Ви Кийланд
Красива грешка (14)

14
Рейчъл

През последните четири дни Кейн успешно ме отбягваше. До днес. Освен ако не решеше да не дойде на единственото за семестъра събрание на факултета, което беше задължително за асистентите, както и за професорите.

Седях сама най-отзад в голямата конферентна тапа и до мен имаше свободно място. Не че го пазех конкретно за някого. Кейн още не беше дошъл. Всеки път, когато вратата се отвореше, погледът ми се стрелваше натам. Деканът на музикалния факултет беше заел мястото си най-отпред и беше готов да започне, когато Кейн най-сетне се появи.

Спря на вратата, очите му обходиха бавно помещението, попаднаха на мен и той бързо ги извърна. Седна възможно най-далече от мен. Бях изненадана, че косата му не избухна в пламъци от погледа ми, който не се откъсваше от тила му цели четирийсет и пет минути.

Когато събранието свърши, останах на мястото си и изчаках да видя дали ще излезе, без да ми каже и дума. Той стана и погледна към мен, но към него веднага се приближи широко усмихната жена. Беше облечена с ярко розов костюм, който пишеше за внимание и всъщност беше доста хубава, колкото и да не ми се искаше да го призная. Бях я виждала из факултета и знаех, че е преподавател, но не знаех името й.

Професор Розова пантера беше също така и моята пълна противоположност неестествена блондинка, подстригана като Мерилин Монро, едва няколко сантиметра по-ниска от Кейн, а костюмът й, въпреки отвратителния му цвят, беше дизайнерски.

През цялото време докосваше професор Уест и някак фамилиарно слагаше длан върху ръцете му. След втория или третия път, когато отметна глава назад и се засмя с пълно гърло, станах. Край, не исках да гледам повече. Тръгнах към вратата, но двама професори ми пречеха да изляза. Едва помръдваха.

Кейн и професор Розова пантера бяха през няколко души на опашата пред вратата и той умишлено не поглеждаше към мен. Когато ръката му кацна на гърба й, за да я побутне към вратата, осъзнах какъв огромен идиот съм. Очевидно великият професор нямаше проблем да чука, когото си иска в университета. Имаше проблем само с мен.

Майната му. Не можех да повярвам какъв негодник е.

В мига, в който успях да изляза от конферентната зала, хукнах по коридора. Краката ми не можеха да се движат със скоростта, с която исках да се махна от кампуса. Бях ядосана на себе си, задето си бях помислила, че Кейн се интересува от мен, но се въздържа, защото съм му асистентка. И сега бях още по-ядосана, че се преструваше, че точно в това е проблемът му. Не си бях въобразила сигналите, които ми даваше по време на вечерята.

Почти бях стигнала до изхода на сградата, когато внезапно спрях и едва не бутнах един студент.

— Хей, какво ти става, по дяволите? — излая той.

— Съжалявам.

Тръгнах отново към изхода. Трябваше да се махна възможно най-бързо, но се познавах, когато нещо ме ядеше, не ми даваше мира. Ако не го изкарах от себе си, щях да бъда нещастна и потисната цял ден. Трябваше да кажа на Кейн какво мисля.

Майната му!

Обърнах се и се ударих в същия студент.

— Ти сериозно ли?

— О, боже, я стига! Няма да умреш. Не върви толкова близо зад хората.

Тръгнах към офиса на Кейн. Можеше и да си загубя работата, ако му се развикам, но поне тази вечер щях да се наспя. И какво ако така доказвах, че съм нервна и дори невротична?

Вратата на кабинета му беше притворена. Спрях да си събера мислите и посегнах към дръжката.

Майната му! Няма да чукам!

Но един женски глас спря нахлуването ми. Смехът й се удари в мен и разпали пожар, от който бузите ми пламнаха. Досега не бях чувала гласа на Розовата пантера, но бях сигурна, че е тя.

— Помниш ли онзи малък италиански ресторант? — каза жената. — Който има камина в задната част?

— „Джордано“?

— Да, така се казваше. Трябва да отидем някога пак. Количката с десерти изглеждаше страхотно. — Тя млъкна за миг. — Макар че не стигнахме до десерта онази вечер.

Бях чула достатъчно. Не изчаках отговора на Кейн. Не можех. Ако на път за офиса му бях готова за атака, сега гневът се трансформира в болка и унижение — нещо, което не исках никой да види. Ето защо си предписах своята собствена терапия и вместо да нахлуя в офиса му, сложих слушалките на ушите си и тръгнах към дома.

* * *

Нямах никакво желание да излизам на месечна среща със съквартирантите си. Предпочитах да си остана у дома и да се въргалям в самосъжаление, но когато направих опит да го отложа. Ава ме накара да се почувствам виновна и в крайна сметка ме принуди да се приготвя.

Майната му. Ако не се чувствах добре, можех поне да изглеждам добре. Освен това изсушаването на косата ми със сешоар винаги ми оказваше терапевтичен и успокояващ ефект. Намирах прокарването на четката и изглаждането на косата си за особено успокоителни. Няма защо да споменавам, че когато приключих, естествено къдравата ми коса беше права като конец.

След като бях положила толкова много грижи за нея, реших да не спирам дотук. Сложих си грим и дори облякох сладък тоалет и се качих на сандали с висок ток.

Когато пристигнах в „О’Лиъри“, изражението на Дейвис ми подсказа, че поне той оценява усилията, които бях положила. Тази вечер щяхме да сме само той, аз и Ава, защото другата ни съквартирантка беше на пътешествие с кораб с приятеля си.

Когато се настанихме на масата, изведнъж се почувствах щастлива, че съм с тях. Винаги ми е харесвала компанията им. Смеехме се, докато си разказвахме какво се е случило през последния месец, и най-много се забавлявахме с лудите истории на Ава.

