че това е само една битка в нещо, което по мои предвиждания, се очертаваше като дълга война.

— Проблем ли е? — попитах. — Ако използвам тялото ти?

Той отговори с бързо разкопчаване на ризата си.

— Не, никакъв.

Докато се събличаше бързо, аз коленичих на леглото. Беше напълно възбуден, макар че бе свършил преди около петнайсет минути. Всъщност ерекцията му изглеждаше дори по-голяма сега. Ако не бях толкова възбудена, можеше и да се уплаша от това чудо.

Кейн ме наблюдаваше, затова реших да бъда смела не само на думи, но и на дела. Обърнах се към таблата на леглото и го погледнах през рамо. Гласът ми беше дрезгав.

— Ако помня добре, каза нещо за косата ми и че ме искаш на четири крака.

* * *

Беше два часът сутринта, когато свършихме рунд две и три. Или три и четири, понеже на практика рунд едно започна доста по-рано, на стената във всекидневната. Нямаше значение, защото тази вечер научих нещо за Кейн — желанието му да ме държи далеч от себе си отслабваше, когато беше физически изтощен. И планът ми да го изтощя до краен предел беше великолепен, а резултатът доста задоволителен.

Сложих глава на голите му гърди, докато той галеше косата ми в мрака. Когато заговори, гласът му беше тих, плътен:

— Как се сдоби с този белег на гърба?

— Паднах от едно дърво като дете и отнесох няколко клона, докато летях към земята. — Бях разказвала тази история толкова много пъти, когато някой забележеше грозния шестсантиметров белег, че почти бях започнала да си вярвам.

— Май е било лошо падане.

— Не беше толкова зле. Бързо зарасна, а ти имаш ли белези?

— Не и видими. Макар че невидимите зарастват най-трудно.

Ето това беше нещо, което разбирах по-добре, отколкото Кейн изобщо можеше да си представи. Целунах го нежно по гърдите, точно над сърцето, и после и двамата млъкнахме. Питах се дали и той мисли за белезите си.

— Имаш ли нещо против да остана тази вечер? — Кейн наруши тишината. — Мисля, че ми изсмука силите. Буквално — последния път.

Изкикотих се. Кога за последно се бях смяла така?

— Разбра се, че нямам нищо против. Искам да останеш.

Той стисна рамото ми в отговор. Минаха няколко минути и помислих, че е заспал, затова прошепнах:

— Спиш ли?

— Не.

— Може ли да те попитам нещо тогава?

Не го гледах, но знаех, че се усмихва.

— Би ли те спряло, ако ти откажа?

— Не ти ли липсва това?

— Кое?

— Това… да имаш топло тяло до себе си, някой, с когото да не си самотен?

Той не отговори веднага.

— Това не е лесен въпрос, Рейчъл.

— Как да не е? Отговорът би трябвало да е простичко „да“ или простичко „не“.

— Много малко неща на този свят са така прости, Рейчъл.

— Мисля, че ти ги правиш по-сложни, отколкото би трябвало да са.

Той въздъхна.

— Една година бях под наблюдение, със заплаха от уволнение, заради това че се поддадох на желанието си за топло тяло. Ти си ми асистентка, освен това съм ти научен ръководител. Никога не съм имал връзка, която да е свършвала добре. Няма просто „да“ или „не“.

Болеше да ми напомня, че аз не бях първата в университета, с която е правил секс. Не казах нищо, но той със сигурност бе усетил, че се чувствам почти засегната. Целуна косата ми.

— Никога не съм прекарвал нощта с някоя от университета. — Млъкна за минутка. — И преди да си направила някакви грешни заключения, нека ти кажа, че никога не съм прекалено уморен да стана и да си тръгна. Дори сега.

Приех го като победа. Малка победа.

— Добре… кога за последно…

Кейн ме прекъсна, като ме притисна към себе си.

— А усещането да съм до това топло тяло е хубаво. Сега се наспи. Можеш да ме разпитваш още сутринта, докато ми правиш закуска.

Няколко минути по-късно дишането му стана бавно и дълбоко, заспиваше. Целунах го по гърдите и затворих очи да го последвам в света на сънищата.

