Мелиса Албърт
Лешниковата гора (9)

9

В един студен ден в далечно кралство на краля и кралицата се родила дъщеря. Очите й били блестящи и черни без бяло. Акушерката я оставила в ръцете на кралицата и избягала. Кралицата се вгледала в очите на момиченцето, лъскави и черни като крилата на бръмбар, и веднага го намразила.

Детето било малко и не издавало звук. Дори не изплакало, когато се родило. Убедена, че дъщеря й няма да живее, кралицата отказала да я кръсти.

Отначало предсказанието й изглеждало вярно. Месеците минавали, а бебето не растяло. Но и не умряло. Настъпили и отминали две години, а момиченцето било мъничко като в деня, в който се родило, и мълчаливо. Хранели го с овче мляко, защото кралицата отказала да го кърми.

Една сутрин, когато влязла да нахрани бебето, дойката видяла, че през нощта то е пораснало и сега било голямо колкото седемгодишно дете. Крайниците на момиченцето били слаби като на жаба, а очите му били все така мрачни и черни. И тогава решили, че тя ще живее. Кралят заставил съпругата си да я кръсти и кралицата избрала име, което е кратко, обикновено и лишено от власт, напълно неподходящо за принцеса. Кръстила я Алиса.

Алиса най-после проговорила, и то с пълни изречения. Говорела само с други деца, и само за да ги разплаче. И пак престанала да расте. Годините минавали и кралското семейство започнало да мисли, че тя завинаги ще остане дете, ще погажда мръсни номера на братята и сестрите си и ще плаши слугините с изцяло черните си очи.

Една сутрин, толкова леденостудена, че дъхът замръзвал върху устните, ако се осмелиш да излезеш навън, поредната бавачка отишла да събуди Алиса и заварила дванайсетгодишно момиче да спи в леглото й. Момичето било много кльощаво, като новородено жребче, което едва се държи на краката си. Слугите шушукали, че тя е подменена, но очите й все така били черни и нравът й бил същият: момичето не говорело много и се появявало на места, където не искали да я виждат. Слугите не се задържали дълго в замъка и придворните дами клюкарствали, че момичето е виновно за това.

Бавачката, която била натоварена със задачата да отглежда Алиса, се страхувала от деня, в който отново ще намери непозната в леглото на принцесата. В утрото, когато открила, че в покоите на Алиса я чака черноока седемнайсетгодишна девойка, жената прошепнала проклятие и напуснала завинаги замъка.

Принцесата била млада, но се отличавала с рядка красота и поне изглеждала на годините си. Кралят, който рядко й говорел, сега я гледал с жадни очи. Дал й подаръци, каквито бащите не подаряват на дъщерите си: закопчалка за наметало — водно конче, направено от червен метал; ръчно изработено стъклено цвете, което приличало на скорпион, готвещ се да нанесе удар. Ето защо кралицата решила, че е време Алиса да се омъжи.

Тъй като била дъщеря на крал в свят, където тези неща били традиция, девойката възложила задача на кандидатите за ръката й. Обявила, че ще се омъжи за този, който напълни копринената й кесия с ледени кристали, донесени от далечните ледовити пещери на кралството. Който не можел да изпълни задачата, щял да умре. Разбира се, повечето кандидати за ръката на принцесата били глупаци. Те яздели ден и нощ, за да донесат лед за малката й копринена кесия, а по пътя ледът се топял. Някои се изхитрили и донесли лед от замръзнал поток на километър и половина от двореца, но тя разбрала измамата по познатия вкус на нечистотии в леда. Други пък решили, че принцесата се е изразила символично, и й донесли диаманти, но загубили живота си заради грешката си.

Мъжете, които успели да изпълнят задачата на принцесата, били двама братя от далечния север. Кожата им била бледа като леда, който донесли. Те го сложили в дървени стърготини и го нарязали на малки парчета, когато стигнали до двореца.

Когато големият брат й показал леда, принцесата се вцепенила и пребледняла. Това го накарало да се усмихне.

— Но за кого от вас да се омъжи? — попитал кралят.

Братът отново се усмихнал. Всички присъстващи започнали да разбират, че нещата не отиват на добре, когато той се усмихне.

— Ние не искаме съпруга — отговорил братът. — Искаме слугиня. Тя ще ни пече хляб, ще чисти къщата ни и ще роди деца, които ще ни прислужват, когато умре.

Девойката не казала нищо. Взела малката си кесия с ледени кристали и ги изсипала в гърлото си. Ръцете й веднага се вледенили. Кожата й станала синя, очите й — мъртво бели — и цялата се вледенила. Баща й се разкрещял, майка й се разпищяла, а двамата братя започнали да спорят. Накрая решили да вземат принцесата такава, каквато е, и по пътя да решат какво да правят с нея.

Потеглили същата нощ, двамата братя и девойката, завързана за кон, който баща й дал като зестра. Майка й я гледала как заминава и ледът, който бил обвил сърцето в деня на раждането на момичето, най-после се разтопил.

Братята яздили, докато звездите започнали да бледнеят, и после спрели да си починат. Разстлали на земята рогозките си, положили замръзналата си невеста под едно дърво и заспали.

Малкият брат сънувал кошмари — за лисица с дупки вместо очи и дете, което се смее, докато се дави в леденостудено езеро. Когато сутринта слънцето се появило кървавочервено на хоризонта, той се събудил и видял, че брат му е мъртъв. Кожата му била заскрежена, а устата и очите — замръзнали и отворени от ужас. Девойката била вледенена и неподвижна като преди. Студеното й тяло не помръднало дори когато оцелелият брат гневно го ритнал силно с ботуша си.

Той разсъждавал бързо какво да направи. Оставил брат си там, където лежал, събрал багажа си и завързал с яко въже твърдите като камък ръце и крака на принцесата — за всеки случай. Оставил я при вледенения си брат, пришпорил коня си и побягнал, сякаш го гонел дяволът.

Докато яздел, мъжът чувал странен звук — като вой на вятър през заледени клони и тупкане на мокър сняг, плъзгащ се по земята нощем. Братът пришпорил коня още по-бързо. Когато конят му се покрил с пяна и той бил твърде гладен и изтощен, за да продължи, спрял да си почине. Седял буден цяла нощ, стискал кинжал до гърдите си и поддържал малък огън. Нищо не го нападнало през нощта и мъжът си помислил, че се е държал глупаво.

Слънцето изгряло. Братът се обърнал към коня си и видял, че животното е мъртво. Очите му били безцветни и покрити с лед, а в гривата му блестели ледени кристали. И тогава малкият брат продължил пеша. Дърветата, между които вървял, били толкова гъсти, че през тях прониквала съвсем малко слънчева светлина. Не срещнал никого по пътя. Въздухът, който дишал, имал вкуса на лед и смразявал очите му, докато го заболели, въпреки че наоколо било пролет и снегът се топял. Стъмнило се и той полегнал да си почине. Бил толкова уморен, че не можел да събере сили да се страхува. Когато очите му се затворили, принцесата излязла зад дърво, обрасло с увивни растения. Сложила ръце на очите му и долепила устни до неговите. Когато мъжът умрял, тя се изправила. Ледът все още бил в нея и в очите й се вихрело нещо като перести облаци.

Девойката се озърнала наоколо. Във въздуха се носело ухание на студен люляк, на замръзнали ранни цветове. Това бил мирисът на парфюма на майка й. Чернооката принцеса почувствала далечния замък на родителите си като пулсиращия сърдечен ритъм на животно, което жадувала да убие. И тя се отправила по обратния път към замъка.