Ви Кийланд
Красива грешка (17)

17
Рейчъл

Един гигантски черен лабрадор връхлетя отгоре ми да ме поздрави и едва не ме събори.

— Хей, голямо момче си ти. И си толкова хубав. Как се казваш?

— Това е Мърфи — отговори Кейн. — После се опита да го изкомандва със суров глас: — Долу, момче, долу.

Кучето напълно го игнорира и продължи да вре муцуна в мен. Продължавах да го галя зад ушите, а то съвсем откачи и ме душеше като обезумяло.

— Забелязвам, че много те слуша.

— Ти си виновна. Никога няма да ме чуе и да изпълни, при положение че миришеш така.

— Мириша? — Не знаех как да го приема.

— Обонянието на кучето е хиляда пъти по-силно от нашето.

— И на какво мириша по-точно?

Кейн се приближи до кучето, което продължаваше да ме души и да вре муцуна из мен, и го дръпна силно за нашийника.

— Хайде, Мърф, остави я на мира, приятелю.

Кучето се отдръпна колкото да ми даде възможност да се изправя Кейн се наведе към мен и започна да ме души по шията със затворени очи.

— На лято. Винаги миришеш на лято. — После направи крачка назад и смигна. — Любимият ми сезон.

И ето, проклетият ми пулс пак откачи. Цялата лекция, която си бях изнесла в колата, замина по дяволите. Кейн се засмя, очевидно разчел изражението ми.

— Влизай, ще дам на Мърф да яде, за да му отвлека вниманието от аромата ти.

Последвах го и когато се оказах в апартамента му, забравих за всичко друго. Не бях очаквала нищо подобно. Беше невероятен. Бях предполагала, че ще е хубав, но не чак толкова разкошен. В мига, в който влязохме, децата се затичаха по коридора да вземат видео, което искаха да гледат, а аз се оглеждах изумена.

Всекидневната му беше по-голяма от целия ми апартамент. Да не споменавам изобщо, че имаше фоайе. Фоайе в Манхатън? Само то струваше повече от петстотин на месец.

Кейн забеляза изражението ми.

— Прадядо ми направил инвестиционна компания. Всяко следващо поколение добавяло по една нула към състоянието му. С изключение на мен. Но аз наследих двайсет и пет процента от компанията. Изплаща малко повече в дивиденти от заплатата на един учител.

— Хм… малко? Съмнявам се да е малко. Имаш гледка към парка, по дяволите. — Тръгнах към стената от стъкло. — Това място е изумително.

Когато се обърнах към него, той бе застанал в отворената кухня и се взираше в мен.

— Благодаря, че дойде днес.

— Дължах ти го, не помниш ли?

— Щеше да дойдеш, независимо дали ми дължеше една услуга, или аз ги дължах десет.

— Защо мислиш така?

— Защото си такъв човек.

Момичетата се втурнаха в стаята с някаква раница. Подскачаха като пощурели.

— Може ли да играем на чаено парти? — попитаха ни.

— Мисля, че това лекарство има обратния ефект върху Лизи — измърмори Кейн.

— Разбира се! Обичам да играя на чаено парти — казах.

Али разкопча ципа на раницата, обърна я и изсипа цялото съдържание върху дивана на Кейн. Имаше достатъчно керамични чаши и чинийки за чаено парти за двайсет души. Момичетата започнаха да ги нареждат по масата за кафе, а аз отидох при Кейн в кухнята. Всичко там беше от неръждаема стомана.

— Имаш ли билков чай?

— Да, мисля, че имам.

Беше много забавно да го гледаш как седи на пода и пие чай от малката чашка. Личеше, че прекарва доста време с децата, колкото и да не го биваше в сменянето на памперси.

— Да разбирам ли, че не играеш на чаено парти за първи път?

— Принуден съм да го правя два пъти месечно, когато ходя на вечеря у сестра си.

— Момичетата тук ли живеят, искам да кажа в центъра?

— Не, живеят в Чапакуа. Там съм израснал. Сестра ми остана там да е край майка ми.

— И аз израснах в Уестчестър. Плезънтвил.

— Ходила си в гимназията в Плезънтвил?

— Ами… не. Преместих се в Ню Йорк много преди да постъпя в гимназия.

По време на двете чаши чай гледах с възхищение как Кейн подскача при всяка заповед на едно четиригодишно дете.

— Вдигни кутрето, чичо Кейн. И не сърбай! Лъжичката трябва да е в чинийката, а не на масата.

Накрая момичетата се поизмориха. Лизи се прозяваше.

