Ви Кийланд
Красива грешка (20)

20
Рейчъл

Настроението ми беше напълно и непоправимо съсипано.

Майната ти, Кейн Уест. Ще се забавлявам с Дейвис, макар и болката да е почти физическа.

Отне ми няколко минути да се успокоя в колата и да се оправя, преди да тръгна за ресторанта. Когато проверих къде се намира мястото, въздъхнах тежко. Дейвис беше избрал заведение, където бяхме ходили заедно по време на краткия ни период като двойка. В „При Роберто“ готвеха страхотно, беше романтично, имаше старомодна атмосфера. Запитах се дали нарочно бе избрал мястото с някаква конкретна цел.

Когато влязох, го забелязах на маса към дъното на заведението. Точно на тази маса бяхме седели последния път, когато идвахме тук. Ако досега бях имала някакви съмнения, че Дейвис се опитва да върне искрата в това, което имаше преди между нас, масата, която беше запазил, отговори на всички въпроси. Всъщност беше много мило от негова страна да се постарае толкова много. Такъв беше Дейвис — сладък и съобразителен. Диаметралната противоположност на Кейн — кисел, груб и несъобразителен.

Нямах никаква идея защо сравнявам двамата мъже. Не беше честно спрямо Дейвис, макар че той би победил почти във всяка една категория, която можех да измисля. Проблемът беше, че Кейн ме караше да изпитвам нещо, което дори не можех да определя или да категоризирам. И по някаква причина, която изобщо не разбирах, това глупаво чувство съсипваше цялото обаяние на Дейвис.

Но този следобед най-сетне очите ми се отвориха. Този следобед буквално се бях хвърлила в ръцете на мъж, който беше привлечен от мен физически, но това не му харесваше. Не можех да очаквам нищо добро от мъж, който не се интересува от нищо друго, освен от секс, и който щеше да съжалява в мига, в който се поддаде на изкушението.

Въздъхнах и се заклех да се наслаждавам на вечерта си и да се фокусирам само върху мъжа пред мен. Когато приближих масата, усмивката на Дейвис върна времето назад към спомените от красивите мигове, които бяхме изживели заедно. Изправи се и ме прегърна. Беше толкова хубаво. Ръцете му се увиха около кръста ми, той зарови лице в косата ми и прошепна:

— Липсваше ми. Винаги миришеш така хубаво.

Не бях осъзнала колко много ми липсва усещането да ме прегърнат. Да, липсваше ми сексуалното удовлетворение… но да ме прегърнат, да се чувствам желана… това беше изумително. Дълбоко в себе си осъзнавах, че до голяма степен се дължи на факта, че Кейн ме отблъсна, но веднага прогоних мисълта и се насладих на прегръдката му, без да мисля повече за другия. Той ме пусна след доста време и отстъпи назад, като държеше ръцете ми, за да ме огледа.

— Изглеждаш невероятно, Рейч.

— Благодаря.

Седнахме, а той продължаваше да ме гледа. Засмях се нервно.

— Гледаш ме, сякаш имам две глави.

Усмихна се, а в очите му имаше толкова нежност.

— Мислех си… помниш ли онази снимка, която си направихме на завършването ми? Където аз съм в тогата, а ти носиш шапката ми настрани и се усмихваш лукаво.

— Мисля, че помня.

— Е, разпечатах я и съм я сложил на скрина си. И… — Не довърши.

— Какво?

— Нищо, не искам да те плаша, преди да са дошли предястията.

— Не ставай глупав — засмях се. — Какво щеше да казваш?

Погледна ме в очите.

— Щях да кажа, че когато се събуждам, я гледам, но снимката е нищо в сравнение с това да те видя на живо. — Погледът му се задържа върху устните ми. — Липсва ми закачливата ти усмивка. Това е.

Толкова топлина и нежност има в очите му. И май беше заразно, защото усетих същата топлина да се топи и в мен. Защо си бях помислила, че тази вечер е лоша идея? В този миг не можех да се сетя за нито една причина.

Сервитьорката ни прекъсна да вземе поръчката ни за напитките. Дейвис си поръча както винаги джин с тоник и ме погледна.

— Диетична кока-кола?

Аз бях в бунтарско настроение.

