Мелиса Албърт
Лешниковата гора (7)

7

Стисках страницата толкова силно, че я скъсах. Накрая внимателно седнах на леглото.

„Трижди-Алиса“, приказката, която така и не дочетох. Звучеше като детска игра, като нещо загадъчно, което момичетата на пижамено парти казват в огледало, когато лампите са угасени. Преди години, когато за пръв и единствен път държах в ръцете си книгата на баба ми, се надявах, че съм кръстена на нейната Алиса и че тя има нещо общо с мен. Сега се помолих да не е така.

Устата ми беше пресъхнала като безводна пустиня. Рижият мъж сигурно беше идвал тук и бе оставил страницата. Той имаше екземпляр на книгата и беше дошъл един Бог знае откъде, за да ме намери.

Трябваше бързо да се махна от апартамента. Стените сякаш се приближаваха, извиваха се около мен и ме наблюдаваха. Пъхнах заглавната страница в раницата си и хукнах към асансьора.

Портиерът все още не беше във входното антре, затова не можех да го попитам дали е видял Ела да излиза. Той винаги ме гледаше така, сякаш съм дошла да донеса пица и не съм си тръгнала, затова вероятно нямаше да го попитам, дори да беше там.

Започнах да обикалям из фоайето, поглеждайки към улицата. Ела не отговори на нито едно от следващите ми три позвънявания. Проклех се, че нямам номерата на някои хора, които може да са с нея — може би колежките й от кетъринга, въпреки че вече не поддържаха връзка, — и още веднъж се опитах и не успях да се свържа с Харолд.

Когато бях малка, бях обсебена от мисълта, че мама може да замине и да не ме вземе със себе си. Страхът стана толкова силен, че не можех да спя. Закопчавах се с предпазния колан на предната седалка на колата ни, за да не ме забрави, ако й хрумне да замине през нощта. Сега изпитах внезапно желание да се убедя, че колата ни все още е в гаража на Харолд.

Той не беше дал на Ела ключ за асансьора до гаража — вероятно се тревожеше, че тя внезапно ще напусне града, както се тревожех аз навремето, — но портиерът имаше резервен ключ. Наведох се зад бюрото му с надеждата да го намеря.

Голямата връзка ключове беше до кутия недоизядена порция суши. Озърнах се, очаквайки да го видя да се връща с пръчици за хранене в ръката, но фоайето остана безлюдно. Притиснах ключовете до гърдите си, за да не дрънчат, и отидох на пръсти до асансьора за гаража.

Преди да го видя за пръв път, очаквах, че гаражът на Харолд е от бял мрамор и шарени плочки на пода. Помещението обаче беше като всеки друг гараж, който бях виждала: отекващ бетон и лека миризма на отходни газове. Видях нашата кола през отворените врати на асансьора, сгушена между мерцедеса и беемвето. Някакво лайняно богаташко хлапе беше нарисувало среден пръст на мръсното задно стъкло.

Гледах достатъчно дълго, за да се уверя, че колата наистина е там. Сенките в ъглите на гаража се изостриха и усетих вкуса на прах и желязо — вкусът на лошия късмет. Качих се в асансьора и натиснах бутона за партера, докато вратите се затвориха.

Наближаваше пет, когато излязох на тротоара. Както във всяка хубава ранна вечер Ню Йорк представяше любимата си пиеса, играейки ролята на самия себе си. В такива вечери те караше да забравиш купчините боклуци, сандвичите за двайсет долара и онзи момент, в който някакъв тип показа пениса си във влакчето на метрото. Линията на хоризонта е гравирана в златисто, в лицето те удря мирис на захаросани орехи пекан и някой, който прилича на Леонардо ди Каприо, мърмори нещо в айфона си, прегърбил рамене. Евтин номер, но винаги сработваше.

Тази вечер обаче очарованието й не ми въздейства, защото в кръвта ми кипеше адреналин, а мозъкът ми продължаваше да се опитва да надникне в един нов странен свят, в който не можех да си представя как ще живея. Свят, от който майка ми току-що беше изчезнала. Държах се като луда. Не беше изминал дори един час. Но пликът в стаята ми и страхът, свил се в стомаха ми, ми казваха, че съм права да се паникьосвам.

Заглавната страница. Предупреждение ли беше? Покана? Ключ? Онзи, който я беше оставил, е бил в стаята ми. Ръката му се беше задържала за момент над възглавницата ми, преди да пусне плика.

Може би ме дразнеше: виждам те и заключените врати и ключовете за асансьора не могат да ми попречат да вляза. Но ако беше ключ към загадката — и в приказката имаше нещо, намек или послание, — трябваше да я прочета. Къде можех да намеря „Приказки от Пущинаците“? Сетих се само за едно място.

Не взех такси, а тичах осем преки, защото исках да изхвърля част от тревожната енергия от крайниците си. Знаех къде живее Елъри Финч, защото баща му беше Джонатан Ейбрамс-Финч, и по-богат и от бог, и следователно живееше в сграда, пред която нашата изглеждаше като приют за бездомници и за която бяха писали два пъти в секцията за стил на живот в „Ню Йорк Таймс“. Не че имах навика да чета за живота на богаташите, но Одри го правеше и всяко споменаване за господин Ейбрамс-Финч я вдъхновяваше да се оплаква на висок глас, че несметните богатства винаги се прахосват за скучни момчета.

Неговият портиер много приличаше на нашия, но беше по-стар. Той намръщено изкриви устни под разкошните си сиви мустаци, когато ме видя.

— Идвам при Елъри Финч — рекох.

Портиерът присви очи и се втренчи в мен.

— Кой?

Въздъхнах.

