Ви Кийланд
Красива грешка (18)

18
Кейн

Преди петнайсет години

Такова малко дете като нея не трябваше да кара колело съвсем само. Тази седмица чаках пред църквата, на малка пейка пред статуята на Дева Мария, сложена там, за да могат хората да се молят на спокойствие, а не да следят десетгодишни момиченца. Ако някой разбереше какво правя всяка събота, сигурно щяха да ме вземат за педофил или нещо такова.

Моята малка приятелка заключи колелото си от другата страна на църквата и се огледа дали някой я наблюдава, след което побягна в църквата. Не знаех дори какво се опитвам да разбера, но поне вече знаех, че идва с колело и винаги е сама.

Изчаках няколко минути, за да й дам време да се настани от нейната страна на изповедалнята, но когато влязох, я видях на колене близо до изповедалнята. Главата й бе сведена към вдигнатите за молитва пред гърдите ръце. Явно усети, че някой я наблюдава, защото след малко вдигна глава и се огледа. За мой късмет на другата страна.

Когато се обърна в моята посока, вече бях успял да се скрия зад масивната колона. Какво правех, по дяволите! Криех се от едно малко дете, за което знаех със сигурност, че живее в дом, в който я малтретират, и се преструвах, че съм свещеник, за да… какво? За да я спася ли?

След като не видя никого, тя стана и тръгна към изповедалнята. Както миналата седмица, отвори първо страната на свещеника, но този път не влезе. Отворената врата не ми позволяваше да видя какво прави, но от начина, по който се приведе напред и ръцете се изпънаха, изглеждаше сякаш хвърля нещо. После се изправи. Отвори другата врата и изчезна вътре.

Какво беше намислила? Бях крайно любопитен и веднага тръгнах към изповедалнята. Отворих вратата и намерих мястото същото каквото си беше през последните шест седмици, червеният плюшен стол, малката скамейка за молитва с овехтяла кожа и златния кръст на стената и… това беше.

Тогава забелязах монетата до извития крак на стола. Почти нямаше да я забележа. Наведох се и я вдигнах.

Тя заговори, преди да успея да седна.

— Прости ми отче, съгреших.

Въртях месинговата монета между палеца и показалеца си и казах:

— Кажи ми греховете си.

Тази седмица беше в меланхолично настроение. Нямаше смешни истории за Томи и макар че бяха минали двайсет минути, не беше казала кой знае какво.

— Как мина училището?

— Не ходих три дни.

— Защо? Болна ли беше?

— Не.

— Тогава защо не ходи?

— Грях ли е да не отидеш на училище, когато не ти се ходи?

— Не съвсем, но трябва да ходиш. Образованието е много важно. — Очевидно днес играех ролята на майка ми, а не на свещеника. — И можеш да загазиш, ако не ходиш. Знаеш ли какво е бягство от училище?

— Не.

— Когато не ходиш на училище по нелегални причини.

— Значи едно нещо може да е нелегално и в същото време да не е грях?

Накъде биеше?

— Е, да нарушиш закона на щата Ню Йорк е различно от това да нарушиш Божиите заповеди. Защо не беше на училище?

— Защото чаках сестра ми.

— Къде беше тя, че се е наложило да я чакаш?

— Не зная. Избяга миналата седмица, но преди да тръгне ми каза, че ще се върне за мен веднага щом намери къде да живеем.

— И ти реши да не ходиш?

— Сутрин излизах за училище, но после, когато Бени отиваше на работа, се прибирах у дома. Не исках да я изпусна, ако се върне да ме вземе.

— Знаеш ли защо сестра ти избяга?

Тя мълча доста дълго. И после заговори:

— Мисля, че заради Бени.

Това беше възможно най-меко казано.

— Бени тръгна ли да търси сестра ти?

— Не. Крещя много, когато я нямаше у дома, щом се прибра. Но после заспива на дивана, който мирише на него.

— Трябва да се върнеш в училище. Говори с учителката си. Кажи й какво става у вас.

— Не, не искам да вкарам сестра ми в беля.

— Няма да я вкараш в беля.

— Не зная…

А аз си мислех, че е време да ида в полицията, но какво можех да им кажа?

Здрасти, аз съм един измислен свещеник и трябва да идете да търсите този мъж Бени и едно кльощаво малко момиченце, което кара червено колело?

— Как се казваш?

Тя пак млъкна задълго.

— Трябва да тръгвам — каза накрая.

— Чакай! — През цялото време бях въртял монетата между пръстите си и изведнъж спрях. — Ти ли пусна монетата на пода?

Гласът й беше тих и мелодичен:

— Намери си пени, за късмет цял ден, не се колебай, прибери го за усмихнат ден.

И после вратата се открехна с проскърцване и се затвори след нея.

Въпреки всички гадости, с които трябваше да живее това дете, тя се промъкваше в изповедалнята и хвърляше монетка на свещеника, за да има късмет цял ден.

Невероятно!