— И аз ще пия джин с тоник.

Когато сервитьорката се отдалечи, Дейвис изви вежда. Той знаеше отношението ми към пиенето и забраните, които си налагах. Също неизбежно си спомняше онази вечер, когато и двамата се бяхме напили и свършихме нощта в леглото.

— Тази вечер към специалните случаи ли спада?

— Така мисля. Не сме се виждали от толкова време.

— Да, прекалено дълго.

Когато изпих половината от питието, раменете и вратът ми се отпуснаха и напрежението там изчезна. Бяхме започнали да се наслаждаваме на онова удобно чувство на спокойствие, типично за отношенията ни. Разказах му за часовете си, попита ме как е сестра ми. Никога не съм обичала да говоря за себе си, затова отклоних темата обратно към него.

— Какво ново при теб? Как е в работата?

— Добре. Получих малко повишение — по-голяма територия.

— Супер! Знаех си, че те се справиш чудесно. Имаш ли вече красиво бюро или може би офис?

— Не, прекарвам три четвърти от времето на път, но ми отпуснаха пари за кола и си купих хубава кола, поне да пътувам в удобство, докато изминавам всички тези километри.

— Какво си купи?

— Ауди А4. Не е автоматик. Много е добро за дълги преходи из хълмисти участъци.

Мозъкът ми играеше нечестно. Моментално ми прожектира спомен за Кейн и неговата малка кола и как стискаше лоста за скоростите. Колко странно, че такова малко нещо, незначително дори, ме подпали и ме загложди, а по-странното беше, че трябваше да се размърдам на стола си.

— Трябва да ме повозиш някой път.

— С радост. Даже може да ти дам да покараш, ако искаш.

— Благодаря — смръщих се. — Кейн не би ми позволил да карам колата му. Каза, че ще му съсипя скоростната кутия.

— Кейн?

— Професор Уест. Научният ми ръководител за дипломната работа.

Дейвис изглеждаше замислен. После кимна.

— Да, вярно. Спомена за него онази вечер в „О’Лиъри“. Все още ли работиш по шест дни в седмицата там?

— Всъщност не и през последните няколко седмици. Имам часове, допълнителни часове за студентите, които имат нужда от помощ. Имам събрания на факултета и трябва да работя по тезата си, така че се наложи да намаля малко часовете.

По време на вечерята творихме за приятели, които бяха изчезнали от живота ни. Дейвис беше добра компания и близостта му ме успокояваше, както винаги.

Когато разговорът започна да се изчерпва, ясно усещах, че мисли за нещо.

— Казвай направо — подканих го.

— Винаги познаваш, когато мисля за нещо — засмя се той.

— Какво има? Наред ли е всичко?

Той остави вилицата си.

— Каза, че не се виждаш с никого?

— Не, не излизам с никого.

— Има ли причина?

— Ако не броим това, че почти не ми остава време да дишам и че клиентелата ми в кръчмата се състои от шейсетгодишни пенсионирани полицаи, не, няма друга причина.

— Излизала ли си с някого, след като… откакто бяхме заедно?

— Брои ли се един тотален задник, когото Марли за малко да пребие с бухалката?

И двамата се засмяхме, но лицето му веднага стана сериозно.

— Излизах с една жена. Стейси. Имахме много общи интереси и се разбирахме страхотно.

Изпитах остра болка от ревност.

— Все още ли сте заедно?

— Не, скъсахме.

— Какво се случи?

Дейвис погледна настрани за секунда, после пак към мен.

— Тя не беше ти.

Три пъти отварях уста да отговоря, затварях я, но нищо не излизаше. Не знаех какво да кажа. Дейвис забеляза обърканото ми изражение и това го развесели.

— Не се налага да казваш нищо. Всъщност не казвай нищо. Нека просто да довърша, става ли?

— Добре… — успях да изкарам дума. Една, но все пак се брои.

— Първо, не бях планирал да започна тази тема точно по този начин. Исках да те изведа тази вечер, да те омагьосам да си спомниш колко страхотни могат да бъдат нещата между нас, после да те изведа още няколко пъти и чак тогава да кажа…

— Излязъл си от сценария, бих казала.

— Да, съжалявам. Изпитах малко ревност и натиснах газта.