— Елъри Джан, хм, нещо си Ейбрамс-Финч?

Мъжът също въздъхна, сякаш бях издържала тест, на който беше сигурен, че ще се проваля.

— За кого да предам?

— Алиса Крю. Почакайте… Алиса Прозерпина. Кажете му Алиса Прозерпина.

Портиерът вдигна слушалката на допотопен телефон с шайба и натисна бутон, за да избере линия. А след това, кълна се, заговори с превзет британски акцент. Извини се за моето пристигане и съществуване и мустаците му увиснаха от разочарование, когато човекът от другия край на линията се съгласи да слезе да ме вземе.

Не откъсвах очи от асансьора в стил ар деко, който беше толкова красив, че ми се искаше да го нарежа на гривни. Часът по сценично майсторство беше минал сякаш преди цяла вечност, но сега отново завладяваше мислите ми. Въпросът на Финч. Моят отговор. Изпитах странна смесица от трепетно вълнение и срам. Как ли ще възприеме появата ми тук?

Постарах се да придам на лицето си безпристрастно изражение, но когато вратите на асансьора се отвориха, зрението ми се замъгли от сълзи. Познатото лице на Финч изглеждаше като спасителен остров за давещ се плувец.

Очите му се отвориха широко и той тръгна към мен, може би за да ме прегърне. Вледених очите си и пристъпих странично към асансьора, преди Финч да успее да стигне до мен.

— Благодаря, че… Хм. Може ли да се кача?

— Да — отговори той. — Разбира се, че може, Алиса.

Забелязах, че Финч обича да изрича имена. Малкото или фамилното, или и двете заедно. Може би в реалния живот това означаваше дружелюбност, но в една вълшебна приказка имената са опасни. Питах се дали затова Алтея е сменила името си с нещо екзотично. Потьомкиново село, разкошна фасада, зад която никой няма да иска да надникне.

Примигах, за да прогоня приказните паяжини. Това не беше книга, а реалният живот. Трябваше да се стегна. Вратите на асансьора се затвориха и ни запечатаха в малка, разкошна кабинка. До стената имаше ниска пейка в стил Луи XV, а над главите ни беше окачен кристален полилей. Полилей. В асансьор. Финч ме хвана, че го гледам, и се засмя.

— Мащехата ми твърдо вярва, че „шампанското, диетите и грозните диаманти никога не са достатъчно“. Това е пословица, нали? Ако не е била, тогава тя я е измислила. — Финч отново изглеждаше нервен. Видях го въпреки самосъжалението и страха си и това ме накара да се почувствам малко по-добре, че съм дошла при него.

Както и фактът, че той не попита веднага защо замърсявам с присъствието си шикозния му ретроасансьор. Бях се появявала без предупреждение много пъти в живота си — с мама, лицето й, разтегнато в изкуствена усмивка, и куфарите ни, невинно пъхнати между краката ни — и знаех как изглежда, когато някой иска да не си идвал. Елъри Финч определено не желаеше да не съм идвала.

Апартаментът на Харолд беше най-хубавият, който бях виждала до онзи момент, но жилището на Елъри беше нещо съвсем различно. Приличаше на извънградско имение от дебела английска книга, в която се разказваше за сезона на лов на фазани и привилегии. Човек едва ли не очакваше да види господин Дарси^[1] да се мръщи в ъгъла с недоволен вид.

— Вкъщи няма никого освен икономката — каза Финч. — Мащехата ми е на фитнес или нещо такова, а татко вечно отсъства. Не е лесно да управляваш сам империя от фабрики с ниско заплащане и лоши условия на труд.

Стреснах се от последните му думи, но той дори не се озърна наоколо, за да види дали не го е чул някой, когато ги изрече. Последвах го по килима, покрай подбрани с вкус мебели, които биха накарали Харолд да се разреве от завист. Финч сигурно беше свикнал да показва жилището им на гостите, защото ме заведе направо при гледката. Беше дезориентиращо да гледаш през високите прозорци и да виждаш не мъгливи, дъждовни тресавища, а как над Сентрал Парк се спуска ранна вечер. Това ме накара да забравя грубите думи, които Финч току-що беше казал за баща си.

Той ме погледна и се усмихна. Нервността му се беше завърнала.

— И така. Ти си тук.

— Тук съм.

— Да… ме видиш. Не случайно, а преднамерено.

О, Боже! Финч повтаряше думите, които беше казал, когато ме покани на среща.

— Не! Не, аз само…

— Шегувам се. Извинявай, знам, че не ме бива в това, но не мога да се спра навреме.

Той явно зачака да заговоря и изведнъж изпитах желание да забавя нещата. Държах телефона си с включен на максимална сила звук, но имах чувството, че оскверненият с нахлуване апартамент на Харолд е много далеч. Докато не се обадеше Ела, нямаше къде да отида. И колкото по-бързо получех онова, което исках от Финч, толкова по-скоро щях да остана сама.

— Може ли чаша вода? — изтърсих.

В очите му се изписа любопитство, а след това погледът му омекна и възвърна обичайното си спокойно и доброжелателно изражение.

— Разбира се. Гладна ли си?

— Да — отговорих, въпреки че това не беше съвсем вярно. — Умирам от глад.

Финч ме заведе в кухнята. Икономката Ана приличаше на пенсионирано момиче на Джеймс Бонд и говореше като действащ злодей от филм с Джеймс Бонд. Тя беше на шейсет и се суетеше около Финч, докато ни правеше мънички, поръсени с пудра захар палачинки, поднесени с червен конфитюр.