* * *

Клепачите ми бавно се повдигнаха и премигах. Ръката ми моментално полетя към другата част на леглото, но не намерих Кейн, а само студения чаршаф. Поражението се настани в корема ми като оловна топка. Пресегнах се към телефона на нощното ми шкафче и се опитах да видя колко е часът. Бях шокирана. Беше вече единайсет и половина!

Последния път, когато спах до толкова късно… е, не помнех кога за последно бях спала чак до толкова късно. Нищо чудно, че Кейн си беше тръгнал.

Тръгнах с прозявка към банята да се измия. Бях още напълно гола и когато видях в огледалото рошавата си коса и бледочервените петна, които Кейн бе оставил върху кожата ми след толкова засмукване, се усмихнах на себе си. Господи, какви спомнени ми беше оставил! Не само че бяха болезнено запечатани в мозъка ми, но и във всеки мускул на тялото ми. Мускули, за чието съществуване не бях подозирала, боляха, а всичко между краката ми беше подуто и протрито.

И въпреки това ми беше така добре, както не се бях чувствала от много, много време. Всъщност леко шантавият ми вид ми харесваше, така че не направих никакви усилия да оправя косата си, нито да прикрия петната. Този вид бе някаква невидима връзка с Кейн и реших засега да си остана рошава.

Измъкнах първото нещо, на което попаднах в чекмеджето с домашни дрехи, облякох стара тениска на „Роулинг Стоунс“ и тръгнах към кухнята. Умирах за кафе.

И заковах на място, когато видях Кейн до печката. Беше с гръб към мен и очевидно не ме беше чул. Стоях на място и го гледах наполовина шокирана от гледката, наполовина изненадана от факта, че е още тук.

Кейн… танцуваше? Е, не точно танцуваше, но се полюшваше в ритъма на някаква песен, докато с едната ръка обръщаше палачинки, а с другата наденичките. И храната ухаеше доста добре.

Продължих да го гледам тихичко. Бях щастлива и учудена да го видя така… обезоръжен.

— Искаш ли кафе, докато стоиш там? — попита, без да се обръща.

Подскочих от изненада и после се усмихнах.

— Не мислех, че си ме усетил.

— Е, била си в грешка. — Тръгна към шкафа, извади чаша за кафе и ми наля. Явно Кейн и кухнята ми се бяха опознали доста добре, докато съм спала.

— Сметана? Захар?

— По една равна лъжичка и половина.

Кейн направи кафето ми, а аз незнайно защо продължавах да стоя на вратата на кухнята. Той дойде до мен, целуна върха на носа ми и ми подаде кафето.

— Добро утро, сънливке.

— Кога стана?

— Преди час.

— Не знаех, че си още тук. Защо не ме събуди?

— Реших, че имаш нужда да се наспиш добре — каза и се върна до печката. — След снощи.

Усмихнах се и доближих чашата до устните си.

— Така е. Имам чувството, че са ме били.

После нареди масата — палачинки и наденички.

— Сядай.

— Голям си командир, знаеш ли? На границата на грубостта почти. Не съм куче. Седни! Стани!

Кейн се приближи отново до вратата, откъдето не се бях помръднала, и сложи длани на стената от двете страни на главата ми.

— Снощи това не те притесняваше. Даже ти харесваше.

— Различно е.

— Не, не е. — Той сведе глава и се засмя. — Какво ще кажеш да седнеш да си изядеш закуската без бой?

— Добре, ще седна, но само защото мирише толкова хубаво, а не защото ми раздаваш команди.

— Каквото е нужно, Многознайнице.

В мига, в който вилицата докосна устата ми, осъзнах, че умирам от глад. Омахах цяла палачинка на няколко хапки.

— Гладна си? — попита Кейн с извита вежда.

— Млъквай! Какво прави, докато аз спях?

— Слушах музика на телефона си, разгледах пак снимките на стената ти.

— Душил си наоколо, а? — Насочих вилицата към него. — Кой би си помислил, че си такъв човек?

— Не съм ровил из шкафовете ти. Гледах снимки на стената. Не мисля, че е същото като да ровя из нещата ти.

— Душиш, и то като куче. — Усмихвах се като идиот.

Известно време се хранихме мълчаливо. Аз се усмихвах прекалено широко, а Кейн изглежда се опитваше да прикрие ужаса си от необяснимия ми ентусиазъм, който се опитах да оправдая с една закуска. Но всичко беше много повече, отколкото бях очаквала от него преди снощи.

