Ви Кийланд
Красива грешка (2)

2
Рейчъл

Залата беше празна. Не бях сигурна дали знае, че все още съм на мястото си. Ако знаеше, много добре се справяше с намерението си да ме игнорира, докато си прибира лаптопа.

— Противно на клюките, които вероятно сте чули, не хапя.

Подскочих при звука на гласа му. Сега, когато залата беше празна и нямаше нито един студент, акустиката беше много силна.

Тръгнах по пътя на срама надолу към бюрото му. Безспорно му дължах извинение. Дори да не беше професор в университета ми, дори да не беше професорът, за когото щях да работя през следващите поне петнайсет седмици, аз му дължах това извинение. Идеше ми да се изритам, задето не го направих още снощи, преди да изляза от бара. Сега щеше да изглежда, сякаш го правя само заради ситуацията, в която се оказах.

И това си беше самата истина, не ме разбирайте погрешно, но не исках да изглежда така. Поех дълбоко дъх.

— Ужасно съжалявам за снощи.

Лицето му беше неразгадаемо.

— Така си и помислих — че сега съжалявате.

— Очевидно съм се припознала.

— Както предположих. Помислихте си, че аз съм задникът. Онзи с големия пенис.

Стиснах очи. През последните деветдесет минути превъртах разговора ни около милион пъти, припомнях си всичко и си мислех, че знам всеки детайл, но явно бях сбъркала.

Когато отворих отново очи, професор Уест все още ме гледаше. Погледът му беше дяволски интензивен. Започнах да дърдоря:

— Приятелката ми Ава излизаше с този Оуен. Около месец или нещо такова. Беше голям боклук и лъжец, но тя отказваше да го проумее. Всъщност един ден отишъл при нея, когато си тръгвала от работа, и й казал: „Може ли да те изпратя? Майка ми винаги ми е казвала да следвам мечтите си.“ И тя захапа, върза се още от първия ден. И после една събота, когато й казал, че ще отсъства от града по работа, минала напряко през Медисън Скуеър Парк на връщане от магазина, и налетяла на него. Бил с жена си и децата.

— И вие си помислихте, че аз съм този мъж?

Кимнах.

— Тя дойде към края на смяната ми и започна да пие коктейли „Лонг Айлънд“. Един след друг. Когато той влезе, тя посочи към входа и ми каза, че Оуен е дошъл, бил мъжът със синята риза.

— Да разбирам ли, че и двамата сме носили сини ризи?

Не успях да скрия усмивката си, докато си припомнях Ава и цялата ситуация.

— Всъщност се оказа, че Ава е била по-пияна, отколкото предполагах. Ризата на Оуен беше кафява. Дори не черна, което лесно може да се обърка с тъмносиньо, например. — Видях как устните на професор Уест леко помръдват нагоре. — Както и да е. Почти не ви дадох възможност да говорите. И после, когато разбрах какво съм направила, бях толкова ужасена от постъпката си, че не посмях дори да се извиня.

— Приемам извинението ви за снощи. Колкото и да е нередно да се приближаваш към непознат мъж в коридора и да му вдигаш скандал, намеренията ви заслужават възхищение.

Трябваше да млъкна и да съм благодарна, че прие извинението ми. Трябваше.

— Защо да не мога да се доближавам до непознат мъж в коридора?

Той ме погледна сурово.

— Защото сте метър и шейсет и сте в шумен бар, където никой нямаше да ви чуе, ако ви бях завлякъл в мъжката тоалетна и заключил вратата.

Скръстих ръце пред гърдите си.

— Мога да се грижа за себе си.

— Не съм казал, че не можете. Казах, че не бива да се поставяте в подобни рискови ситуации.

— Но вие току-що намекнахте, че не мога да се справя сама.

Той затвори ципа на кожената си чанта.

— Госпожице Мартин, току-що приех извинението, че снощи ме нарекохте задник. Искате ли да преосмисля решението си и да не го приема?

Господи, какъв идиот бях само! Около този мъж започвах да се превръщам в психопат. Или той ме превръщаше в такава.

— Не. Съжалявам. Постъпих като кръгъл идиот и бих желала да започна отначало. Ако е възможно.

Той кимна.

— Всичко до тази сутрин е забравено.

— Благодаря.

— Но не и тази сутрин. Няма да търпя закъснения. Не искам да се повтаря.

— Няма — преглътнах.

Той вдигна протърканата кожена чанта с лаптопа си и я метна през рамо.

— Утре в пет тук. Ще минем през основните неща, ще определим часовете, които ще поемете, и ще ви обясня системата си на оценяване.

Това беше точно в средата на смяната ми, но щях да измисля нещо.

— Добре.

— Свършихте ли за днес?

— Да, но трябва да отида на работа. Трябва да поема смяната на Ава, защото не се чувства добре след снощи. И двете работим в „О’Лиъри“.

— Сервитьорка ли сте там?

— Сервитьорка, барманка, и от време на време вдигам по някой скандал на непознат клиент.

С последното си спечелих искрена широка усмивка от страна на професор Уест.

Господи, трябва да го прави по-често. Не, не, не бива да го прави изобщо. Не, не бива.