Не разговаряхме много. Чуваше се само приятното цвърчене на маслото и гласът на Ана, която говореше за нещо незначително, докато разбиваше тестото. Когато ръцете ни се изцапаха с конфитюр и станаха лепкави, тя донесе малки панички с вода за измиване на пръстите на масата, която вече беше отрупана малко повечко, отколкото за бърза закуска след училище. Към седем вечерта икономката беше почистила безупречно нас и кухнята. Целуна Финч по челото, грабна голямата си чанта като на Мери Попинс и излезе.

Останахме сами в апартамента, пълен със скъпа техника и разкошни мебели.

— И така — рекох. — Вероятно се чудиш защо съм дошла.

— Тогава не е само за палачинки. Всъщност се чудех повече за името, което си казала на портиера. Прозерпина.

— Да. Ами, надявам се, че ще можеш да ми помогнеш за нещо.

Гласът ми потрепери и Финч забеляза това, но не каза нищо.

— Трябва да прочета книгата на баба ми и се надявам, че я имаш.

Финч присви очи. Изглеждаше леко разочарован.

— Почакай. Не си ли я чела?

— Не. Търсих я, но е трудно да я намеря.

— Да, вярно е, трудно се намира. Аз я получих само заради… ами, благодарение на възможностите на моето семейство. Книгата беше единственото нещо, което поисках от татко за Ханука^[2]. Мисля, че той специално изпрати един стажант в Гърция да я купи.

Очите ми се насълзиха от облекчение.

— Тогава я имаш?

— Имах я. Откраднаха я.

Всичките мънички палачинки се превърнаха в киселина в стомаха ми.

— Какво? От дома ти?

— Не. От ръцете ми. Имам приятел, който притежава антикварна книжарница и не беше виждал екземпляр на „Приказки от Пущинаците“. Не съм идиот, знам, че книгата е ценна и скъпа, затова взех такси, а не метрото, за да отида там.

„Освен това си твърде богат, за да се возиш с метрото“ — помислих си, но не го казах.

— Бях увил книгата в пакет от специален найлон и щом влязох в книжарницата, дори не оставих приятеля си сам с нея. Той е добро старо момче. Запознахме се, когато бях във фазата си да събирам първи издания, но някои неща не ги изпускаш от поглед. Тай надяна памучни ръкавици и прелистваше страниците като във филм с Индиана Джоунс. Дори демон би се уплашил от тишината, когато колекционер разглежда книга. И после вратата на книжарницата рязко се отвори и вътре дотича някакво момче. Беше осем-деветгодишно, малко. Грабнах книгата за всеки случай. Не мислех, че хлапето ще я вземе или изобщо има представа каква е. Дребното гаднярче обаче дотича до мен, пръсна нещо в очите ми — не лютив спрей, а нещо като почистващ препарат — и грабна книгата. Бях толкова изненадан, че не я бях хванал здраво. Хукнах след него, но вече беше късно. Момчето се качи в такси, което го чакаше, и избяга.

Ококорих се от почуда.

— Глупости.

— За съжаление е вярно.

— Защо ще иска точно тази книга? Какво изобщо ще прави малко хлапе в антикварна книжарница?

— Предполагам, че някой му е платил да я открадне. Известно време се чудих дали не е моят човек от книжарницата, но той ми е приятел. Мисълта беше параноична. След това ми хрумна, че някой може да е следил имейлите ни за книгата. Може би беше следил конкретно имейли, в които се споменава „Приказки от Пущинаците“.

— Това по-малко параноично ли е?

— Права си. В своя защита ще кажа, че всъщност не го вярвам. Но… тази книга. Много книги отдавна не се печатат, но все още можеш да ги намериш. „Приказки от Пущинаците“ би трябвало да е в библиотеките, в читални за редки книги или в „Ибей“, но я няма. Или някой си е поставил за задача да събере целия тираж, или… — Финч повдигна рамене многозначително. — Или има нещо друго. Не можеш да намериш дори сканирани приказките в интернет.

Той беше прав. Би трябвало да има повече екземпляри. Някой трябва да препечата приказките, да ги сканира и да ги включи в сайт за фенове. Но нямаше такова нещо.

Всъщност нямаше почти нищо. Бях на четиринайсет, когато намерих част от книгата в интернет, откъс от едната приказка.

Тогава живеехме в Айова Сити и интересът ми към Алтея беше най-голямата ми и единствена тайна. Четири години проверявах в книжарници за употребявани книги и търсех следи от нея в интернет; четири години мразех книгите, които Ела се опитваше да ме накара да прочета, и страстно поглъщах вълшебни приказки. Първо класическия пантеон, след това и други. Все по-странни и мрачни. Приказки от целия свят. И винаги се чудех колко близо ме довеждаха до Алтея.

Но именно в Айова тайната ми ме доведе до предателство: там започнах да общувам с почитатели на Алтея.

Почитатели беше дума, която Ела изплюваше като костилка на череша. И в това имаше логика: онези, с които се бях запознала — учителката ми по английски в шести клас, или абсолютно откачената аспирантка, която ни причака в един ъгъл на супермаркета „Феъруей“ по време на първото ни пребиваване в Ню Йорк; или биографът на Алтея, който преследваше Ела и се опитваше да се добере до нея чрез мен, между другото, най-лошият ход, който би могъл да предприеме — всичките тези хора ми се струваха карикатурни психари, обединени от лош дъх и липса на истински свой живот.

В интернет беше различно. Там се запознах с фенове, които мислеха като мен: хора, които бяха прочели книгата и много я харесваха, или които не можеха да я намерят, но харесваха Алтея като личност. Идеята за Алтея, като опашка на комета проблесна точно преди да угасне. Стоях до късно със сухи очи и гладна, потънала дълбоко в заешката дупка на интернет, а Ела работеше в бар на пешеходната зона. Всяка вечер тя се прибираше вкъщи, вмирисана на евтина бира и газ за запалки на барбекю, и аз затварях лаптопа, преструвайки се, че ми е скучно.