Но половин час след като бяхме седнали, новият ни сервитьор Сал дойде и каза, че е болен и трябва да си тръгне. Попита дали някоя от нас може да се обади на да дойде да го замести. Оставаха само няколко часа до края на смяната и с Ава предложихме да поемем смяната. Освен това кожата на Сал имаше леко зеленикав цвят и бях сигурна, че няма да може да дочака Чарли, който трябваше да дойде чак от Куинс.

— Изглеждаш прекалено хубава, за да работиш тази вечер — каза Ава и посочи обувките ми. — А и това не са обувки за сервиране. Аз ще се заема. Не са останали много маси, ще ги оправя бързо, докато си приказвате, и после ще дойда при вас.

Макар че с Дейвис приключихме нещата приятелски, не бяхме оставали насаме, откакто той сложи край на… каквото и да беше това между нас. И понеже бях облечена официално, а и Ава ни остави сами, имах чувството, че съм на първа среща.

— Е — каза Дейвис. — Доста е неловко.

Засмях се.

— Знам, но защо да бъде така? Толкова пъти сме излизали заедно. Милиони. Това сме си ние двамата.

Дейвис ме погледна смутено.

— Защото изглеждаш много секси тази вечер.

— Искаш да кажеш, че не съм изглеждала секси, когато живеехме заедно и се измъквах от леглото ти всяка сутрин? — Казах го на шега, но той отговори съвсем сериозно:

— Всъщност мисля, че винаги си красива.

— Какъв галантен чаровник от Юга.

Дейвис и Ава бяха поръчали бутилка вино и той я вдигна да долее чантата си, след което доближи бутилката до моята празна чаша.

— Изпий едно с мен?

Поколебах се. Спомних си последния път, когато пихме заедно и после се оказах в неговата стая. С дяволита усмивка, която ми подсказваше, че мисли за същото, той напълни чашата ми… до ръба, и добави:

— Само едно.

* * *

Виното определено помогна. Сега, когато бутилката беше изпита, напрежението между мен и Дейвис се стопи. Хапвахме паста, пиехме вино и си разказвахме какво се е случило в живота ни през последните месеци. Нещата се бяха върнали към нормалното.

— Как са Умберто и Лидия?

Беше типично в негов стил да запомни имената им, защото те означаваха толкова много за мен. Винаги е бил много съобразителен и внимателен.

— Много са добре. Щастливата тройка.

— А дипломната ти работа?

— Добре. Кейн изглежда доволен от напредъка, но кой знае. — Довърших чашата с вино. — Утре може да реши, че не му харесва.

— Кейн?

— Новият ми научен ръководител. Понякога е голям задник — поясних. Не че Дейвис беше питал.

— Кога свършваш?

— Още няколко месеца и ще съм готова с разработката си и ще се дипломирам.

— И после какво?

— Не съм сигурна още. Втората ми специалност е начален учител, така че мислех да намеря работа в някое училище, в което имат програма за работа с деца с аутизъм.

Той се усмихна.

— Това съвсем ти подхожда. Определено мога да си го представя.

Отпих от виното си. Вече бях на втората чаша и усещах, че почва да ме хваща.

— А при теб какво ново? Щастлив ли си тук, в Ню Йорк? Мислиш ли да останеш тук завинаги?

— Може би.

Не бях сигурна дали си въобразявам или наистина погледът му падна към устните ми.

— Друго какво? Щастлива ли си? Виждаш ли се с някого?

Доброто ми настроение се сгромоляса. Не се виждах с никого, но това не означаваше, че съм щастлива от този факт. Бях успяла да забравя за Кейн за вече… вече един час. Въздъхнах.

— Не, сама съм. Ти?

Дейвис очевидно реши, че лошото ми настроение се дължи именно на този факт.

— Не излизам с никоя. Но бих искал.

Да, всички сме така.

Отпих още вино.

— Нима? Разкажи ми за късметлийката.

Дейвис се усмихна широко:

— Тя е дребничка, красива, умна, малко странна.

Облегнах глава в дланите си.

— Звучи ми перфектна. Има ли брат за мен?

Вместо да ми отговори, Дейвис се пресегна през масата и пое ръката ми.

— Наистина ми липсваше.

— И ти ми липсваше.

— Искаш ли да вечеряме заедно някой уикенд? Само ти и аз?

Моля?

Видял объркването ми, той продължи:

— Миналата година не бях готов да излизам с никоя. Не исках да се хвърля в нещо с теб, докато не прочистя главата си от лошите спомени и не започна да мисля ясно. Сега съм много по-стабилен. Добре съм.

Виното вероятно ме беше хванало яко. Наистина не бях очаквала да ме покани. Бях чакала почти година, а… сега изпитвах несигурност. За щастие Ава спаси положението. Настани се при нас, като закачливо ме побутна с бедро, и превзе разговора. Бях й благодарна за това.

След още час приказки заведението се изпразни. Решихме да се преместим на маса в салона на бара, понеже залата за хранене беше празна.

Дейвис си погледна часовника.

— Трябва да съм на летището в пет сутринта. Заминавам по работа, така че ви оставям.

Тримата планирахме вечерята за другия месец, после той прегърна Ава и се обърна към мен. Но след прегръдката не ме пусна. Хвана ръцете ми и каза:

— Помисли си. Става ли?

Нямах никаква представа какво да кажа, затова само кимах и се усмихвах. В мига, в който Дейвис излезе, Ава се обърна към мен.

— Какво беше това?

— Иска да ме изведе на среща.

— И ти какво мислиш. Искаш ли?

— Нямам никаква идея.

— Знаеш ли как се изясняват нещата? — усмихна се тя.

— Как?

— Дай да се напием до козирката.