— Ревност? Защо? От кого?

— Нищо, беше глупаво.

— Кажи ми.

— Спомена онзи професор няколко пъти тази вечер и сега, когато заговори за колата му, си представих, че си се возила в нея, и си помислих, че излизаш с него.

— Абсолютно не! — изсумтях възмутено.

И въпреки това пресиленият ми тон излезе точно като потвърждение на подозренията му. Категоричното отрицание е най-силното потвърждение. Но Дейвис като че не забеляза.

— Както и да е. Планът ми беше, след като те накарам да си спомниш колко ни е хубаво заедно, да ти кажа, че никога не спрях да мисля за теб. — Той млъкна и ме погледна срамежливо, изглеждаше така раним. — Опитах се да те оставя в миналото, но всички жени, с които излизах, колкото и да бяха страхотни, имаха един общ недостатък, който явно не можех да приема. Те не бяха ти.

Еха. Просто уау!

Бях шокирана от сериозността на тона му. И освен това бях объркана.

— Но не разбирам. Когато се разделихме, ти каза, че не си готов за връзка. Напълно те разбирах, защото наскоро се беше развел и не беше никак приятно за теб. Каза ми, че имаш нужда от време и пространство. И въпреки това си започнал да излизаш с други жени много скоро след това. Така че не ти е било нужно време? Просто ти е било нужно време без мен?

Дейвис прокара пръсти през късата си коса. Вече не беше с военна подстрижка, но косата му още беше доста къса. И пак си помислих за Кейн. Той често прокарваше пръсти през гъстата си рошава коса, когато полагах достатъчно усилия да го вбеся.

— В известен смисъл си права. Имах нужда от време без теб, защото не знаех как да карам бавно и полека. Можех да видя бъдещето си с теб и това ме плашеше, защото току-що бях изпълзял от връзка, в която преди години също бях видял бъдещето си. Когато излизах със Стейси през тези няколко месеца, не виждах бъдеще с нея и именно затова се чувствах удобно.

— Значи си останал с една жена четири месеца, защото не си виждал бъдеще с нея, но си тръгна от жена, с която си виждал бъдеще?

Смехът му беше самоироничен.

— Много тъпо, знам.

Всъщност не беше. Звучеше като защитен механизъм. Ако знаеш, че не можеш да се спреш след първото парче торта, просто не я купуваш.

— Не е глупаво и го разбирам. Моментът не беше подходящ за нас тогава.

Когато с Дейвис се разделихме, бях разстроена, но го разбирах и знаех, че е прав, но винаги бях вярвала, че е бил честен с мен, когато ми каза, че се нуждае от свободата си. Мислех си, че сме един за друг, че рано или късно всичко пак ще се нареди, защото сме предопределени един за друг. И ето, този „един ден“ беше дошъл. Нямах никакви връзки, за които да разказвам, така че трябваше да е много лесно да започнем оттам, където бяхме спрели.

Само че… нямах усещането, че това ще е лесно.

Но нима в любовта винаги е лесно? Погледни Умберто и Лидия…

— Кажи нещо.

Мислите ми бяха толкова объркани и не бях осъзнала, че от известно време мълча.

— Нямам идея какво да кажа.

— Е, тогава нека да довърша и да сложа всички карти на масата.

— Да довършиш?

Той се засмя.

— Не се притеснявай, не остана много. — Пресегна се и ме хвана за ръката. — Правил съм огромни грешки в живота си, но най-голямата беше, когато си тръгнах от теб. Може да ти звучи изненадващо, но кълна се, не е минал и ден, в който да не мисля за теб. И най-накрая си признах.

Всяка една дума беше точно това, което исках да чуя… почти девет месеца. Само че сега не бях напълно сигурна, че Дейвис е мъжът за мен. Ако беше моят Умберто, защо не бях съсипана, когато ме остави? Защо го пуснах да си иде толкова лесно? Продължавах да мисля за Лилия и Умберто. Тя не би го пуснала никога, дори когато мъжът й не помни коя е и е влюбен в друга жена.

Може би бях заровила чувствата си по-дълбоко, за да не ме боли. Кой знае? Може би затова не мислех за Дейвис всеки ден? Сега бях просто развълнувана от думите му и напълно объркана.