Ела ми вярваше, защото не се лъжехме една друга. Освен когато го правехме.

Спомените ми за Айова са безинтересни и тъжни като самия щат: сива пролет, унили домове, канали, отрупани с боклуци, захвърлени от момичета лъскави ластици и ленти за коса и веднъж дори розови хавлиени шорти. Една нощ обаче се открояваше от другите, защото тогава прескачах от уебсайт на уебсайт, от блог на блог и накрая се озовах в сайта „ДивиънтАрт“, където имаше откъси от приказки на Алтея, красиво оформени, като осветени страници от Светото писание.

Прокарах пръсти по пикселите им. Бяха прекрасни и включваха повече от текстовете на Алтея, отколкото успях да видя в онзи ден на чуждия таван. Сърцето ми заблъска като лудо, когато щракнах с компютърната мишка, за да увелича дълга страница от „Морската изба“.

Започнах да чета. Главата ми беше малко замаяна от гадното ябълково вино, което тогавашното гадже на Ела беше направил с пресата в задния си двор. Беше тъжно и неприлично да пия сама и приказката ми беше като компания — все едно за хиляден път протягах ръце към Алтея и най-после чувствах, че и тя протяга ръце към мен.

Приказката започваше с млада невеста, която изминава дълъг път до къщата на съпруга си, и когато пристига там, вижда, че прозорците светят, но къщата е безлюдна. Бях прочела няколко параграфа — за невестата, пътуването, разкошния изоставен дом, — когато се включи светлината на камерата на лаптопа ми.

Втренчих се в ябълковозеленото око и после затворих лаптопа.

В къщата беше тихо. В ушите ми закънтя тънък предупредителен звън. Погледнах тъмните прозорци, почувствах, че някой ме наблюдава в гръб, и страхът ме прикова на мястото ми.

Открехнах лаптопа само колкото да пъхна палеца си над камерата и после го отворих докрай. Зелената светлина беше угаснала, търсачката беше затворена и историята ми в интернет беше изтрита. Втурнах се към кухнята, откъснах парче черно тиксо, залепих го на камерата, дръпнах всички завеси, легнах в леглото със запалена лампа и зачаках Ела да се прибере вкъщи.

Дотогава бях достатъчно голяма, за да знам, че Алтея не ме гледа, но започнах да се чудя дали не ме наблюдава някой друг.

Майка ми не попита за черното тиксо, но седмица по-късно заспах пред отворена страница в интернет с дискусия на фенове за използването на нумерологията от Алтея, и се събудих от рязкото поемане на дъх на Ела. Опушената й черна коса докосна лицето ми, когато тя се наведе над мен и затвори с юмрук лаптопа.

— Какви ги вършиш, мамка му, Алиса!

Ела не ми говореше така. С такъв тон можеше да се обърне към пияни студенти първокурсници, които искат още питиета в бара, където работеше, и гаджета, които изпускаха нервите си, когато им кажеше, че заминаваме. Или на хазяи с навика да се отбиват твърде често и винаги когато тя или аз бяхме по хавлия, след като се бяхме изкъпали.

„Не си ми казвала, че не може“ — беше първата глупост, която ми дойде на ума да кажа. Само че не беше необходимо да ми забранява. Аз и без това знаех, че това е табу. То се изразяваше във всичко, което Ела премълчаваше, в потрепването на раменете й и навеждането на главата й като боксьор, когато хората се опитваха да говорят за Алтея.

В онзи момент я мразех, затова казах нещо по-лошо.

— Защо сме сами? — Този въпрос ме измъчваше от години. Не мислех, че ще се осмеля да го задам, докато не го направих. — Защо сме сами, след като не сме длъжни да живеем така?

Ела изумено отвори уста и бавно седна, сякаш костите я боляха. И после, за пръв и последен път през живота ми, тя постъпи жестоко с мен.

— Мислиш, че тя иска да е твоя баба ли? — изрече майка ми с глас, който не приличаше на нейния. — Гледаш голямата й къща в онова списание, за което мислиш, че не знам, и се надяваш да те покани да отидеш да живееш с нея? — Ела поклати глава. — Никакъв шанс. Алтея не те иска. Затова престани да се измъчваш какво би могло да бъде. В този живот съществуваме само ти — тя посочи мен и после заби пръст в гърдите си — и аз. Разбираш ли?

Имах чувството, че ме е съблякла гола. В онзи момент ме напусна дори надигащата се вълна на гняв. След една дълга и напрегната минута Ела протегна ръце към мен, вече плачейки, но аз се изплъзнах от пръстите й и побягнах към банята.

Държах се драматично и глупаво. Направих си легло от хавлии във ваната, за да поставя бариера между нас. До сутринта обаче реших, че майка ми е права, и че достатъчно дълго съм държала вратата отворена за един съвършено непознат човек.

— Ще престана. — Това беше всичко, което казах на Ела. Тя не каза обещай ми или как мога да ти вярвам, или нещо подобно. Ела трябваше да ми повярва и този път не лъжех. Отказах се от Алтея като от наркотик и не я допуснах да се завърне до деня, в който похитителят ми се появи в кафенето с нейната книга в ръце.

— Алиса?

Стреснах се и погледнах Финч.

— Извинявай. Какво каза?

— Попитах дали си чувала какво се е случило с филма, който направиха по книгата.

