Ви Кийланд
Красива грешка (11)

11
Рейчъл

Кейн караше старо малко порше. Не беше автоматик. Беше изрядно поддържано. Не разбирам много от коли, но предположих, че е класически модел и имаше по-висока стойност от чисто нов модел. Подхождаше му — скъпа, но секси и без да се набива веднага на очи. Никога не съм била толкова щастлива да попадна в задръстване.

Кейн трябваше да сменя скоростите през цялото време и намирах за много привлекателен начина, по който държеше лоста. Да не говорим за долната мускулеста част на ръката му… и онази проклета вена. Бог да ми е на помощ. Все още намирах нещо ужасно секси в една вена!

Кейн забеляза, че го наблюдавам.

— Знаеш ли да караш кола с ръчни скорости?

— Не, опитах веднъж и си ударих носа.

— Ударила си си носа? — сви вежди.

— През цялото време се бавех, колата подскачаше, а на петия или шестия път, точно потеглих, когато спирачките изпищяха и колата внезапно спря, а аз забих лице във волана. Помислих, че съм си счупила носа.

Кейн се засмя.

— Мисля, че си доста нервна, за да караш такава кола.

— Аз ли? Ти си по-голям нервак от мен.

Той извърна поглед към мен.

— Забрави ли как се запознахме?

— Това беше различно. Мислех, че си наранил приятелката ми.

— Значи, вместо да се убедиш дали съм същият човек, ти веднага идваш да ме хванеш за гърлото. Как да не си нервак.

Първата ми реакция беше да възразя, но разбрах, че така ще докажа истинността на твърдението му.

— Може би съм леко невротична.

— Съвсем леко, да.

— Знаеш ли? Точно така започнах да се интересувам от музикална терапия. Докато растях, се научих да използвам музиката като средство, което да ми помогне да се отпусна.

— Беше ли си пуснала музика, докато се опитваше да караш кола с ръчни скорости?

Замислих се.

— Знаеш ли, не бях. Бях изнервена и притеснена и не исках нищо да влияе на концентрацията ми, затова спрях радиото.

— Може би е трябвало да го оставиш включено.

— Хм… никога не съм се замисляла за това. Какво ще кажеш да ми дадеш да покарам твоята кола, да видим дали ще стане този път?

Кейн се засмя.

— Харесвам колата си прекалено много.

Обикновено с кола стигах до Умберто в Ню Джърси за около четирийсет и пет минути, но днес ни отне повече от час и половина. На моста „Джордж Вашингтон“ беше отворено само едното платно и едва лазехме. Когато трафикът се отпуши, заговорихме за работата ми с Умберто.

— Разкажи ми за него.

— Е, предполагам, си прочел основната информация в това, което ти изпратих. На седемдесет и три е и е с Алцхаймер пети стадий. Прекарал е целия си живот в дома, в който е израснал. Дори медицинският му кабинет е бил там. Допреди десет години все още е ходел на повиквания. Той е общопрактикуващ лекар. Женен е за Лидия от петдесет и една години и тя го посещава всеки ден. Имат един син, който живее на Западното крайбрежие и идва да ги види няколко пъти в годината. През повечето дни Умберто не помни Лидия. Мина през двугодишен период на депресия и сега намери някакво щастие с пациентка в подобно състояние. Казва се Карол. Понякога Умберто и Карол седят и се държат за ръцете, когато Лидия е при него. Никога не съм виждала такава любов, каквато тази жена изпитва към съпруга си. Мъжът, с когото е прекарала целия си живот, си мисли, че е влюбен в друга жена, и тя е щастлива за него. Това е най-самоотверженото нещо, което съм виждала. Тя наистина иска той да е щастлив. Дори ако намира това щастие с друга.

— Леле!

— Да. Това е нещо толкова красиво в едно иначе погледнато трагично заболяване.

— А музиката, на която реагира? Италианец ли е?

— Да. Когато започнах да посещавам центъра в самото начало, работех с по-голяма група и се опитвах да намеря няколко кандидати, с които да работя индивидуално. Умберто не прояви желание в началото, макар че жена му има думата относно медицинските решения и го беше записала за проучването ми. Бях провела интервюта със семействата на всеки един пациент, за да разбера повече за музикалните им предпочитания, за историята на всеки един пациент, и всяка седмица пусках музика, за да видя как ще реагират и дали ще реагират изобщо. Умберто така и не реагира на нито един от стиловете музика, които пусках. Очевидно му харесваше да слуша музика, но нито песните от сватбата му, нито друг и мелодии, свързани със спомени от миналото, не предизвикваха реакция.

— И кое те накара да опиташ с италианска музика?

— Просто някак ми хрумна. Предната седмица бях чула, че Умберто отговаря на италиански на въпроси, зададени от сестрата. Дори не знаех, че говори перфектно езика. Разбрах, че има периоди, когато говори само на италиански. Когато отидох следващата седмица, пуснах опера. Хората почти винаги реагират на музика, когато е свързана с представление, така че защо да не пробвам да пусна запис?

