Ви Кийланд
Красива грешка (12)

12
Кейн

Преди петнайсет години

Какво прави, по дяволите?

Скрих се зад широката мраморна колона да гледам. Бях закъснял, защото Лиъм не спря да се лигави по време на репетицията и изгубихме представа за времето. Опитвахме се да разучим нова песен, която бе написал предната вечер на пияна глава. Половината от това, което бе надраскал върху хартиената амбалажна торба, беше неразгадаемо, но другата половина беше жестока. Затова свирехме, и свирехме, и се опитвахме да го накараме да си спомни текста, който бе написал.

Обичайно идвах към дванайсет и половина и сядах в изповедалнята да я чакам, но днес закъснях, а тя беше подранила. Моето малко приятелче обикновено идваше малко преди един, но днес аз закъснях или тя беше подранила. Дори не я бях виждал достатъчно ясно, за да съм сигурен, че е тя. Можеше да се окаже, че се крия от някое друго малко момиче, което случайно е влязло в църквата в събота следобед. Старата дървена изповедалня беше винаги тъмна, дървената решетка, която ни делеше, не позволяваше да видя ясно чертите й. Знаех със сигурност, че носи косата си на опашка. Знаех, че косата и е тъмна и че детето е дребничко, точно като това, което сега надничаше зад вратата на изповедалнята, където трябваше да съм вече седнал.

Гледах с любопитство… и от разстояние… как се огледа и отвори вратата. Влезе за секунда в частта на свещеника, но после изскочи навън и се мушна в нейната си част — на грешниците.

Минаха пет минути, но тя не излизаше. Никой не се виждаше наоколо и аз се пъхнах на мястото на свещеника, за да си изпълня задълженията. Вътре всичко изглеждаше както винаги, с изключение на двете монети на пода. Може би се бе опитвала да види изповедника си.

— Прости ми, отче, съгреших.

Бяха минали поне шест седмици, откакто случайно се оказах в тази каша, и тя винаги започваше с тези думи. И когато ги кажеше, усещах силна болка в гърдите. Тя носеше прекалено тежък за едно дете товар. Напоследък дори не говорехме за греховете, които си мислеше, че е извършила. Просто идваше и си говорехме около половин час. Имах чувството, че аз съм единственият възрастен човек, на когото имаше доверие.

И иронията беше в това, че дори не бях все още възрастен и я лъжех от първия миг, в който тя влезе тук.

— Как мина седмицата?

— Загазих в училище.

Усмихнах се тайничко.

— Нима? Какво направи.

— Грях. Беше грях.

— Разкажи ми.

— Ами нали знаеш момчето, за което ти казах, онзи, който седи до мен? Томи?

— Томи, който винаги си държи ръката в гащите?

— Същият. Той ме накара да кажа лоша дума и ме наказаха да остана след училище. И него наказаха.

— Как те накара да кажеш лоша дума?

— Преговаряхме видовете фигури по математика за един изпит. Учителката беше нарисувала на дъската един диамант и ни попита каква форма има. Преди време учихме за ромб, но когато ме вдигна да отговоря, аз забравих думата. Тя се опита да ми подскаже, че започва с Р. Зарадвах се, понеже бях сигурна, че знам правилната дума, и извиках с все сила другата лоша дума, която започва с Р.

— Коя дума си изкрещяла?

— Ректум.

Наложи се да си сложа ръката на устата, за да не избухна в смях.

— Знаеш ли какво означава?

— Сега вече знам. Томи ми я обясни, като изкрещя пред всички, че съм За…ник. — Тя млъкна за миг. — И каза цялата дума.

Опитах се да й дам някакъв съвет, който да прозвучи като от истински божи служител.

— Грешката ти е била невинна. Струва ми се, че Томи е извършил грях, като е казал цялата лоша дума, и при това с умисъл. Не ти.

— Ами… и аз я казах.

— О?

— През междучасието някои от децата ми се подиграваха и ми казваха, че обичам за…ници. И аз казах на децата, че съм научила думата „ректум“ от Томи… защото, когато ръката му е в панталоните по време на час, понякога си навира палеца в ректума, но не използвах думата „ректум“, а другата.

Исках да й кажа „Браво на теб!“, но продължих да спазвам амплоато си на мъдър божи служител.

— Ще кажеш молитвата си три пъти, за да поискаш прошка за лошата дума, но между нас да си остане, май този Томи е нещастник и заслужава наказание.

Моето малко агънце се засмя.

— Има ли нещо друго?

Миналата седмица не каза нищо за положението у дома, а аз исках да разбера какво става там. Единственото, което успях да я накарам да каже, беше, че е имала лоши мисли за доведения си баща и че той се напива и крещи.

— Как са нещата у дома? — подканих я. — Случило ли се е нещо, което да те кара да имаш лоши мисли?

— Сложих си слушалките, които ми даде.

Преди две седмици тя ми каза, че се плашела, когато доведеният й баща се напиел и крещял, и понякога не можела да заспи. Предложих й да си слага слушалките и да слуша любимата си песен, за да заглуши виковете му, но тя нямаше слушалки. Затова й бях оставил един комплект слушалки на стола, преди да дойде, и й казах да ги вземе у дома. Обясних й, че ако си затвори очите и си тананика заедно с песента, ще се приспи по-лесно.

— Помогнаха ли слушалките?

— Да. След четвъртия път успях да заспя.

Може би изпадах в някаква ужасна заблуда, но започвах да си мисля, че помагам на това дете по някакъв много откачен начин.

— Това е хубаво.

— Казах на сестра ми да опита, но тя каза, че не може.

— Няма ли слушалки?

Тя не ми отговори дълго време. Бях започнал да разбирам, че мълчанието й говори по-силно от думите.

— Има слушалки. Бяха в чорапчето й на Коледа в годината, когато мама почина.

Онова вече познато чувство за предстоящ ужас ме изрита в корема.

— Защо тогава си мислиш, че не може да ги използва? Не обича ли музика?

— Трябва да се ослушва за Бени.

— Какво значи това?

— Понякога, когато пие и е бесен, отива в стаята й през нощта.