Ви Кийланд
Красива грешка (1)

1
Рейчъл

Трябва да има научно доказана връзка между това да си роден с прекрасни гени и да се държиш като тотален задник. Погледнах отново към причината, довела приятелката ми почти до алкохолно отравяне.

Беше застанал пред мъжката тоалетна. Разбира се, опашката за дамската тоалетна беше огромна, защото само на мъжете им е позволено да си облекчат мехура, когато им се прииска. Жененият мъж си стоеше там и пишеше съобщения на телефона си. Вероятно лъжеше някоя нищо неподозираща жена.

Докато пръстите му се движеха с бясна скорост, огледах Женения мъж.

Няма халка? Шокиращо! Уверена съм, че бляскавото кръгче метал, което символизира вечна вярност към някого, прави заблудата, че си свободен и търсиш жената на мечтите си, много трудна.

Мамка му и задник!

Обичах Ава, но аз бих била особено подозрителна към всеки трийсетгодишен мъж, който говори такива неща още на първа среща. Вдигнах поглед от ръцете на Женения към лицето му точно когато той откъсна очи от телефона си.

Ако наистина човек можеше да мята ножове с поглед! Гледах копелето и се мръщех. Не съм сигурна защо се изненадах, когато ми се усмихна.

Идиот.

Може би си бе помислил, че го оглеждам?

Извадих телефона си, за да мисля за нещо друго и да видя непрочетените съобщения, докато чакам реда си за тоалетната. Само че… не виждах проклетите букви без очилата си. Прибрах телефона и докато чаках търпеливо, усетих нечий поглед върху себе си, но мусенето изисква използване на много повече лицеви мускули, отколкото са нужни за една усмивка, а този тук не си струваше да си бръчкам кожата.

След като минах през тоалетната и измих… по-точно изгорих ръцете си с врялата вода (водата на чешмите в „О’Лиъри“ има една-единствена температура — по-вряла и от ада), бях готова да се прибирам. Смяната ми свърши преди час и Ава беше нещастна, след като лъжецът влезе в заведението, затова бях сигурна, че няма да има нищо против да си тръгнем рано.

Плътен баритон ме спря на вратата, докато излизах от тоалетната.

— Познавам ли ви отнякъде?

Обърнах се и забелязах господин Женен мъж, който тъкмо се оттласкваше от стената, сякаш ме беше чакал да изляза.

Не му обръщай внимание, Рейчъл. Не заслужава и секунда от времето ти.

Погледнах го в очите, за да го уверя, че съм го чула много добре, след което се завъртях и тръгнах по коридора към бара. Той обаче не разбираше от намеци. Настигна ме, закрачи редом с мен и отвори уста да каже нещо, когато аз спрях внезапно и се обърнах към него.

— Ти си истински задник. Знаеш го, нали?

И имаше наглостта да изглежда шокиран!

— Аз? Значи все пак се познаваме.

— Познавам такива като теб.

— Какво означава това?

Завъртях очи.

— Мислиш си, че само защото си хубав, можеш да се гавриш с хората и да ти се разминава? Е, надявам се един ден кармата да те захапе за задника, хубавата ти малка женичка да изчука половин Ню Йорк и да ти предаде някоя венерическа болест, от която да ти падне големият пенис.

Той вдигна ръце.

— Чуй ме, скъпа, не знам за кого ме мислиш или какво си въобразяваш, че е направил големият ми пенис, но съм напълно сигурен, че ме бъркаш с някого.

Изражението ми му казваше да си спести глупостите.

— Тук съм с Ава.

— О! Ава. Това обяснява всичко.

Изръмжах към него. Буквално. И заявих:

— … Е, би трябвало да обяснява всичко.

Задникът пусна мегаватова усмивка.

— Сладка си, когато ръмжиш така.

Очите ми едва не изскочиха от орбитите.

— Ама ти да не ме сваляш?

— И това би било много грешно, нали? Като се има предвид… знаеш… мен, Ава и всичко останало?

— Ти си уникален — заявих и се обърнах.

— Чакай. — Улови ме за ръката. — Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Коя е Ава?

Невероятно! Все пак мъж като него може би наистина не помнеше имената на жените, които прецаква. Все пак бяха минали цели две седмици, откакто бяха спали за последно.

— Иди си у дома при жена си, Оуен.

Оставих го в коридора и се върнах на масата, където Ава тихичко поливаше болката си с алкохол.

— Искаш ли да се махаме оттук? Нещо съм уморена, а трябва да ставам рано утре сутринта. — Реших, че няма смисъл да споменавам точно сега за малката ми случайна среща с Оуен. Само щях да влоша нещата.

За беда Ава наистина си беше паднала по този задник. За месец, откакто се виждаха, той я беше накарал да гука от щастие и я хранеше с какви ли не лъжи за съвместно бъдеще, деца и булдог.

Колкото и иронично да звучи, той не грешеше. В тяхното бъдеще наистина имаше деца и куче, защото той държеше каишка, докато разхождаше двете си русокоси дечица, когато я срещна в парка. Само че пропусна да й каже, че в неговата версия на бъдещето жена му ще държи едномесечния им син, докато се разхождат заедно в парка.

