Ви Кийланд
Красива грешка (13)

13
Рейчъл

— Гладен ли си? — Бях мислила цели пет минути дали да го попитам.

Макар че бях прекарала с него целия ден, не бях готова денят да свърши, но ми се искаше предложението ми за вечеря да прозвучи съвсем небрежно. Когато преди няколко дни той ме попита дали искам да хапнем някъде, не виждах нищо особено в това, но сега, когато предложението трябваше да дойде от мен, се чувствах, сякаш го канех на среща.

Кейн ме погледна и после пак се загледа в пътя пред нас. Не отговори веднага и реших, че обмисля дали е приемливо за ситуацията, в която бяхме — преподавател и асистентка.

Бях изненадана от отговора му:

— Умирам от глад. Какво ти се яде?

— Аз съм лесна. Има един гръцки ресторант на няколко пресечки от нас, готвят вкусно. Има и китайски на Гранд Стрийт. Или можем да отидем в „О’Лиъри“ и пак да почерпя — засмях се.

— Какво ще кажеш аз да почерпя този път в гръцкия?

— Звучи добре. Завий наляво по Елвин Стрийт. Малко по-нагоре вдясно, ако намерим място за паркиране. Казва се „Гръцка наслада“.

Хостесата ни настани в едно сепаре към задната част на ресторанта и ни донесе хумус и пита, за да замезваме, докато разглеждаме менюто. Аз вече знаех какво искам, но Кейн извади очилата си и зачете. Тези очила много му отиваха, но аз не успях да си задържа устата затворена.

— На колко години си, че ти трябват очила за четене?

Той ме погледна над рамките на скъпите си рамки „Бърбъри“.

— Ти носиш очила. Защо трябва да съм непременно стар, за да нося очила?

— Имам астигматизъм. Нося очила, откакто започнах да слагам сутиен.

Погледът му падна върху деколтето ми и после се върна на менюто. Измънка нещо, което не разбрах. Когато продължих да го гледам, махна очилата си и попита:

— Какво?

— Не отговори на въпроса ми. На колко си години?

— Достатъчно стар, за да ти бъда професор.

Потопих едно парченце пита в хумуса и го мушнах в устата си.

— Значи колко? Около шейсет?

— На трийсет и две съм, Многознайнице. Щастлива ли си?

— Всъщност да — усмихнах се.

Кейн сложи очилата си и пак се зачете в менюто. Наведох се напред.

— Не изглеждаш и ден по-стар от трийсет и една.

Той поклати глава и продължи да чете менюто, но видях как устната му помръдва лекичко. Защо ми харесваше толкова много, когато правеше така? Приемах го като награда за нещо, което бях направила. Когато ставаше дума за този мъж, наистина имах нужда някой да ми провери главата.

След като реши какво ще яде, той се облегна и каза:

— Вършиш страхотна работа с това наблюдение.

— Благодаря.

— И динамиката между хората там е… дяволски интересна.

Спомних си колко странно се бях почувствала първия път, когато се наложи да седна с тях тримата.

— Знам. В началото ми беше много странно, но вече съм свикнала. Лидия е изумителна жена, нали?

— Така е. Не съм сигурен, че мога да направя това, което прави тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Да гледам жена ми седнала с друг мъж и да се усмихвам.

— Истинската любов е саможертва. Лидия иска той да е щастлив, дори ако тя самата няма да бъде повече част от това щастие.

Сервитьорката донесе напитките и взе поръчката ни. Кейн си беше поръчал гръцка бира, а аз, както винаги, диетична сода. Наложи се да извърна поглед, когато устните му се долепиха до гърлото на бутилката. Бях прекалено силно привлечена, за да успявам да го скрия добре.

— Звучиш като експерт по въпроса. Да разбирам ли, че си била така влюбена? — попита той.

— Не в мъж.

Веждите му отскочиха и едва сега осъзнах как е прозвучало.

— Не, не. Чувствата ми към майка ми бяха такива. Не, не съм лесбийка или нещо такова. Не че имам нещо против лесбийките. Просто предпочитам… знаеш… когато става дума за секс… предпочитам мъже. Не че имам особено активен сексуален живот в момента. — Определено дърдорех.

Той се засмя.

— Ужасно си сладка, когато си смутена.

Отпих от содата си, за да накарам устата си да млъкне, и се молех кожата ми да не е станала розова.

— Както и да е. Когато мама беше болна, много болна, исках да умре бързо, за да спре да я боли. Щях да бъда без майка, но не ми пукаше. Исках само да намери покой. Его защо Лидия и Умберто ми напомнят за това. — Сложих чашата си на масата. — А ти? Бил ли си някога така влюбен?

Кейн поклати глава.

— Не съм сигурен, че съм способен на саможертва. По-голямата част от живота си съм бил егоист. Повече съм вземал, отколкото съм давал.

— И е нямало гаджета?

— О, такива е имало много, но с всяка съм се държал като егоистично копеле.

Изгледах го продължително.

— Това ще се промени, когато срещнеш подходящата жена.

Той пак вдигна бутилката към устните си.

— Може би, а може би ми е предопределен живот, изпълнен само с егоистично чукане, но има и по-лоши неща от това.

Не можех да видя егоиста в Кейн. Той смени гумата на колата ми, след като го обидих и след това прекъснах часа му. Освен това беше много наблюдателен и не можех да си представя, че е егоист в леглото. Беше толкова наблюдателен, попиваше всеки детайл, че понякога това отвличаше вниманието на хората, а да не говорим изобщо каква интензивност се усещаше у него. И после… любовта му към музиката… обиграни ръце и добро чувство за ритъм. Не, нямаше съмнение. Кейн не беше егоист в леглото. Това поне знаех със сигурност.