— Ще повървя с вас.

Минахме заедно по коридорите, стигнахме до паркинга и аз спрях пред колата си.

— Това е моята. Е… утре в пет?

Професор Уест огледа очуканото ми субару.

— Паркирали сте на място, запазено само за преподаватели. Имате глоба за паркиране. — Присви очи и добави: — Всъщност две глоби. Да не би да не сте минали на преглед?

По дяволите!

— Ами… не е това. Имам един допълнителен фиш, който пазя в жабката си за случаите, когато закъснявам и се налага да паркирам незаконно.

Веждите му отскочиха нагоре.

— Изобретателно.

— Явно невинаги минава номерът.

— Явно.

— Трябва им по-голям паркинг. Когато закъснееш, е напълно невъзможно да намериш местенце.

Той ме огледа.

— Да разбирам ли, че закъснявате често?

— За нещастие да.

— В такъв случай трябва да уточня нещо, което казах по-рано.

— О, не, не се налага. Няма да закъснявам за часовете ви. Той направи крачка към мен и се наведе напред.

— Радвам се да го чуя, госпожице Мартин, но не това изисква пояснение. — Преглътнах. Боже, колко хубаво миришеше. — По-рано ви казах, че не хапя студенти. — Той се усмихна и тази дяволска усмивка се стрелна към някои заинтересовани органи в тялото ми. — Не го правя, но не обещавам нищо за устати асистенти.

 

 

Някои момичета имат татковци, които си чистят пушките, когато момчетата идват да вземат дъщерите им за среща. Аз имах Чарли.

Макар че още преди десет години в Ню Йорк беше забранено пушенето в заведения, в които се предлага храна. Чарли все още си пушеше зад бара. „Бенсън & Хеджис“ без филтър. Кой ще се осмели да каже на един едър и мускулест бивш полицай какво да прави в собственото си заведение?

— Е, казвай кой е този, с когото имаш среща довечера? — Извади бухалката, която държеше зад бара, и я сложи върху него. — Ще я оставя тук, за да съм готов, когато влезе.

Засмях се и вдигнах таблата с напитките.

— Послушна съм, Чарли. Трийсет и две годишен счетоводител от Горен Ийст Сайд.

— Не позволявай това да те заблуди. Външният вид често създава неправилна представа за човека. Солта дяволски лесно се бърка със захар, сладурче.

Дори не бях сигурна защо правех опити да излизам на срещи. Откакто нещата с Дейвис приключиха преди няколко месеца, си бях дала дълга почивка. Нямах нито времето, нито енергията за ново обвързване. По принцип не ми вървеше особено с мъжете.

Но го правех предимно, за да повдигна духа на Ава. Миналата зима приятелят й, с когото беше ходила седем години, я заряза на двайсет и петия й рожден ден. Бяха заедно от последната година в гимназията. След като я гледах как се цупи и тъгува месеци наред, най-накрая я убедих да се регистрира в един от уебсайтовете за запознанства. Регистрирах се от солидарност, макар че никога не бях имала намерение да излизам с когото и да било.

Бях свършила страхотна работа — Ава се запозна с Оуен точно в този уебсайт. С такива приятели като мен, които да я ободряват и да й дават кураж, скоро щеше да е на успокоителни.

Занесох напитките и взех поръчката от осма маса, макар че смяната ми беше свършила. Като цяло се мотаех и губех време, защото не ми се ходеше да се преобличам и да се подготвям за среща. Предлагането на храна по масите свършваше по всяко време след осем вечерта и мотото на Чарли беше: Надолу по улицата продават бургери. Не позволявайте вратата да ви удари по задника на излизане. Това важеше за всички, които негодуваха, че няма бургери след осем.

Свалих униформата, измих се в банята, сложих малко грим и червило на плътните си устни и се погледнах в огледалото. Имах късмет, че бях наследила естествено чистата порцеланова кожа на майка ми, така че не се налагаше да нося много грим и мазила. Замислих се дали да не подчертая зелените си очи с малко очна линия, но после промених намерението си.

Изглеждам прилично, помислих си. Може би за първа среща не полагах никакви усилия, вероятно трябваше да се постарая повече?

След първоначалната размяна на имейли Мейсън ми се стори приличен мъж и продължих да си пиша с него през следващите няколко седмици. Той отговаряше на всички изисквания, които имах за мъж, с когото бих излязла.

Добра работа — да.

Вежлив — да.

Над трийсет, но не близо до четирийсет — да.

Не използва съкратения и емотикони при разговори в чата — да.

Приятен на външен вид, спретнат — да, да.

Не беше ли редно да изпитвам малко повече вълнение? Много време мина от връзката ми с Дейвис. Беше крайно време да продължа напред.

Забелязах го, преди той да ме види. Бях отишла до склада да донеса няколко бутилки с текила за Чарли и видях как Мейсън се оглежда из заведението. Изглеждаше като на снимките, така че това беше плюс. Може би малко по-слаб, отколкото очаквах, но нищо драстично или изненадващо. Беше среден на ръст, средно телосложение, но не точно онзи външен вид, който те удря в стомаха. Мейсън също беше облечен със синя риза, което ми напомни за професор Уест. Странно, но мисълта за него подпали леки пламъчета в корема ми.