— Изморена ли си, Лизи? — попита я Кейн. В отговор тя само се прозя. Той стана и вдигна сънливото дете на ръце. — Хайде, ще си легнеш и ще ти пусна телевизора.

— Може ли да спя в леглото ти?

— Естествено. Хайде.

Лизи се пресегна към мен и попита:

— Може ли и ти да дойдеш да ме сложиш да си легна, Рейчъл?

Погледнах го, но той само присви рамене.

— Естествено, дай направо всички да си направим купон.

Разбира се, той беше саркастичен, но момичетата не усетиха и идеята ги развълнува. Четиримата тръгнахме към неговата спалня. Неочаквана руменина изби по бузите ми, когато влязохме в стаята. Леглото му беше огромно.

Махагоновата рамка с красива дърворезба го караше да изглежда още по-голямо. Освен това беше много високо. Изглеждаше някак мъжко и съвсем му подхождаше. Лесно можех да си представя как спи на него по очи. И този секси задник се подава над чаршафа, и аз го захапвам…

Не бях осъзнала, че стоя неподвижно до вратата, изгубена в мислите си и загледана в леглото, докато не чух гласа на Кейн.

— Можеш да влезеш. Не хапя.

Хапя. Това беше. Толкова ми трябваше, за да може цялата червенина да избие на лицето ми в прекрасен пурпурен цвят. Кейн ме погледна и по красивото му лице плъзна дяволска усмивка. Сложи Лизи да легне, помогна на Али да се качи на леглото и тръгна към вратата, където въртях нервно часовника на китката си. Горещият му дъх погъделичка шията ми, когато прошепна:

— Знам за какво мислиш.

Цялото ми тяло настръхна и потрепери само от дъха му върху кожата ми. Можех да си представя какво щеше да се случи, ако ме беше докоснал.

О, господи! Сега вече мисля за него в това легло и как ръцете му са върху мен.

Преглътнах и поех дълбоко дъх, но това беше лоша идея, защото ароматът му все още пълнеше ноздрите ми, макар че той вече се връщаше към леглото. Не можеше ли поне да мирише лошо?

Кейн се захвана с телевизора, започна да включва кабелите за DVR-а.

— Да разбирам ли, че не гледаш често филми в леглото?

— Като цяло това нещо се включва само когато тези двете са тук.

Разговорът за телевизията и за децата беше добре дошъл и започнах да се успокоявам.

— Не мога да заспя, ако не гледам малко телевизия. Предполагам, че ти си от хората, които заспиват в мига, в който главата им докосне възглавницата? — попитах.

Кейн свърза кабелите и екранът блесна, известявайки началото на някакъв филм на Дисни. Той се върна при мен.

— Не съм казал това. Има други неща, които предпочитам да правя, преди да заспя, но те не включват гледане на телевизия. — Трябва да съм изглеждала като сърна пред фаровете на връхлитащ автомобил, защото той се засмя и добави: — Спокойно, само се шегувам. Видях, че се чувстваш неловко и реших да ти помогна, като направя нещата още по-зле.

— Ще ида да разчистя след чаеното парти.

Помахах на момичетата от вратата и се отдалечих от стаята. Пет минути по-късно Кейн се върна. Аз бях измила чашките и вече ги подсушавах и прибирах в раницата.

— Те са толкова сладки деца — казах.

— За щастие приличат на чичо си, а не на майка си.

Засмях се.

— Да бе!

Кейн взе кърпата за подсушаване от ръцете ми.

— Какво, не мислиш, че съм сладък?

— Това определено е дума, която никога не бих използвала за теб.

— Нима? — Избърса една малка чинийка и ми я подаде. — А каква дума би използвала?

— Не зная. „Енигма“, може би?

Кейн се замисли.

— Не съм сигурен, че мога да споря за това.

След като прибрахме всичко, чухме нечий телефон да вибрира.

— Моят ли е, или е твоят?

— Моят е в джоба. Трябва да е твоят.

Отидох до дивана и намерих телефона в чантата си, но той спря да звъни, докато го извадя. Видях името на Дейвис на екрана и въздъхнах тежко.

— Наред ли е всичко?

— Да. — Кейн чакаше още информация. — Беше Дейвис. Писа ми по-рано и аз забравих да му отговоря.

Кейн кимна и попита:

— Взе ли решение?

— Не.

— Искаш ли помощ?

— Ще ми помогнеш да реша дали да дам втори шанс на бившия си? — попитах с повдигнати от изумление вежди.

— Естествено. Защо не? Разкажи ми за него.

— Какво искаш да знаеш?