— Знам само каквото пишеше в статията във „Венити Феър“. Тайнствени изчезвания, това е всичко.

— А знаеш ли, че режисьорът е умрял скоро след като са заснели филма?

— Финч, ти знаеш повече от мен. Така че, разказвай.

Той явно се смути.

— Съжалявам, развълнувах се от темата и се увлякох. Добре. И така, режисьорът загинал в автомобилна катастрофа някъде през седемдесетте години. Нещата му били продадени на търг, включително оригиналната лента на филма по „Приказки от Пущинаците“. Купила я богата колекционерка, която я показвала само на частни прожекции. После, преди да умре, тя дарила лентата на Американския филмов институт, но така и не я намерили.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не са намерили лентата. Изгубила се или е била унищожена, или все още събира прах в някоя частна колекция, но никой няма представа къде е. Това е един от изчезналите филми от онова десетилетие.

— Да се върнем на книгата — рекох. — Направи ли фотокопия? Снима ли страниците?

— Помислих за това, разбира се, но някак не ми се стори правилно да ги споделям с други. Би било нещо като насилие.

— Насилие над кого? Над Алтея?

— Над приказките — отговори Финч. — Има нещо като… договор между хората, които са ги прочели. Или намираш книгата и я заслужаваш, или ако не успееш, значи не я заслужаваш.

Лицето му беше толкова сериозно и благородно, че изпитах желание да го зашлевя.

— Има и трети вариант — богатият ти баща ти е купил книгата и получаваш всичко даром.

Думите ми го ядосаха — видях как се вкопчва в ръба на масата. Финч обаче се засмя и спокойно продължи:

— Виж, загубата на книгата беше една от най-тъжните раздели, която съм преживявал. Поне прочетох един милион пъти приказките, докато все още беше в мен.

— Тогава ги помниш?

— Разбира се. След като откраднаха книгата, се прибрах право у дома и записах заглавията им, за да не ги забравя. Коя те интересува?

— „Трижди-Алиса“ — отговорих машинално. — Какво означава това? За какво се разказва?

— Да, тази е една от най-страшните — отговори той и се намръщи. — Почакай, майка ти не те ли е кръстила на тази приказка?

Очите ми се стрелнаха към телефона ми, който безмълвен лежеше с екрана нагоре на масата. Ела не се обаждаше, нито пък някой друг.

— Не мислех така, но сега не съм толкова сигурна.

Финч изведнъж придоби срамежлив вид.

— Може ли да ти покажа нещо? Искам да ти го покажа от известно време, само че…

— Само че аз се държах като задник, когато ти се опитваше да заговориш за Алтея?

Той се усмихна, но не го отрече.

— Искаш ли да го видиш сега? За нея е.

— Да. Определено.

— Добре. Горе е, в стаята ми.

Качихме се по спираловидно стълбище на третия етаж, който беше единствено за Елъри. Килимът беше син като Гровер от телевизионния сериал „Улица Сезам“ и много мек и всичко ухаеше по-хубаво, отколкото мислех, че може да мирише една момчешка стая. По-скоро беше момчешки апартамент. Първата стая беше билярдна зала и домашен киносалон, украсен с осветени емблеми на различни марки бира. Бях готова да се обзаложа на един милион долара, че идеята е била на някой дизайнер за вътрешно обзавеждане, не на Финч. Стил за „юноши от висши училища“.

— Моля те, не обръщай внимание на този храм на Свети Будвайзер — каза той и ме забута към отсрещната врата.

В следващата стая личеше присъствието на Елъри Финч. Кабинет с висок таван, меко осветление от скрити източници и редица широки прозорци на едната стена. В средата имаше красиво голямо писалище, отрупано с книги, лаптоп и лампа със зелен абажур, която сякаш беше взета от старинна билярдна зала. Нямаше други мебели и стаята щеше да прилича на монашеска килия, ако трите стени без прозорци не бяха отрупани с книги.

— Не всичките са мои — каза Финч. — По-рано тази стая се използваше за показна библиотека с тежки справочници с кожени корици, купени на едро от разпродажби. Но аз от години се отървавам от тях и ги заменям с истински ценни книги.

Изпитах желание да го изблъскам навън, да заключа вратата и да живея в тази стая един месец.

— Показна библиотека? — успях да кажа. — Колко странно.

— Знам. Правят го богати хора, които искат да придадат на дома си интелектуален вид, но не обичат да четат. Боже опази, баща ми да разгърне някоя шибана книга. — Финч млъкна и допря пръсти до устните си. — Повечето са алманаси, стари регистри и други такива, но тук-там има и по нещо ценно. Точно такова нещо искам да ти покажа.

В отсрещната страна на стаята имаше врата, която беше открехната. Обзалагах се, че води към спалнята на Финч и останах разочарована, че няма да я видя. „Сигурно ще има ретро плакат на групата «Моят кървав Свети Валентин», неоправено легло и старинна пишеща машина «Ъндъруд» — помислих си. — Какво толкова би имало за гледане?“

Финч внимателно извади една книга от мястото й на лавицата. Зелената й корица накара сърцето ми да подскочи. Книгата обаче беше по-голяма и по-дебела от „Приказки от Пущинаците“ и кожата беше пресована, с декоративни пукнатини. Финч внимателно я сложи на писалището.

На корицата с богато украсени завъртулки бяха изписани думите „Моята холивудска история“.