Ава стана със залитане от бар столчето.

— Трябва да се кача на бара и да кажа на всяка жена тук да се пази от този задник.

При други обстоятелства бих се съгласила, но тази вечер бях убедена, че катеренето й по бара ще завърши с падане и ще прекараме остатъка от вечерта в спешното.

— Не си заслужава усилията ти.

Издърпах пуловера й от седалката на високото столче и й го подадох да го облече. Тя въздъхна и първите два пъти не успя да намери ръкава. Зад бара Чарли, който ни беше слушал цяла вечер, наливаше бира.

— Край. От сега нататък ще искам имена. — Стовари пълна халба на дървения бар и бирата плисна леко от ръба. — Всеки, с когото излизате, първо ще минава през проверка.

Чарли О’Лиъри беше собственик на пъба в Бруклин, където работехме с Ава. Беше пенсионирано ченге. Усмихнах се.

— Добре, но трябва да знаеш, че ще бъда много изкушена да ти давам имената на заподозрени серийни убийци, само за да гледам как бузите ти придобиват този прекрасен лилав оттенък. — Наведох се през бара и го целунах по бузата. Лека, Чарли.

Той изръмжа нещо от сорта колко бил благодарен, че нямал дъщери, и ми махна да тръгвам.

— Може ли да излезем през задната врата? — попита Ава. — Не искам да минавам покрай него.

— Естествено, няма проблем.

Хванах я под ръка, за да я подкрепям. Направихме няколко крачки и видях Женения мъж до задната врата на бара.

— Хм, Ава, налага се да излезем през предната. Той е на задната врата.

Тя се огледа из помещението.

— Не, той е на предната врата и говори със Сал, новия сервитьор.

Очевидно беше по-пияна, отколкото си мислех. Вдигнах брадичка и посочих право към Оуен, който стоеше до задната врата.

— Това там е задната врата, Ава.

— Знам. И Оуен е на предната.

Свих объркано вежди.

— Това там не е ли Оуен? Със синята риза?

Тя се засмя пиянски с леко грухтене.

— Казах ти, че Оуен е хубавият мъж със синята риза, а не онзи, който изглежда като гръцки бог.

Извърнах глава към предната врата на бара. Там имаше само един мъж, когото не познавах, и той наистина говореше със Сал.

— И ми казваш, че Оуен говори в момента с новия сервитьор?

Тя погледна пак, въздъхна и кимна.

— Да. Трябва да кажа на Сал да му забие един.

— Ава, мъжът, който в момента говори със Сал, е Оуен, така ли?

— Да.

— Ризата му е кафява, а не синя.

Тя се обърна отново към предната врата и присви очи.

— Може. Не виждам много добре. Контактните ми лети са замъглени от рев и от грима.

Когато Ава ми каза, че бившият й току-що е влязъл в бара, и посочи към вратата, там имаше само един мъж със синя риза. Мамка му, бях се разкрещяла на друг човек, на човек без вина. И след като не успях да я убедя да излезем през предната врата, където Оуен все още стоеше и си приказваше, се наложи да преглътна унижението.

Разбира се, онзи, дето не беше Оуен, бе залепил очи за мен и се подсмихваше нагло през цялото време, докато вървяхме към задната врата. После кимна на приятелката ми.

— Приятна вечер. Ава. Лека нощ, Многознайнице.

Минах покрай него като страхливка — с поглед право напред, без да се осмеля да го погледна в очите, но Ава нямаше моята воля — главата й няколко пъти се завъртя назад, за да го огледа, и продължи да се обръща много след като излязохме. Може да беше пияна и със замъглени контактни лещи, но не беше сляпа.

— Мили боже! Видя ли този мъж? И бъркам ли, или наистина каза името ми?

Обърнах поглед назад точно когато вратата на бара се затваряше. Господин Не съм Оуен ми помаха нагло ухилен.

— Причуло ти се е.

* * *

Господи, щях да закъснея. На всичко отгоре беше понеделник и имах часове след двойната смяна в неделя. Имах и петно върху блузата си от разлятото кафе, когато се наложи да натисна рязко спирачките заради един възрастен мъж с огромен кадилак. Реши да завие наляво… но от дясното платно.

Първият учебен ден винаги беше кошмар. Хората се мотаеха из сградите, стояха по средата на пътя, докато упътваха някого. Наложи се да натисна клаксона два пъти, за да разбутам няколко души от по-долните курсове, които правеха точно това. Погледнаха ме, сякаш аз бях грубата и ги притеснявах.

Хайде, размърдайте се, бе хора.

След като обиколих паркинга три пъти, спрях на едно запазено място пред Нордик Хол. Наведох се напред, отворих жабката и половината й съдържание се изсипа на пода, но в крайна сметка намерих това, което търсех.

Ето го.

Набутах старата глоба за паркиране под едната чистачка и хукнах за лекция в зала 208. Наистина ми се пишкаше, но се налагаше да стискам.