— С какво се занимава, на колко е години? Женил ли се е? Основните неща.

— Добре. На двайсет и девет, разведен, регионален представител на медицинска компания, която произвежда защитни съоръжения при ядрена опасност.

Лицето на Кейн стана напълно безизразно.

— Звучи като идиот. Не трябва да му даваш втори шанс.

— Какво? Защо?

Той вдигна три пръста и започна да изброява.

— Три причини. Първо: разведен е на двайсет и девет. Нещо не е наред. Кофти минало. Второ: търговец. Това си е направо червен флаг за опасност. Продава боклуци, за да си изкарва прехраната. Въпрос на време е да почне и на теб да ти пробутва боклуци и лъжи. И трето: Дейвис. — Присви рамене. — Тъпо име.

Гледах го и не вярвах на ушите си. Изпитвах потребност да защитя предишния си избор на мъж и му напомних колко смешно звучи всичко, което ми каза:

— Първо: ти си на трийсет и две и нямаш приятелка. Това говори много повече, отколкото една грешка, когато човек е млад и се жени за първата си любов. Второ: музикант си. Всички знаят, че музикантите са известни като плейбои. Бих си позволила да добавя, че процентът на изневеряващите търговци спрямо този при музикантите е два пъти по-нисък. И трето: прочети Библията. Каин не е точно по-добрият син.

Кейн кимна.

— Именно. Значи познавам този тип мъже. Трябва да стоиш далеч от него.

Очевидно не схващах логиката му.

— Мисля, че си леко мръднал. Не може да характеризираш типа на Дейвис само от професията и годините му. Той е страхотен мъж. Работи много, иска да има семейство, обажда се на майка си всяка събота. Дори е романтик. Веднъж ме заведе на пикник в парка.

Кейн се изсмя.

— Това не е романтика. Звучи много смотан.

Сложих ръце на кръста си.

— За какво говориш? Разбира се, че е романтично. Каква е твоята представа за романтика, щом си такъв експерт?

Кейн тръгна от кухнята към дивана, до който стоях. Доближи се и навлезе в личното ми пространство. Когато се наведе, за да ме погледне, носовете ни почти се докоснаха.

— Не правя романтични жестове. Предпочитам животинско чукане пред един пикник в парка.

Исусе, защо беше такъв задник? И по-важният въпрос — защо ми харесваше толкова много, когато се държеше така? Кожата ми настръхна, тялото ми потрепери, усетих това потръпваме между краката. Да не говорим, че зърната ми бяха толкова настръхнали, че трябваше да се изтегля назад, ако той не го направеше, но колкото ме възбуждаше, толкова ме и ядосваше.

Реших да се отдам на втората емоция.

— Може би затова си все още сам.

Кейн присви очи.

— Ако този мъж е чак толкова страхотен, защо ти е нужно толкова много време да отговориш на въпроса му?

Имаше право. Нямаше какво толкова да мисля, но ако трябваше да съм честна със себе си, причината нямаше нищо общо с това колко страхотен или обикновен беше Дейвис. Единственото, което ми пречеше да му дам втори шанс, беше, че Дейвис не беше Кейн.

Бях сразена.

— Прав си, няма причина да не вечерям с него утре. Кой знае, може пък огънчето да пламне. Няма да разбера, докато не опитам.

Кейн се отдръпна. Лицето му беше безизразно. Нямаше значение, че между нас имаше химия, каквато никога не бях усещала или каквато рядко се срещаше и в най-щастливо женените семейства, той просто не се интересуваше от мен. Онова нещо… за отношенията между професор и студентка… беше само извинение. Кейн Уест не беше мъж, който би позволил нещо да застане на пътя му, ако наистина иска да стигне до желаната цел. Това вече го знаех. Сега, когато разстоянието между нас бе прилично, мислите ми започваха да се проясняват.

— Трябва да тръгвам.

Не каза нищо, докато пъхах телефона си в страничния джоб на джинсите си, вадех ключовете от колата си и мятах чантата на рамо. Не помръдна, когато минах покрай него, но после ме стисна за лакътя и ме обърна към себе си.

— Аз съм последният човек, който трябва да ти дава съвет за връзките ти с мъже. Но ако едно нещо не е там, не можеш да го накараш насила да се появи.

И за кой ли път исках да видя нещо повече в коментара му. Кимнах, за да спра да го правя.

— Благодаря, Кейн.

Той кимна, но изглеждаше тъжен.

— Благодаря ти, че пое класа ми днес и ми се притече на помощ.

— Няма никакъв проблем. Това се превръща в наша традиция. Спасяваме се взаимно.