— Погледни този кретен — каза той и отгърна на заглавната страница. Там имаше черно-бяла снимка на тип, който приличаше на Рудолф Валентино, с високо изправена четинеста коса. На лицето му имаше повече грим, отколкото на Одри на купон в ретростил. — Венсан Кале — продължи Финч. — Френски актьор. През четирийсетте години е участвал в няколко американски филма. Играл е лошото гадже на Мирна Лой^[3] и това е страхотно. Той пише ужасно, дори смешно, но аз си падам по филмова история, затова прелистих книгата му. — Той разгърна книгата на снимките в средата. — Това е горкият стар Венсан, който е застанал доста близо до Анита Екберг^[4] на някакъв купон… О, тук се вижда мрежичката на перуката за темето му… Но виж това.

Наведох се над книгата. Венсан, вече по-възрастен, със самодоволното му ухилване, седеше до маса в ресторант. Изглеждаше сервилен и в неестествено помпозна поза. От едната му страна имаше русокоса сладурана с огромни изкуствени мигли и гърди, която се усмихваше на обектива. От другата му страна седеше мъж с накъдрена коса и телосложение на боксьор, много по-млад от Венсан. От очите му сякаш излизаха стрелки като в комикс, отправени към бюста на блондинката. А до него, сякаш пренесена от съвсем друга снимка, седеше баба ми.

Погледнах надписа: Отляво надясно: неизвестна жена, Кале, Теди Шарп, Алтея Прозерпина. 1971 г.

Тогава баба ми е била на двайсет и осем и книгата й е била издадена преди една година. Вгледах се в лицето й. Неуловима красота от този вид, който съдържа в себе си тайна, така че искаш да го гледаш отново и отново, опитвайки се да я разбереш. Характерната й извита вежда, малкият белег на устната й, сякаш като дете беше падала с ролкови кънки. Беше с шарена блуза без ръкави и късата й коса беше небрежно разрошена. Над челото й падаха черни кичури. Пръстът на дясната й ръка разсеяно докосваше брадичката й. На показалеца си носеше същия пръстен с оникс като онзи на авторската й снимка, а на безименния й имаше още един пръстен — с увита на кълбо метална змия.

— Прилича на теб — каза Финч.

Не намирах никаква прилика. Ако аз бях домашно котенце, то баба ми беше рис, готвещ се за скок.

— Моят белег е на брадичката, не на устната — рекох и докоснах белезникавата бразда, която бях получила по време на един особено неприятен сблъсък с лошия късмет.

— Знаеш какво имам предвид. Мисля, че в очите. Изглеждаш така, сякаш в главата ти се въртят един милион мисли, но не ги изказваш на глас.

Мразех неизпросени комплименти, ако, разбира се, това беше комплимент, затова продължих да гледам Алтея.

— В тази книга пише ли нещо за нея?

— Нищо. Всъщност открих за съществуването й чрез снимката. Прочетох цялата част за седемдесетте години с надеждата, че тя ще се появи някъде. — Финч замислено потърка брадичката си с длан. — Лицето й привлече вниманието ми. Тя изглеждаше като човек, за когото би трябвало да знам. И името. Много необичайно име. Накрая я потърсих в „Гугъл“ и така научих за книгата й. Не можах да я намеря никъде, нито дори препечатки на приказките й, само стари статии. И не много дълги, с изключение на онази във „Венити Феър“. Странно, но се вманиачих, че трябва да прочета книгата, предимно защото беше невъзможно да я намеря.

— Хубава ли е?

— Книгата ли? — Той се замисли за момент. — Хубава не е точната дума. Пренася те в много странно измерение. Току-що бях преживял някои семейни обстоятелства и бях разстроен, когато попадна в ръцете ми. И се оказа, че точно това ми е нужно. Книгата създава определено състояние на съзнанието… — Финч млъкна, присви очи и ме погледна. — Само не ми се смей. Например така въздействат любовните песни, когато се влюбваш. Само че създава мрачно настроение, защото тогава бях в такова състояние. В приказките има много мрак. Не помня колко мрак имаше в тях и колко в душата ми, но така или иначе ми харесаха. И наистина съжалявам, че не мога да ги прочета още веднъж.

— Аз също.

Финч сигурно долови тревогата в гласа ми, защото тонът му се промени и стана по-сериозен:

— Защо сега? Ти не изглеждаше… Струваше ми се, че не искаш особено много да говориш за баба си. Какво се промени?

Отворих уста и ме притисна ужасяващото смущение на всичко това: рижият мъж, вонята, безлюдният апартамент на Харолд.

— Днес се върнах вкъщи след училище — започнах.

Финч чакаше мълчаливо. Гледахме се един друг на меката светлина на лампата. Кафявите му очи гледаха открито и прямо.

— Прибрах се вкъщи и някой беше влизал там — някак беше проникнал там. Имаше странна миризма. Разбрах, че е имало някой.

— Миризма? Каква? Това ли беше всичко?

— Не. Неканеният гост беше оставил нещо за мен. На леглото ми.

Финч трепна, когато изрекох думата легло.

— О, Боже. Какво беше?

Извадих плика и разгърнах заглавната страница на масата. Финч застана неподвижно, а след това протегна ръка към нея и я докосна почтително, сякаш беше реликва.

— Не може да бъде — прошепна той.

— И майка ми. — Нещо в мен не искаше да изрека на глас тези думи, сякаш можеше да се сбъднат. — Тя не е вкъщи. Не мога да се свържа с нея. Не мога да се свържа с никого. Не знам какво да правя. И се случват разни странни неща, които ще прозвучат глупаво, ако се опитам да ги обясня…

Финч беше приковал поглед в страницата. Имаше такъв вид, сякаш искаше да я помирише и да я пробва на вкус.

— Финч?

Той вдигна глава и ме погледна. Видях промяната, когато се превръщаше от фанатизиран почитател обратно в приятел.