— И той реагира?

Притиснах ръка към гърдите си.

— Започна да плаче. Беше толкова сърцераздирателно. О, това беше първата реакция, която извлякох от него към музиката. Негативна или позитивна, но беше първата. Този ден беше най-цветният за него за последните години. Започна да разказва истории за майка си, които дори съпругата му не помнеше. Не бях сигурна дали самата опера или музиката като цяло беше извикала спомена.

— Какво си предвидила за днес?

През последните седмици сменях. Ту италианска, ту английска музика. Тази седмица беше ред на английска, но реших да изляза малко от графика. Може би една мъничка част от мен искаше да се представя добре пред секси професора.

— Le Nozze di Figaro.

— А, Моцарт.

— Обичаш опера?

— Обичам музика. Няма значение каква. Всъщност гледах „Сватбата на Фигаро“ през първата си година в университета. Цялата група отидохме като част от обучението ни.

— Никога не съм била на опера.

Наближихме завоя към Риджънси Вилидж — санаториума, в който сега живееше Умберто, — затова посочих напред.

— Тук завий наляво. Завоят почти не се вижда и има вероятност да го подминеш. Появява се изневиделица, понеже пътят е скрит зад онези храсти.

След като паркирахме, започнах леко да се притеснявам. Бях работила върху тезата си повече от година. Ами ако Кейн намереше пукнатини в нея, ако не ми повярваше, че именно музиката е извикала спомените на Умберто? Той винаги обичаше да я слуша, но невинаги реакциите бяха еднакви.

Кейн загаси двигателя и се обърна към мен, небрежно преметнал ръка върху волана.

— Четох проучването ти. Аргументите ти са солидни и силни. Всичко ще е наред.

Не бях казала на глас, че съм притеснена, но вероятно беше прочел объркването по лицето ми. Погледна към часовника ми.

— Винаги когато се притесняваш, си играеш с часовника си — обясни.

Да, наистина ръцете ми бяха върху часовника ми и си играеха с него. Спрях моментално.

— Кога друг път съм си играла с него? Кога забеляза за първи път?

— Първия ден в залата, когато слезе по стълбите да говориш с мен. — Гледахме се в очите. — Днес, когато разбра, че съм забелязал липсата на сутиена ти.

Извърнах смутено очи, за да избегна погледа му. За моя изненада, когато го погледнах отново, той беше фокусиран върху устните ми, което ме накара да скоча от един вреден и издаващ притеснението ми навик към друг — захапах устната си. Заспалите пеперуди в корема ми се разбудиха и започнаха бясно да махат с криле.

Кейн се покашля, но гласът му беше все още дрезгав.

— Няма от какво да се притесняваш. Хайде, очаквам с нетърпение да видя как се справяш блестящо.

* * *

Умберто беше с дамите си — Лидия и Карол. Той се усмихваше, дори се смееше от време на време, докато приближавахме към масата им в салона за посетители. По пътя обясних на Кейн кой кой е в цялата схема.

— Съпругата е срещу тях, а Карол е до него — прошепнах.

— Умберто е голям късметлия — отвърна шепнешком той.

Сръчках го в корема с лакът, за да го накарам да млъкне.

— Здрасти, Умберто.

Всяка седмица беше като започване отначало. Това, което знаех със сигурност, бе, че Умберто се беше научил да се преструва, че разпознава хората около него.

— Макс ходи ли до тоалетната? — попита Умберто.

— А, да. — После прошепнах на Кейн. — Макс е кучето му, отдавна е починало, но по някаква причина постоянно пита хората дали е пишкал. Предполагам мисли, че сме го извели на разходка.

Обърнах се към дамите.

— Здрасти, Лидия. Здравей, Карол.

Лидия стана и ме целуна по бузата. През последната година бяхме станали добри приятелки. Точно се канех да представя Кейн, когато Карол поде инициативата:

— Кой е красивият мъж? Ти нов лекар ли си тук?

Засмях се.

— Това е Кейн Уест, Карол. Той е професор по музика в Бруклинския университет.

Кейн пусна ослепителна усмивка и подаде ръка.

— Радвам се да се запознаем, Карол.

Седнахме при тях и се присъединихме към разговора им. Обсъждаха филма, който давали по телевизията предната вечер. Болестта при Карол беше в по-лек стадий и тя помнеше повече подробности от Умберто. Сложи длан върху ръката му.

— Помниш ли, скъпи, „Червеният октомври“, онзи с Шон Конъри.

— О, да, да.

Бях сигурна, че Умберто не помни нищо от филма.

По време на разговора Кейн предимно мълчеше. Седеше и наблюдаваше. Улових как погледът му прескача между лицето на Лидия и ръката на Карол, която докосваше Умберто. Бях свикнала с необичайното трио, но първия път определено беше интересно да се наблюдава. Жена, която не иска да извади очите на друга жена, защото докосва мъжа, когото обича, с когото е живяла повече от петдесет години и на когото е била вярна.