— Не зная какво да кажа.

— Това го спомена — подкачи ме той с момчешка усмивка. — Какво ще кажеш да ми обещаеш, че поне ще си помислиш? Не отказвай. Поне не веднага. Не бързай.

— Окей.

— Окей? — попита с разширени очи. — Искаш да кажеш, че наистина ще си помислиш?

— Да, но в момента не мога да мисля много логично. След джина и всичко, което каза, не съм в състояние да отговоря.

— По добре е от „не“. Съгласен съм.

Някак успяхме да се върнем към разговора за съвсем обикновени неща и да се насладим на нашата… среща? Така бях казала пред Розовата пантера, но само за да изнервя Кейн. Дали това изобщо беше среща? Какво правехме всъщност с Дейвис? Не бях мислила за тази вечер като за среща в истинския смисъл на думата, знаех, че просто се виждаме да вечеряме. Макар че към края определено заприлича на среща.

Когато се навечеряхме, се поздравих за предвидливото си решение да се видим направо тук, а не да ме вземе от нас с колата си, както ми бе предложил. Това ми спестяваше онзи неудобен момент, когато нямаше да го поканя да пием по нещо и да се притеснявам как ще приеме това.

Макар че си спестихме този неловък момент, не успях да избегна това, което последва, когато ме изпрати до колата ми. И нещата не бяха никак по-лесни.

Дейвис взе ръцете ми в своите.

— Може ли да ти се обадя през следващите дни? Да се видим на кафе?

— Разбира се, ще се радвам — усмихнах се.

Той бавно се приведе напред, сякаш да ми даде време да се отдръпна, и леко докосна устните ми със своите.

— Лека нощ, Рейч.

В пълна мъгла от последните два часа, аз влязох в колата си. Дейвис затвори вратата, изчака да запаля двигателя и тръгна към неговата. Имах нужда от няколко минути да си поема дъх, преди да потегля, затова извадих телефона от чантата си да проверя за пропуснати обаждания и съобщения, докато двигателят работеше. Първото, което се появи, беше съобщение от Кейн. Явно го беше пуснал по време на вечерята.

Кейн: Не прави нищо глупаво, само за да ми отмъстиш.

Какъв наглец! Този наистина си мислеше, че светът се върти около него. Мъглата рязко се вдигна от съзнанието ми и гневът от следобеда се върна с бясна сила. Написах трескаво:

Рейчъл: Майната ти. Не всичко има общо с теб.

Точките моментално заподскачаха.

Кейн: Това има.

През ума ми минаха стотина груби отговора, но тогава забелязах, че Дейвис чака да изляза от паркинга, преди да тръгне той.

Господи, какъв съм идиот!

Метнах телефона в чашата си, насилих се да се усмихна и му помахах още веднъж, преди да потегля.

Ресторантът беше на около двайсет минути с колата от моя апартамент. Имаше добър шанс да стигна за пет, но трябваше да набия спирачки зад една хонда, спряла пред знака стоп. Бях толкова ядосана, толкова разфокусирана, че не бях видяла огромния предупредителен знак.

С всички емоции, които много бързо завладяваха цялото ми същество и след едва избегнатата катастрофа, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, блъскаше като лудо. Трябваше да отбия за малко, защото ако направех още една подобна глупост, злополуката щеше да е реална, а не потенциална.

Разбира се, така или иначе бях отбила, извадих телефона си от чантата. Много тъпо от моя страна. Трябваше да спра, да се успокоя, да дишам дълбоко и да се закарам до нас с нормална и позволена от закона скорост.

Но когато отключих телефона, имах пропуснато обаждане и съобщение. От Кейн. Нямаше нищо на гласовата поща, само съобщението: „Трябва да говорим.“

Бях бясна. Не само, че си мислеше, че това има нещо общо с него, но сега беше решил и да ме командва.

Трябва да говорим? И знаете ли какво? Прав беше. Наистина трябваше да говорим, но аз щях да съм тази, която ще говори, а той щеше само да слуша и всичко щеше да стане по моите правила.

Гумите изсвистяха, когато направих обратен завой и засилих към Манхатън. Искаше да говорим? Добре, това щеше да се случи точно сега.