— Почакай, почакай. — Финч нежно хвана ръката ми. Той не беше много по-висок от мен и очите ни бяха почти на едно ниво. — Някой е влязъл с взлом в апартамента ти и е оставил нещо много рядко и зловещо в стаята ти, и сега ти не можеш да се свържеш с майка си. Ами ако сега тя е в полицията и дава показания? Съжалявам, че ти се е случило това, но не мисля, че трябва да се паникьосваш. Хрумна ли ти да се обадиш на баба си? За всеки случай?

Издърпах рязко ръката си.

— Не мога да й се обадя. Тя е мъртва.

Финч се стресна.

— Какво? Не. Щях да знам.

— Защо би трябвало да знаеш?

— Защото има нещо, наречено интернет, и баба ти е известна. Или поне е била. Там има некролози на всички. Не може да е мъртва.

Гърдите ми пламнаха.

— Не започвай да ми доказваш точно сега, че мъртвата ми баба не е умряла, Финч. Това е една от най-лошите теми за спор на света.

— По дяволите. Права си. Беше глупаво да го кажа. Това е много, много странно. — Той се втренчи в мен за минута, сякаш пресмяташе нещо. — Добре. С майка ти всичко е наред. Сигурен съм, че има обяснение.

— Не си.

— Ами, където и да са те, ти не трябва да се връщаш сама в жилището ви. Хайде да отидем заедно. Може би те вече са се върнали. Или пък аз ще видя нещо, което ти си пропуснала да забележиш.

Под маската му на загриженост прозираше изгарящо любопитство. Жажда. Обещанието ми пред Ела ме държеше настрана от почитателите на Алтея, колкото и малко да бяха, но това не означаваше, че те стояха настрана от мен.

— Забрави — рекох и станах. Отблъснах се тромаво от масата и нарамих раницата си.

— Какво има?

— Не разговарям с фенове.

Мислех, че леденият ми тон ще го уплаши или ще го ядоса и той ще ми каже: „Майната ти, само се опитвам да помогна“, но Финч изглеждаше озадачен.

— Защо?

Отворих уста и после я затворих. Ако говоренето с фен беше предателство, тогава предателството вече беше извършено. Твърде късно беше за отстъпление.

— Не знам — отвърнах накрая.

— Тогава защо не го превъзмогнеш и да се опитаме заедно да разберем какво става? Не мисля, че има друг, при когото да отидеш с тази история. — Финч го изрече кротко и спокойно, но аз пак почувствах срам.

— Не е вярно. Мога да отида при моята приятелка Лана. — Вероятно можех, но Лана живееше с две други студентки скулптурки и още половин група еврейски музиканти в тесен апартамент в квартал Гоуанъс. И да я наричам моя приятелка беше пресилено.

— Но ти не отиде при Лана — възрази Финч. — Дойде при мен.

В този момент се запитах кога за последен път бях гледала толкова дълго в очите някого. Някой друг освен Ела. Много исках да не се нуждая от Финч, но при мисълта да се върна сама в големия град, ме изпълни хладно отчаяние. За мен апартаментът на Харолд беше чуждоземен пейзаж и през него бе преминало нещо, което не принадлежеше на този свят. Не можех да остана сама с това чувство.

Мразех да се нуждая от нещо и от някого, когато нямах абсолютно нищо, което да предложа в замяна. Някои биха си помислили, че човек с моето детство би трябвало да е свикнал с това.

— Добре — отстъпих и веднага изпитах облекчение. — Съжалявам, че всичко това се случва по средата на учебната седмица.

Финч ме погледна така, сякаш бях изръсила някаква колосална глупост — и дори наистина да беше така, пак беше обидно, — а после хукна към вратата на спалнята си. Вмъкна се бързо вътре, сякаш не искаше да видя стаята, и в мен се появиха нови предположения какво крие там. Мацки по бикини върху ферарита, купища навити на топки къси чорапи?

Или, почакай. Това беше лошото момче от тийнейджърска комедия, не богаташко хлапе от Ню Йорк с цитат от Кърт Вонегът, татуиран на рамото.

Трябваше да призная, че харесвах татуировката на Финч.

Няколко минути по-късно той излезе — със синьо яке с дръпнат догоре цип и протрита кожена чанта, която познах от училище, преметната на рамото.

— Готова ли си?

Искаше ми се Финч да не говореше толкова възторжено и му го казах.

— Говоря възторжено?

— Да. — Преброих до три, докато вдишвах спокойствието и издишвах гнева, както ме караше да правя Ела, откакто счупих палка в главата на едно момиче в детската градина. Помогна донякъде.

— Това не е развлечение, чу ли? Не става дума за Алтея Прозерпина. Майка ми е изчезнала.

— О! — Той наведе глава. — Нямах намерение да изразявам възторг. Радвам се, че отивам някъде с теб.

Сериозно ли говориш, исках да го попитам, но някакъв инстинкт за самосъхранение ме накара да се въздържа. Владеех се.

Отидохме в сградата с апартамента на Харолд. Портиерът все още не беше там.

— Има и още нещо. Не съм виждала портиера от сутринта. Странно, нали?

— Определено странно — измърмори Финч. Очите му се стрелкаха из фоайето. Откакто влязохме в сградата, той вървеше пред мен с едната си ръка протегната назад, сякаш някой щеше да започне да изстрелва стрели по нас.

— Може ли да ме пуснеш отпред? Трябва да отключа асансьора.

Финч глуповато се дръпна назад и аз използвах ключа за асансьора. Не можах да не отбележа, че асансьорът на Харолд беше като тоалетна в бензиностанция в сравнение с този на Финч.