— Какво минава през главата ти? — присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато казах, че има и по-лоши неща от егоистичното чукане, ти млъкна.

Ето, за тази наблюдателност говорех. Обръщаше внимание на жените. Мъжете, които обръщат внимание, са добри в леглото.

— Мислех за това, което ми каза. Не ми изглеждаш егоистичен човек.

— Ние нямаме такава връзка.

— И така да е, но ти обръщаш внимание на всичко. Егоистите не го правят.

По красивото му лице мина сянка на разбиране, сякаш едва сега бе осъзнал точно какво ми е минало през ума. Наведе се към мен с дяволска усмивка, от която получих сърцебиене.

— Не съм казвал, че съм егоист в леглото. — Погледът му се спусна към шията ми и после много бавно се вдигна към устата ми, която се разтвори под погледа му. — Потребностите на жената винаги са пред моите собствени. И аз се наслаждавам на всеки миг, в който задоволявам всяка една от тях. — Погледна ме отново в очите и се наведе още по-близо. — Тя винаги свършва преди мен… много пъти.

Преглътнах. Цялото ми тяло реагираше и Кейн го знаеше много добре. Облегна се назад със самодоволна усмивка и с пламнали очи. Когато най-сетне направих опит да говоря, гласът ми беше продран като грачене.

— Тогава в какво се изразява егоизмът ти?

— В онази част, която следва, след като излезем от леглото. В самата връзка.

— О!

— Не всеки има дарбата да бъде Лидия.

— Не мога да се съглася. Всички можем да бъдем като Лидия. Това е изборът: да намериш или да не намериш своя Умберто. И обикновено има причина човек да се опита или да не се опита да намери подходящия човек.

Мускулът на челюстта му потрепери, но той не отговори. За щастие храната ни дойде. Кейн си беше поръчал фалафел, а аз си взех класически гирос. Заловихме се с храната и известно време цялото ни внимание бе в чиниите. Моята специално след нула време беше една голяма каша от какво ли не. Питата се скъса и всичко отвътре изтече. Не бях видяла как съм размазала и бялото дзадзики по дланта си.

— Имаш малко сос… — посочи Кейн.

Както държах питата, не съобразих и обърнах ръката си да видя. Сосът бе направил пътечка по дланта ми през китката и вече течеше надолу по ръката ми. Всеки миг щеше да капне върху блузата ми. Ако оставех пълната пита, нямаше начин да я събера отново и да я вдигна цяла. Ето защо реших за по-удачно да оближа соса от ръката си. Не е много изискано, особено за жена, но беше по-добре, отколкото да го нося на ризата си.

Когато вдигнах поглед, Кейн не откъсваше очи от мен.

— Господи, искаш да ме уволнят ли?

— Какво?

Взираше се в очите ми.

— Ти наистина не разбираш, нали?

— Не разбирам.

Кейн погледна храната си и поклати глава.

— Просто се храни. Трябва да тръгваме.

Пътуването в колата беше много неловко. Не продумвахме. Кълна се, нямах представа какво да кажа. Вече бях разбрала, че моето малко шоу с облизването го беше възбудило, но това бе и едно напомняне, че никога нищо няма да се случи между нас.

Когато стигнахме пред блока ми, той паркира и изключи двигателя.

— Ще те изпратя до апартамента.

— Не се налага да го правиш. Добре съм.

— Няма да те оставя на тротоара. — Отвори вратата си и с това сложи точка на дискусията.

— Добре тогава — промърморих.

Неловкото напрежение продължи и в асансьора. Зарових в чантата си да намеря ключовете.

— Благодаря отново, че дойде с мен днес.

— Няма за какво да ми благодариш. Бих го направил за всеки студент.

Още едно напомняне. И това болеше.

Отворих вратата.

— Искаш ли да влезеш? Мога да направя кафе.

Наистина не се опитвах да го накарам да остане през нощта. Просто ми се стори, че е възпитано да предложа кафе.

Кейн мълча доста дълго.

— Мисля, че е най-добре да не прекарваме време заедно извън часовете. Работата ти по тезата е много солидна, планирали сме семестъра. Ако искаш да обсъдим нещо по дипломната ти работа, секретарката ми има графика ми и може да ти даде час за среща.

Може би се бяхме сприятелили малко повече от допустимото, но…

— Да не би да съм направила нещо лошо? Да не би да те ядосах някак?

— Не — вдигна брадичка към апартамента ми. — Заключи, като влезеш.

* * *

Взех си бърз душ, облякох стара тениска от концерт и се мушнах в леглото объркана и тъжна. Чувствата ми към Кейн бяха станали по-силни, макар да знаех, че е глупаво да си падна по мъж, който не иска връзка. Дори да не беше мой професор, пак беше глупаво.

Опитах се да заспя, но нямаше никакъв смисъл. Извадих телефона от зарядното и реших да нанеса бележките си от деня, но когато го отключих, той отвори последното съобщение от Дейвис. Съвсем бях забравила да отговоря на коментара му, че не съм му казала дали ми липсва.

Макар че се бяхме срещнали в лош за него период, Дейвис никога не ми подаваше смесени сигнали. Не играеше на топло и студено. Той признаваше чувствата си и беше откровен с мен. Въздъхнах и написах:

Рейчъл: И ти ми липсваш.