Докато миех чините, телефонът ми звънна. Зареждаше се в кухнята на плота и двамата видяхме името на Дейвис на екрана. Кейн ме погледна. Не обърнах внимание на телефона и продължих да мия чините.

— Няма ли да отговориш?

— После ще говоря с него.

Докато бършех масата, Кейн отиде във всекидневната за втора чаша кафе. Когато приключих, си сипах и аз, и отидох при него. Той беше застанал пред една снимка, правена преди година. На нея бях с тримата си съквартиранти седмица преди да се изнесем и всеки да си тръгне по пътя. Диванчето ни беше много тясно, като за двама души, но ние четиримата се бяхме сбутали на него. На снимката всички се усмихвахме до ушите.

— Кои са тези с теб и Ава?

— Бет и Дейвис. Бет е тази с циците и голямото деколте.

— Е, за това поне се сетих. — Кейн отпи от кафето си. След миг се обърна с лице към мен. — Защо не спа с него?

— Беше просто вечеря. Искаше да поговорим.

— Но той иска да спи с теб.

— Иска да опитаме пак, да.

Кейн пак отпи, изучавайки лицето ми над чашата си.

— А ти какво искаш?

Теб, идиот, теб искам.

Знаех, че няма да иска да говорим открито за случилото се снощи, затова подходих много внимателно и го обърнах на шега.

— Не бих възразила да получа още малко от това, което ми беше дадено снощи.

Кейн мушна ръка под тениската ми и разбра, че под нея нямам нищо. Стисна силно задника ми и попита:

— През цялото време си била така на закуска? Без нищо отдолу?

— Аха.

Той взе чашата ми с кафе, отиде до кухнята и остави двете чаши на масата. После се върна и ме сложи на рамото си, както пожарникарите изнасят хората от горяща страда. Пищях, но толкова ми харесваше. Наслаждавах се на всяка секунда. И най-вече на това, което последва…

Беше средата на следобеда, когато той спомена, че трябва да си тръгва. Трябваше да ида на работа в „О’Лиъри“ в пет, и току-що си бяхме взели душ заедно. Докато бях в банята и минавах през рутинните си процедури, той се обличаше.

Все още с кърпа, увита около тялото, се наведох към огледалото в спалнята и започнах да слагам лосион. Кейн застана зад мен и ме гледаше мълчаливо. Усмихвахме се един на друг, гледахме се, но през цялото време никой не каза нищо. Той просто ме гледаше, докато мажех с лосиона ръцете и краката си и сресвах мократа си коса. И след известно време проговори.

— Случвало ли ти се е да чуеш песен за първи път, да не знаеш думите, но мелодията да ти е много позната?

— Да, естествено. Като „През цялото лято“ на Кид Рок, където използва част от „Моят сладък дом, Алабама“ и „Върколаците на Лондон“?

— Не. Съвсем нова песен, нищо крадено или адаптирано в нея, чуваш я за първи път, но знаеш мелодията.

Обърнах се към него.

— Предполагам. Всички песни имат нещо общо. Рифове, акорди, тембър. Съзнанието ни ги помни и после, когато чуем нещо ново, не можем да се сетим откъде ни е познато. Защо питаш?

— Ти си тази песен. Не знам думите, но мелодията ми е така позната.

Разбирах какво иска да каже. Бях почувствала тази връзка с него от мига, в който го видях. Не исках да го плаша, но това между нас… винаги го бях чувствала като нещо много по-голямо от самата мен… от нас.

Реших да го обърна на шега и увих ръце около врата му.

— Е, предполагам, тялото ми ти напомня на някой супермодел. Сигурно за онази, която е женена за известен футболист.

Кейн се усмихна.

— Имаш предвид Том Брейди?

— Същият. Тялото ми е леко подобие на това на съпругата му, а сърцето ми малко напомня на Майка Тереза.

— Така ли?

— Мхм.

Той се наведе и ме целуна нежно по устните.

— Това ще да е. Трябва да тръгвам, Майко Тереза, а ти да ходиш на работа. Ще се видим утре в час. Аз ще съм този пред класа, който няма да ти обръща никакво внимание и ще се преструва, че не гледа през цялото време към циците ти.

— Окей. — Вдигнах се на пръсти и го целунах на свой ред. — А аз ще съм тая, която няма да носи гащи и ти ще го знаеш много добре.