Пътувахме в напрегнато мълчание. Вратите се отвориха и тялото ми се напрегна. Бях готова да се разпищя или да ахна, или да видя мама. Устата ми вече образуваше думите, които щях да й изкрещя, защото ме е разтревожила. Във входното антре обаче нямаше никого.

— Боже, каква миризма — прошепна Финч.

И после видях нещо, от което дъхът ми секна. Куфарчето на Харолд, сложено на масичката в антрето.

Изведнъж почувствах главозамайващо облекчение, съчетано със смазващо неудобство, че съм накарала Финч да дойде тук.

— Хей — извиках. — Мамо? Харолд?

Тишина. И после се чуха бързи, приближаващи се стъпки. Харолд се появи зад ъгъла. Гладко избръснатото му лице беше зачервено. И през ум не ми беше минавало, че ще бъда толкова щастлива да го видя.

— Харолд! Къде е ма…

Думите замряха в гърлото ми. Харолд държеше пистолет, толкова типичен и подобен на всички пистолети във филмите, че приличаше на детска играчка, и го беше насочил право към гърдите ми. Финч издаде задавен гърлен звук, сграбчи ме грубо и ме отмести зад себе си.

— Харолд! Какво правиш, по дяволите? — хлъцнах. — Това съм аз!

— Знам коя си — отговори той. Гласът му беше писклив, а устните му бяха стиснати толкова силно, че кожата около тях се беше стегнала и побеляла. Долових миризмата му — одеколон и противна пот.

Сърцето ми се задъхваше и превърташе напразно като счупен мотор.

— Харолд. Харолд, къде е мама?

— Гледаш ме така, сякаш аз съм чудовището — каза той.

— Какво? — Устата ми беше толкова пресъхнала, че чувах как езикът ми трака в нея.

— Истина ли беше всичко това? Ела… тя наистина ли… — Харолд издаде задавен, стържеш звук.

Всичкият ми лош късмет, който имах, беше съсредоточен в една черна дупка — дулото на пистолета.

— Моля те — рекох. — Моля те. Какво й направи? Къде е тя?

— Какво съм й направил? Направих всичко, за да бъде щастлива, а ти се държиш с мен така, сякаш мястото ми не е в собствения ми дом, сякаш не съм достоен да я докосвам. — Пистолетът клюмна, сякаш ръката му беше съхнещо стебло.

„Не си достоен“, помислих си. Пистолетът все още беше на нивото на ханша му. Ако гръмнеше, щеше да ме улучи в коленете.

— А сега това — продължи Харолд. — Сега ти внесе това в живота ми. Дъщеря ми можеше да бъде убита.

— Убита? — Спомних си телефона на Одри, изоставен на леглото. — Ранени ли са? Ела и Одри?

— Трябва ли да ти вярвам, че ти пука? — Харолд тръгна към мен и ме хвана грубо за рамото. Пистолетът все още висеше в другата му ръка. Вцепених се. Той не ме беше докосвал, откакто се прегърнахме на сватбата, за да зарадваме Ела. Усетих, че Финч се напрегна, докато Харолд ме гледаше гневно с тъжните си сини пиратски очи. Той ме разтърси, сякаш бях нещо, което проверяваше дали тече.

— Не ме докосвай — хлъцнах и се завъртях, за да се отскубна от него.

Финч сграбчи ръката му и процеди през стиснати зъби:

— Пуснете я. Веднага.

Харолд издаде изтерзан звук и вдигна пистолета. Двамата с Финч стреснато отстъпихме назад.

— Обичах я. Обичах я много, а тя ме лъжеше всеки ден.

— Господине — изрече Финч със силен и спокоен глас. — Насочете пистолета към пода. Ще се обърнем и ще си тръгнем веднага. Само ви моля, насочете пистолета към пода.

— Няма да ходим никъде — заявих със стържещ като трион глас. — Не и докато той не каже къде е мама!

Чу се тракане на токчета по плочките и Одри се появи зад баща си. Притискаше натъпкана цилиндрична брезентова раница до гърдите си и изглеждаше изнурена под маската от грим.

— Татко — каза тя. Обичайните нотки на смях и дързост бяха изчезнали от гласа й, който звучеше много уморено. — Остави това нещо.

За секунда той сякаш не я чу, а след това пусна пистолета на масата. Оръжието изтрака силно и аз стиснах зъби, докато ме заболяха.

— Те отведоха майка ти — произнесе Одри със същия мъртвешки глас. — Отвлякоха и нас, но ни пуснаха. Върнахме се само да си вземем някои неща, няма да останем, затова може да им го кажеш, ако попитат. И не се опитвай да ни намериш.

— Кой я отведе? Кой?

Осъзнах, че зениците на Одри са разширени от шок или травмиращо преживяване.

— Пущинаците — отговори тя. — Казаха ни, че са Пущинаците.

Искаше ми се да се свлека на плочките. Адреналинът от насочения към мен пистолет намаляваше и оставяше крайниците ми омекнали и треперещи. И онази дума — „Пущинаците“. Отново Алтея.

— Как изглеждаха?

Харолд сложи ръка върху пистолета си.

— Махай се, да те вземат дяволите!

Не мислех, че той има куража да ме застреля.

— Кажи ми само къде я отведоха и ще си тръгна. Моля те.

— Махай се, да те вземат дяволите!

Финч ме прегърна през раменете и ме насочи към асансьора, който ни чакаше и се отвори със смразяващо кръвта свистене.

— Ще се върнем с ченгета, ако трябва — прошепна той. — Или с някого от охраната на баща ми.

Очите ми останаха приковани в Харолд, докато вратите на асансьора се затвориха между нас.

— Не. Никога няма да се върна тук.