Ви Кийланд
Красива грешка (10)

10
Рейчъл

В петък отделих малко повече време от обичайното, за да се подготвя за лекции. Винаги съм обичала да ходя на училище. Даваше ми нещо, върху което да се фокусирам, когато не се чувствах достатъчно стабилна, но напоследък не лекциите очаквах с нетърпение.

Вратата на кабинета на Кейн беше отворена, когато се отбих без предварителна уговорка. Погледнахме се в очите и той ми посочи стола пред бюрото си, докато с другата ръка държеше телефона до ухото си. Слушах едната страна на разговора и оглеждах кабинета.

— Да, ще дойда. — Млъкна и завъртя очи. — Предпочитам да не го правиш.

От другата страна говореше жена. Можех да чуя пискливия й глас, но не разбирах думите. Опитах се да се държа, сякаш не обръщам внимание, разглеждах картините по стените и книгите в библиотеката му, но слушах. И още как.

— С Елън Верман никога няма да бъдем двойка, независимо на коя маса я сложиш. — Пауза. — Защото аз имам пенис, майко, а тя не се интересува от пениси. — Пауза. — Добре, затварям, имам хора в кабинета. Ще се видим скоро.

След като затвори, Кейн пое дълбоко лъх и метна телефона си на бюрото.

— Елън само твоя пенис ли не харесва, или не ги харесва по принцип?

Той се засмя.

— Елън призна открито, че не си пада по пениси, още в осми клас. Майка ми е единственият човек на света, който не иска да го разбере. Тя е дъщерята на бизнес партньора на баща ми. Добри приятели сме, но майка ми реши да ни ожени още преди трийсет и три години. Вече четири пъти се обажда да ме пита за схемата на масите и кой къде седи на някакво благотворително събитие, което провеждат всяка година. И е чак след два месеца. Трябваше да й кажа, че нямам търпение да седна до Елън и да оставя нещата така. — Телефонът му звънна отново и той моментално игнорира обаждането. — Имаш извънредни часове за допълнителна подготовка? Мислех, че са в четвъртък.

— Да, в четвъртък са. Минах само да ти кажа, че ако предложението е все още валидно, бих била благодарна, ако ми станеш научен ръководител.

Кейн се облегна в стола си.

— Време беше. Започвах да си мисля, че ще ми откажеш.

Не исках да изглеждам отчаяна.

— Е, трябваше да помисля и върху другите предложения — подразних го.

— Така ли? Значи да се смятам за късметлия?

— Май да — ухилих се аз.

— Пусни ми на пощата това, което имаш дотук. Ще го разгледам и ще го обсъдим другата седмица.

— Добре. — Извадих телефона си от чантата. — Как ти е имейлът?

Той плъзна телефона си по бюрото.

— Вкарай ми телефона си и ще ти го пусна на съобщение.

След като си разменихме номерата, погледнах часа на телефона си.

— Трябва да бягам.

Кейн ме огледа подозрително.

— Среща?

— Не, тази вечер асистентите излизат на питие и обещах на Ава да ида с нея.

— Забавлявай се и се пази — кимна той.

* * *

На следващата сутрин точно излизах от душа, когато получих съобщение. Изсуших косата си с кърпа и после с изненада видях, че е от Кейн. Това беше първата ни размяна на съобщения и тялото ми потръпна лекичко, докато четях.

Кейн: Все още ли посещаваш Умберто в неделя?

Макар че му бях изпратила първоначалните разработки по дипломната си работа, не очаквах да я прочете толкова бързо. Бях едновременно развълнувана и притеснена. Гордеех се с работата си с Умберто, но в грубо нахвърлените заключения и отметки имаше много лични неща и записки. Мисълта, че Кейн ги е прочел, ме караше да се чувствам уязвима.

Рейчъл: Да, всяка неделя.

Кейн: Бих искал да дойда с теб, за да видя работата ти.

Пулсът ми се ускори.

Стегни се, Рейчъл! Това е професор Уест, който помага на един от студентите си да довърши дипломната си работа. Не е секси мъж, който те кани на среща. Дори те предупреди, че не намира за редно да спиш със студенти от университета.

И въпреки това всеки контакт с него ме караше да се чувствам като тийнейджърка, която с часове е чакала телефонът да звънне и най-сетне хубавото момче да се обади.

Господи, колко съм жалка!

Рейчъл: Би било страхотно. Ела, когато пожелаеш.

Чаках и гледах как точиците подскачат, докато пишеше отговора си.

Кейн: Какво ще кажеш за утре?

Рейчъл: Разбира се. Обикновено се опитвам да стигна в десет, за да не нарушавам режима му.

Кейн: Опитвам се да стигна в десет… това всъщност какво означава? Че се опитваш да стигнеш някъде между десет и обед?

Може би беше прав. Усмихнах се.

Рейчъл: За мой късмет Умберто не е чак такъв педант на тема точност.

Кейн: Ще те взема в девет и половина.

Рейчъл: От моя апартамент?

Кейн: Освен ако това не е проблем. Ако предпочиташ да ходим с двете коли, мога да те чакам направо там.

Рейчъл: Не. С една кола е много по-добре. Предпочитам така.

Дадох му адреса си, облякох се и се приготвих за работа.

Макар че денят сякаш се точеше до безкрайност, усмивката не слизаше от лицето ми и за секунда.

* * *

Не бях сигурна какъв е протоколът, когато шефът ти те взема от дома ти. Дали трябваше да сляза в девет и половина и да го чакам долу, или да чакам да звънне по домофона и да го поканя да се качи? Отговорът сам си дойде, когато в девет и двайсет отдолу се позвъни, а аз не бях готова. Натиснах копчето на домофона.

— Кейн?

— Да.

— Трети етаж. Отварям ти.