Кейн търсеше някаква реакция, но единственото, което видя на лицето на Лидия, беше преданост. Беше приела всичко, което би позволило на мъжа й да изпита някакво щастие.

После сестрата дойде да вземе Карол за упражнения. Лидия бе настояла никога да не започваме терапията, когато Карол е там. Не искаше съпругът й да си спомни за нея, да протегне ръка към нея и това да разстрои Карол. Бях убедена, че за Лидия има запазено място в рая.

След като прегърна Карол за довиждане, Умберто седна на мястото си, но изглеждаше изнервен. Лидия се пресегна през масата и покри ръката му с длан.

— Умберто, Рейчъл ще пусне малко музика. Помниш, че Рейчъл пуска музика от време на време?

— О, да, да.

Това беше неговият начин да каже: Нямам никаква идея за какво става дума, но няма да си призная.

— Сега Рейчъл ще ти сложи слушалките. Става ли?

— Да, няма проблем.

Сложих чифт безжични слушалки на ушите му. Лилия пъхна ръка в чантата си и извади своите слушалки, които бе купила специално за терапията. Не беше нужно да слуша, но искаше да изживява със съпруга си. Едва сега осъзнах, че не бях донесла допълнителен чифт слушалки, и предложих на Кейн да си поделим моите. Не беше кой знае какво да се доближа до него и да слушаме с по една слушалка.

Пуснах музиката и Умберто веднага затвори очи. След секунди напрежението се оттече от лицето му. Погледнах към Кейн, който го наблюдаваше, но усети погледа ми, усмихна се и кимна.

По време на арията Умберто се пресегна и улови ръката на жена си. Беше такъв малък жест, но тези кратки мигове на разпознаване означаваха толкова много за едно семейство, което се бореше с Алцхаймер в напреднал стадий.

Пуснахме две арии и после махнах слушалките от ушите на Умберто.

— Как се чувстваш днес, Умберто?

— Добре, добре.

Не бях сигурна дали има някаква разлика от преди, но поне напрежението беше изчезнало. Лидия се опита да надгради над ефекта от мелодията.

— Умберто, помниш ли, че Франческа пееше тази песен?

— Естествено — кимна той. После сви петте си пръста по онзи универсален за всички италианци жест и добави: — Belle parole non pascon I gatti.

Лидия се засмя. После ме погледна.

— Това означава, че хубавите думи не могат да нахранят котката. Свекърва ми казваше тази поговорка през цялото време. Така и не разбрах какво означава.

Останахме още няколко часа, прекъснахме по време на обяда им, и после се върнахме, но това беше максималното, което успяхме да изтръгнем като спомен от Умберто. Пуснахме музика и следобеда, но тя не предизвика някакви конкретни спомени, но се надявах, че тя е причината всички да се усмихват.

Лидия си погледна часовника.

— Умберто, почти пет е, време е за църковната служба. Искаш ли да се измиеш и преоблечеш преди църква?

— Добре.

Лидия се обърна към нас.

— Искате ли да дойдете с нас?

Макар че не си падах по неделните църковни меси, бях ходила с тях няколко пъти, за да наблюдавам реакцията на Умберто към музиката.

— Май ще е най-добре да тръгваме — отговорих. — Става късно.

Докато си казвахме довиждане, Умберто погледна Кейн.

— Нали ще изведеш Макс сега?

Кейн веднага се включи в играта.

— Да, ще се погрижа за него, не се тревожи.

След като сестрата заведе Умберто в стаята му да се приготви, Лидия ни изпрати до фоайето.

— Не ме наранява това, че съпругът ми се влюби в друга жена и не ме помни, но всеки път, когато спомене Макс, се обиждам. Не мога да се спра. — Тя се засмя, но изглежда не беше съвсем шега. — Е, надявам се Рейчъл да е изкарала отлична оценка днес. Музикалната терапия, като че ли работи.

— Не е това, което си мислиш — обясних. — Професор Уест не ме оценява. Той наблюдава проучването, върху което правя дипломната си работа.

— О, разбирам. Надявам се да сте впечатлен.

Кейн ме погледна топло.

— Да, много впечатлен.

Лидия ме прегърна.

— Ще се видим ли другата седмица?

— Ще бъда тук.

— Ще се видим ли отново, професоре?

— Ако Рейчъл ме приеме.

Хм, буквално или фигуративно? Докато пътувахме в колата, усетих, че Кейн мисли за нещо. Беше по-мълчалив от обикновено.

— Да не би да искаше да отидем на месата? Дори не се сетих да те попитам, преди да откажа, и отнех цялата ти неделя.

Кейн ме погледна, после извърна очи към шосето.

— Не съм стъпвал в църква от петнайсет години. Не бих стъпил и пари да ми даваш.