Ви Кийланд
Красива грешка (19)

19
Рейчъл

Съгласих се да изляза на вечеря с Дейвис въпреки съмненията и неприятното чувство, което не ме оставяше от няколко дни. Или може би не го бях направила въпреки себе си, а напук на някой друг.

Защото се погрижих този някой друг да разбере, че имам планове за вечерта. Бях изправила къдравата си коса до последния косъм, облякох секси лятна рокля и сандали с висок ток, които се връзваха с панделка на глезена. Краката ми изглеждаха по-дълги, а полата много къса.

Перфектно.

И допълнителните усилия да се подготвя дадоха желания отклик. Кейн изпитваше огромен проблем да откъсне очи от мен през целия час. Днес бях избрала място на предната редица в края, така че да мога да кръстосам крака настрани и да ги полюшвам небрежно. Очите му пламтяха, усещах как гали кожата ми с поглед, но в края на часа осъзнах, че се възбуждам от присъствието на един мъж, преди да отида на среща с друг. Това беше крайно неуважително към Дейвис, нищо че той нямаше представа.

Ето защо, когато часът свърши, реших да не оставам да си приказвам с Кейн, както правех обичайно. Не съществуваше правило, задължаващо асистента да остане след час, освен ако няма часове за консултации със студенти, които се нуждаят от помощ.

Бях се качила до около третото стъпало, когато гласът на Кейн ме спря:

— Госпожице Мартин, мога ли да ви видя за минутка?

Не можех да го пренебрегна, не беше редно. Поех дълбоко дъх, завъртях се и тръгнах към него, но изчаках почтително отстрани. Няколко студенти предаваха работите си, които бяха за миналия час. Кейн размени по няколко думи с всеки от тях и после започна да прибира листите в чантата си, като напълно ме пренебрегваше. Естествено, губех търпение.

— Искаше да говориш с мен, нали?

Той вдигна поглед към последния студент, който излиташе от залата. Когато вратата се затвори, най-сетне погледна към мен.

— Какво правиш?

Реших да се престоря на невинна и че не разбирам какво се опитва да ми каже.

— Стоя тук и чакам да ми кажеш за какво искаш да говорим. Не е ли очевидно?

— Знаеш какво те питам, Рейчъл — смръщи се той.

— Не, не мисля, че разбирам.

Отговорът му не дойде под формата на думи. Вместо да говори, той заби поглед в краката ми и после бавно прокара очи по цялото ми тяло. Много бавно. Интензивни, пламнали очи. Идеше ми да се свия, но не го направих. Някак успях да изправя рамене и да изпъча гърди още повече. Когато очите му най-накрая стигнаха до моите, издържах напрегнатия му поглед и го гледах така, както той гледаше мен. Не отстъпих и на йота. Бях дяволски доволна от себе си.

— Не може да идваш в час облечена така!

Погледнах надолу.

— Какво не му е наред на облеклото ми?

— Разсейва студентите от мъжки пол.

Повдигнах вежда.

— От мъжки пол?

Той скръсти ръце пред гърдите си.

— Ехо ли има тук?

Ръцете ми моментално кацнаха на кръста ми и цялата ми поза крещеше: Не се ебавай с мен.

— Няма нищо лошо в облеклото ми. Това е обикновена лятна рокля и сандали. Дори не е с дълбоко деколте.

Погледът на Кейн падна върху гърдите ми. Може и да не ги показвах, но роклята беше достатъчно тънка и зърната ми се втвърдиха и изпъчиха гордо напред.

— Мога да видя зърната ти.

— Тук е студено.

Първата ми реакция беше да се опитам да прикрия гърдите си, но… майната му. Изпъчих ги още повече.

— Знаеш ли какво? Преди няколко седмици панталоните ти бяха толкова тесни, че можех да видя очертанията на пениса ти. Защо това да е редно, а да не е редно да се виждат някакви мои очертания?

Кейн вдигна поглед към мен. Гласът му беше дрезгав.

— Гледала си пениса ми?

— Беше точно пред лицето ми, нямах избор.

Той направи крачка към мен:

— И хареса ли ти това, което видя?

Не знам откъде идваше това нещо, но единственото ми желание беше да размахвам червената пелерина пред разярения бик. Вместо отговор прокарах език по горната си устна. Бавно. Очите му следваха движението. Заради тежкото повдигане на гърдите му имах чувството, че ще гръмне. Това ме караше да се чувствам безстрашна и силна.

Не искаш да бъдеш с мен? Добре. Но ето точно какво изпускаш, професоре.

— Не си проси нещо, което не ти трябва и за което ще съжаляваш, Рейчъл. Предупреждавам те. — Той направи крачка към мен и отново окупира личното ми пространство. Зениците му бяха разширени, изглеждаше побеснял, но зад мрачния гняв имаше и друго — желание.

Аз наклоних лукаво глава и се приведох напред.

— Защо да не го искам. Видях очертанията му.

Челюстта му се стегна, а аз чаках и сърцето ми блъскаше като чук в гърдите. Дъхът ми спря, когато посегна към мен, а кръвта нахлуваше в ушите ми, бумтеше и не чух дори собствения си стон, когато ръката му стисна ханша ми.

Подготвих се и зачаках… поредица гневни псувни, които можех да се закълна, че бе готов да изрече, преди устните му да докоснат моите.

Но вместо гласа на Кейн чух друг глас:

— Професор Уест?

Колкото и да е странно, бях чула вратата на залата да проскърцва, но съзнанието ми някак не го регистрира като нещо важно. Едва секунди след това реалността ме шамароса. Кейн направи крачка назад. Тръгна към бюрото си и се покашля.

— Джинджър… Професор Ашби, мога ли да помогна с нещо?

Тя гледаше ту него, ту мен.

— Надявах се да поговорим насаме… за един студент, но ако съм дошла в лош момент? — Посочи към вратата зад гърба й. — Мога да се върна по-късно.

— Не, няма проблем — погледна ме строго. — С госпожица Мартин вече приключихме.

Бях в шок от бързата промяна в ситуацията, но не беше нужно много време този шок да се трансформира в гняв. Погледнах го с отвращение и заговорих съвсем тихо, за да не ме чуе Розовата пантера.

— Ти сериозно ли?

Той вдигна чашата си. От желанието, така открито и осезаемо преди секунди, не беше останало нищо. Отговори точно толкова тихо:

— Приключихме тук, Рейчъл.

Копелето си позволяваше да ме изгони.

Е, майната ти, Кейн Уест!

Тръгнахме по стълбите, той на прилично разстояние от мен, и стигнахме до Розовата пантера, само че днес тя беше в морско синьо. Очевидно Джинджър харесваше ярки цветове. Моето предположение беше, че искаше да се откроява сред морето черни костюми и рокли, каквито жените в Ню Йорк носеха.

Когато стигнах до нея, тя се усмихна изкуствено:

— Сандалите ти ми харесват, но вероятно е трудно да се ходи на тези токове из целия университет.

Усмихнах се широко и ужасно фалшиво:

— Благодаря, но имах само този час днес. Обух ги за срещата си.

Обърнах се към Кейн и се усмихнах толкова широко, че можеше да види в какво състояние са зъбите ми.

— Ще се видим в петък, професор Уест. Не искам да карам Дейвис да ме чака.

Не му дадох възможност дори да ме погледне, защото вече бях навън.