Не обещавам, че не хапя асистенти.

Разтърсих глава, за да прогоня тази мисъл, и тръгнах към Мейсън.

* * *

Нали ви е познато онова чувство, когато се каните да вкусите нещо ново и очаквате едно, а то се оказва съвсем различно? Може би сте очаквали вода, а се е оказало газирана вода? Не че не обичате да пиете вода или газирана вода, но сте били подготвени за нещо, което няма вкус, или нещо, което пак няма вкус, но е газирано, но вместо това получавате неочаквано силно газирана напитка. Мейсън беше тази неочаквано силна газирана напитка, а аз бях очаквала обикновена чешмяна вода.

Може би професията му или самата дума „счетоводител“ ме бе накарала да си изградя някакво мнение що за човек е.

А той се оказа много по-уверен и директен, отколкото очаквах.

— Ти си прелестна. Не че не съм те намирал за прелестна още когато гледах профилната ти снимка, но тя беше само портретна. Предполагам, не съм очаквал от врата надолу да видя Мегън Фокс.

— Благодаря… ти.

И докато това си беше комплимент, не ми хареса начинът, по който ме оглеждаше. Бяхме отишли да вечеряме в заведение на същата улица и се върнахме да пием по още едно в „О’Лиъри“. Очите му обхождаха тялото ми, докато отпиваше от четвъртия си Джак с кока-кола, а това беше още един червеи флаг — три чаши твърд алкохол на първа среща по време на вечеря? И с всяка следваща ставаше все по-смел, а на мен това ми харесваше все по-малко и по-малко.

— Каза, че си сто процента италианка, нали?

— Не. Има малко немско у мен.

Той се наведе напред и постави ръка на коляното ми.

— Какво ще кажеш да получиш още нещо немско у теб тази вечер?

По дяволите! Точно се канех да му кажа, че тази вечер ще си играе сам, когато Чарли се намеси. С бухалката. Удари я на бара точно между нас и трясъкът накара Мейсън да отскочи назад.

— Всичко наред ли е тук? Момичето ми не изглежда особено щастливо.

Не исках да стават скандали, исках само тази кофти среща да свърши.

— Това баща ти ли е?

Не му обърнах внимание и отговорих на Чарли:

— Всичко е наред. Така или иначе вече приключваме.

Мейсън не ме разбра правилно. След като обърна остатъка от питието си, той се изправи и каза:

— У нас или у вас?

— Ти си отиваш у вас, а аз си отивам у нас. — Опита се да ме хване и аз веднага отстъпих назад. — Отивай си у вас. Мейсън, преди да се прибереш с бухалката на Чарли в задника.

Когато най-сетне осъзна, че тази вечер няма да чука, Мейсън плати сметката и изчезна. Усмихнах се на Чарли.

— Удвоил си цената на уискито с кола?

— Надценка за задници.

Не исках да излизам от бара веднага след Мейсън, затова останах още малко.

— Това излизане на срещи е гадна работа — оплаках се с въздишка на досада. — Нищо чудно, че не го правя често.

— Радвам се, че по мое време не беше така. Никога нямаше да се запозная с моята Одри.

Съпругата на Чарли беше починала преди повече от десет години. Сърдечен удар едва в началото на петдесетте.

— Как се запознахте? Не си ми разказвал.

— По старомодния начин. В супермаркета.

— Това е толкова сладко. Да не би количките ви да се удариха като във филмите?

— Нещо такова. Тя беше при плодовете и зеленчуците и избираше патладжан, после сложи нейните неща в грешната количка. Едва на средата на пътя към касата осъзнала, че това не е нейната количка. Когато се връщала да търси своята, видяла, че в чуждата количка има пазарски списък.

— Това е била твоята количка?

— Да. Когато ми върна списъка, ми каза: „Взела съм количката погрешка. Не искам да забравите нещо от списъка си.“

— Какво пишеше в списъка ти?

— Сирене и други лайна — присви рамене той.

Свих вежди.

— Буквално? Пишело е „сирене и други лайна“? Без списък на другите лайна?

— За мен беше важно да не забравя сиренето. Обичам парченце чедър, преди да си легна вечер. Останалото не беше кой знае колко важно. — Марли се загледа в празното пространство. — Както и да е, Одри ми се усмихна и сърцето ми удари два пъти едно след друго. Никога не беше правило така. Мислех си, че получавам сърдечен удар. Наложи се да седна там, до патладжаните, за да си поема дъх. Оказа се, че онзи ден в магазина не взех само „сирене и други лайна“.

— Може би не е лошо да опитам в супермаркета. Запознанствата онлайн не са за мен.

— Никога не съм пробвал, но ми изглежда много тъпо. Карат те да си правиш списък на нещата, които търсиш у един човек, и после да си отбелязваш дали отговаря на всяко от тях, но в реалността не е така. Няма значение дали един човек отговаря на всяко твое изискване. Когато срещнеш подходящия, сърцето само ще ти каже. — Тук смигна. — И други части от тялото.