Натиснах копчето за входната врата и отворих вратата на апартамента си. Когато Кейн излезе от асансьора, поех дълбоко дъх, за да скрия реакцията си при вида му.

Носеше ежедневни дрехи, нищо официално, тениска с яка и джинси, и въпреки това успяваше да изглежда невероятно секси. Знаех, че рядко носи такива дрехи, но начинът, по който се движеше в тях, работеше напълно в негова полза. В него имаше небрежна елегантност и увереност, които намирах за много привлекателни. Леко наболата брада, която се появяваше следобед, сега бе гладко избръсната и макар и сякаш изстъргана, загорялата му кожа и силната линия на челюстта бяха също толкова секси.

Той погледна мократа ми коса.

— Виждам, че си готова навреме. Както винаги.

— Ти подрани.

— Девет и двайсет и четири — съобщи, след като погледна часовника си. — И ми казваш, че ще си готова след шест минути?

Отворих вратата и му направих място да мине.

— Просто влез.

Той се усмихна и влезе. Разбира се, освен че изглеждаше страхотно, миришеше божествено. Не бях сигурна дали е афтършейв или парфюм, но ухаеше на нещо мъжествено с дъх на гора. И този аромат подпали желание, което не бях усещала от много, много време. За секунда ми мина през ума да си навра носа в каната с кафе, за да спра тази атака върху сетивата ми. И ми беше много интересно какво обяснение щях да му дам.

Апартаментът ми не беше много голям, но беше чист и обзаведен със стари, но елегантни мебели, точно както ми харесваше. Кейн се огледа и очите му попаднаха върху лудите цветове и шарки навсякъде из помещението. Всеки стол в малката ми кухня беше различен. Две от стените във всекидневната бяха боядисани в червено и по тях бяха закачени снимки с матови черни рамки, а другите две стени бяха голи и бели.

След минутка той кимна кратко.

— Какво?

— Подхожда ти. — Тонът му не подсказваше дали му харесва или не.

— Какво означава това?

— Не зная. Просто сякаш това е място, създадено за теб.

— Защото е леко шантаво?

Устните му помръднаха леко.

— Може би.

Сложих ръце на кръста си.

— А твоят апартамент какъв е?

Той продължаваше да оглежда стаята ми и сякаш се замисли по-дълго над въпроса ми.

— Изглежда така, сякаш всеки може да живее в него. Много бяло, черно и метал. Живея в къщата си от пет години и никога не се бях замислял, че домът ми не говори нищо за мен. Докато не влязох тук.

Хм. Нямах никаква представа как да разбирам това.

— Ще го приема като комплимент.

— Да, така го приеми — усмихна се той. — Беше казано като комплимент.

Точно се канех да се облека, когато Кейн бе звъннал, и след това напълно бях забравила какво трябваше да направя, докато погледът му не ми припомни. Не че ме оглеждаше, но забелязах как очите му се плъзнаха надолу по тялото ми. Освен това усетих точно къде се позадържаха. Прозрачната ми тениска не оставяше много за въображението, а зърната ми се бяха втвърдили в мига, в който той излезе от асансьора. И докато го наблюдавах как задържа поглед там, те се изправиха още по-горди и корави.

— Добре… ще отида да се облека. В кухнята има готово кафе, ако искаш.

Изчезнах в спалнята. Изведнъж тоалетът, който бях избрала за днес, ми се стори прекалено обикновен, за да го оцени мъж като Кейн. В крайна сметка се преоблякох три пъти, преди да започна да суша косата си. Реших да сложа и малко грим. Когато най-сетне успях да се приготвя, беше почти десет.

Предполагах, че ще го заваря да потропва нервно с крак, но той изглеждаше все така заинтересован от апартамента ми. Намерих го пред снимките на стената.

— Много съжалявам. Изгубих представа за времето.

— Няма проблем, изпих две кафета.

— О, добре.

Докато слагах папката със записките си в стара кожена папка, забелязах, че Кейн гледа една черно-бяла снимка в рамка.

— Това майка ти ли е?

Бях гледала снимката толкова много пъти, че знаех всеки нюанс в нея дори, без да се налага да я поглеждам. Мама беше седнала на люлката в двора на къщата, където бях израснала, и имаше маргаритка зад ухото. Усмивката й грееше толкова ослепително, че понякога гледах снимката, за да повдигне духа ми в тежки дни.

— Да.

— Красива е.

— Благодаря. Беше.

Той се обърна към мен и огледа лицето ми.

— Много приличаш на нея.

— Рак — изтърсих.

Нямам никаква представа защо го казах. До ден-днешен не бях говорила за мама с никого, освен със сестра ми. С Ава бяхме приятелки от пет години, тя беше моя съквартирантка години наред, и все още нямаше представа от какво е починала майка ми. Това беше тайна. Просто пазех много неща затворени в себе си, като в бутилки.

Загледах се в снимката.

— На яйчниците.

Кейн сложи ръка на гърба ми и леко го потърка с успокоителен жест.

— Съжалявам.

— Благодаря. — Прочистих гърло и посочих към друга снимка. — Това са леля Роуз и чичо Нейт — сестрата на мама и съпругът й. Те ни отгледаха, мен и сестра ми, след като… след като… Отгледаха ни като свои деца, след като мама почина. Баща ми не е бил в семейството ни още откакто бях бебе. — Макар че бях отворила бутилката неволно, исках да сложа обратно тапата. — Готов ли си? Сервират обяда в дванайсет и половина, а не искам да нарушавам ежедневието му.

— Просто чакам теб. Както винаги.

— Трябва ли да се върнеш в някакво определено време? Понякога си давам почивка, докато обядва и си водя записки, след което се връщам при него и довършвам.

— Не, твой съм за целия ден.

Хареса ми как звучи.