Три неща знаех за професор Уест. Освен че беше в музикалния факултет и преподаваше композиране, първо: беше разкарал бившата си асистентка, защото отказала да оценява строго като него; второ: през последната седмица на когото кажех, че съм при него, всички правеха една и съща физиономия, която не можех да определя като окуражителна, и ми казваха, че бил огромен задник, когото едва не уволнили преди няколко години; и трето: мразеше студентите да закъсняват. Беше известен с това, че заключвал вратата още в началото на часа, за да не влизат закъснелите и да му прекъсват лекциите.

Нито едно от гореизброените не ми харесваше, но какъв избор имах? Позицията ми като асистент при професор Кларънс беше затворена, когато той почина внезапно от аневризъм. Имах късмет, че изобщо намерих нещо на този етап.

А без позицията на асистент нямаше никакъв начин да си плащам обучението в консерваторията. Вече работех на пълен работен ден при О’Лиъри, само за да си плащам наема и малка част от образованието.

Между гърдите ми се стичаха капки пот, когато пристигнах пред залата. Вратата беше затворена, затова си позволих една-две минути да се приведа във вид. Пригладих, доколкото беше възможно, черните си рошави къдрици, които сега съвсем бяха луднали заради влагата. Нямаше никаква надежда да направя каквото и да било е петното от кафе, което покриваше дясната ми гърда. Сложих коженото портфолио в дясната си ръка и го вдигнах пред петното.

Поех дълбоко дъх и се пресегнах към дръжката на вратата. Заключено.

По дяволите!

Ами сега? Проверих колко е часът на телефона си. Бях закъсняла само с осем минути и беше първи учебен ден на есенния семестър. И въпреки това професорът вече изнасяше лекцията си.

Дали да почукам и да прекъсна лекцията, при положение че знаех какво углавно престъпление е това за професора. Или просто да не се явя на първия работен ден на новата ми позиция?

Закъснението беше по-малкото зло. Или поне така си мислех. Почуках лекичко на вратата с надеждата някой студент на задните редици да чуе, да ми отвори и да се мушна незабелязано.

Бумтящият глас на професора замлъкна точно когато вратата се отвори. Залата беше амфитеатрална, затова вратата беше най-горе, а професорът — най-долу. За мое щастие, когато влязох на пръсти, той беше с лице към дъската и пишеше нещо.

— Благодаря — прошепнах, настаних се на най-близкото свободно място на задния ред и въздъхнах облекчено.

Но май се успокоих прибързано. Професорът продължи да пише, но това не му попречи да попита:

— Кой закъсня?

Ух.

Идеше ми да се смъкна на стола и да се престоря, че не съм била аз, но аз бях асистент, не студентка. Студентите трябваше да ме уважават, понеже щях да им преподавам от време на време.

Прочистих гърло.

— Аз закъснях, професоре.

Той сложи капачето на маркера и се обърна. Очите ми вероятно си правеха лоша шега. Премитах няколко пъти. Посегнах към чантата си, извадих очилата си и ги сложих. И макар че не бях късогледа, си мислех, че като сложа очилата за четене, ще заменя някак мъжа, когото виждах пред себе си, с някой друг.

Но той не се превърна в друг. Нямаше грешка. Такова лице не можеш да забравиш.

Защото беше дяволски красиво лице.

Това беше той.

Майка му! Наистина беше той.

Прецакана, напълно прецакана.

Професорът огледа залата, в която имаше повече от двеста студенти, но не можеше да разбере откъде е дошъл гласът. Молех се да се откаже и просто да предупреди класа, че не толерира никакво закъснение, но нямах късмет. Никога не съм имала.

— Моля закъснелият да стане.

О, господи!

Усетих тежестта на намалението от двайсет и петте хиляди долара за таксата, което ползвах заради позицията си като асистент. Усетих го как потъва като олово в стомаха ми и не ми позволява да се надигна от стола си.

Но той чакаше. Нямаше как да предотвратя катастрофата. Очертаваше се огромен проблем.

Станах колебливо с надеждата, че няма да ме познае. Може би беше пил прекалено много и нямаше да си спомни нашия кратък бурен разговор в бара снощи?

— Няма да толерирам закъснение. Не искам часовете ми да бъдат прекъсвани.

— Разбирам.

Лампите на тавана светеха в лицето му, сякаш беше актьор на сцена, и не можеше да види до последните редове на залата. Той вдигна ръка и заслони очите си. Бях двайсет реда над него, трябва да сме били на разстояние поне петдесет метра. И въпреки това, когато погледите ни се срещнаха, се заключиха един в друг, сякаш бяхме единствените хора в празна стая. Усетих мига, в който ме разпозна. Гледах този миг като на забавен кадър.

Ленива усмивка се плъзна по красивото му лице, но не беше весела. По-скоро навяваше асоциации с куче, което току-що е притиснало нещастното коте в ъгъла и се кани да се позабавлява с горкото животинче.

Преглътнах с мъка.

— Няма да се случи отново, професоре. Аз съм Рейчъл Мартин. Вашата асистентка.