Мелиса Албърт
Лешниковата гора (6)

6

След училище дълго стоях на тротоара и чаках Одри. Но не се появи нито тя, нито лимузината на Харолд. Проверих телефона си, написах половин съобщение и го изтрих. Колкото по-дълго стоях там, толкова по-мъчително вероятно ставаше Финч да излезе от сградата и да ме види. Желанието да избегна тази среща стана нетърпимо и аз тръгнах пеша.

Чух звука на мотора, преди да видя автомобила — разнебитено старо жълто такси, което бавно се движеше редом с мен. Грамадните брони му придаваха вид на кола за бягство от стар филм. На огледалото за обратно виждане беше окачено плюшено зарче.

Сърцето ми подскочи, но косата на шофьора беше черна, не рижава. Той беше момче, не много по-голямо от мен. Протегна ръка и смъкна стъклото на пасажерското място.

— Да ви закарам ли? — Той ме погледна под козирката на нещо, което можеше да бъде описано само като странно кепе.

Нюйоркските таксиметрови шофьори не говорят така. Те питат: „Къде отивате?“ с глас на робот и ако не харесат отговора ти, поклащат глава и отминават.

— Не — отвърнах. — Не е необходимо.

— Сигурна ли сте? — Кафявите му очи бяха лукави. — Мисля, че днес няма да дойдат да ви вземат.

Нещо в начина, по който той го изрече, задейства алармени звънци в съзнанието ми. Онази част, която те предупреждава да не минаваш по определена улица нощем или да се преместиш в друга мотриса на метрото, когато се качи някаква откачалка.

— Не чакам да ме вземат — излъгах.

— Тогава защо не вземете такси?

Вгледах се в шофьора, в продълговатото му, смугло лице и присмехулните очи и изведнъж ми се зави свят. Не го бях срещала, но го познавах. Не можех да си спомня защо или откъде. Той ми говореше така, сякаш също ме познаваше, и не за пръв път водехме този разговор.

Отстъпих крачка назад. Продължих да отстъпвам, а после се обърнах и хукнах по улицата. Раницата висеше в ръката ми и отскачаше в крака ми. Някаква възрастна жена с кожено палто и перлено червило се опита да ме погледне намръщено, но ботоксът не позволи лицето й да се смръщи злобно. Заобиколих група туристи, спрели да снимат огромен сладкиш, направен специално да прилича на Бисквитеното чудовище. Завих зад ъгъла и продължих да вървя, но покрай мен профуча двуетажен автобус, толкова близо, че отвя назад косата ми. Стомахът ми се сви. Едно момче от автобуса ми показа среден пръст. Още една секунда, и щях да бъда размазана като палачинка.

Изминах още една пряка с огъващи се колене. Чувствах се по същия начин, както когато преди много години един микробус закачи велосипеда ми и аз излетях от седалката и се приземих в редица паркирани коли. Ела хвърли цигарата си, скочи от падналия велосипед, разкрещя се с пълно гърло и хукна след микробуса. Разкървавена на три места, аз я гледах и се радвах, защото тя знаеше, че предпочитам възмездие, отколкото утеха.

Успях да си поема дъх, но устата ми беше пресъхнала. Спрях да си купя бутилка минерална вода от един павилион и прегледах набързо заглавията, докато продавачът ми връщаше рестото. Сенатор замесен в голям финансов скандал на фона на кампания… Полицията подозира връзка в серията убийства в северната част на щата…

Загорялата от слънцето ръка на продавача се стовари върху страницата.

— Който не купува, не може да чете.

Завъртях очи, взех минералната вода и се отправих към парка. Изведнъж изпитах отчаяно желание да се прибера вкъщи при Ела. Таксиметровият шофьор, автобусът, рижият мъж — трябваше да й разкажа всичко това. Трябваше да говоря с нея още вчера, без да губя време. Нетърпението ме накара да пробягам последната пряка до дома. Всичко, което трябваше да кажа на Ела, се разширяваше като хелий в гърдите ми.

Външната врата на сградата с апартамента на Харолд беше открехната, когато стигнах до нея, а портиерът не беше на мястото си зад бюрото. Тази комбинация ме накара да забавя крачка за момент. Това беше глупаво, защото има един милион камери, насочени към фоайето и тротоара отпред, и не можеш да използваш асансьора — частен, който води право в апартамента на Харолд, — без кухия ключ, който пъхаш под таблото с бутоните.

Кожата ми беше настръхнала и раздразнена. Имаше и още нещо: напрежението от чувството за лош късмет в действие, познато ми като мириса на кожата на Ела. Като пръсти, които минават по косъмчетата на ръката и ги изправят. Сякаш влизаш в стая, още изпълнена с присъствието на някого, който току-що е излязъл от нея.

Може би Ела вече събираше багажа ни. Представих си изпръскания й с боя куфар, разтворен върху високото легло на Харолд. Може би до вечерта щяхме да сме напуснали Ню Йорк и скоро всичко това — Одри, Харолд, Финч, „Соленото куче“ и сервирането на бишкоти и животът в апартамент, който миришеше на универсален магазин, — щеше да се смеси и избледнее като цветове, които посивяват върху палитра. Особеното чувство, когато отварям кафенето в шест сутринта, яденето на китайска храна за вкъщи в леглото в Бруклин и четенето на „Там Лин“ в парк „Проспект“ щяха да останат само спомен. Магистралата щеше да отнесе всичко друго.

Вратите на асансьора се отвориха в преддверието на апартамента на Харолд и аз слязох.

Първото, което ме порази, беше миризмата — на влажно и гнило, напомнящо на диви зверове и буйна растителност. Вонята пропълзя под кожата ми и накара сърцето ми да заблъска силно в гърдите.

— Хей, има ли някой?

Апартаментът беше потискащо тих. Тишината притисна тъпанчетата на ушите ми и погълна гласа ми като тъмна вода. Пристъпих бавно няколко крачки във вестибюла с боядисани в кремаво стени и безупречно чист мраморен под.

Но тази смрад. Откъде идваше? Извадих телефона си и позвъних на мама. Телефонът ме препрати направо на гласовата поща. Позвъних на Харолд — същото. След една минута, изпълнена с лоши предчувствия, потърсих Одри.

Изведнъж весела сладникава попмузика някъде навътре в апартамента наруши тишината. Телефонът на Одри! Но никога не бях виждала това момиче без телефон. И после си спомних, че не съм виждала Одри от сутринта. Умът ми прехвърли ужасяващи вероятности. Мъртва ли беше? От това ли беше миризмата? Беше ли ни последвал най-после лошият късмет до трийсет и петия етаж? Предишният страх се всели в крайниците ми.

Тръгнах предпазливо из апартамента, сякаш безшумното движение щеше да ме спаси, ако вътре имаше някого. В стаите витаеше зловеща атмосфера, че доскоро са били обитавани. Познавах това усещане от времето, когато къщата, в която бяхме отседнали, беше обрана. Крадецът беше взел всички книги от лавиците и ги бе заменил с храна от хладилника. Леглата бяха обсипани със сухи листа и огледалата бяха строшени. Нищо ценно не беше изчезнало, но на стената над леглото, където спяхме с Ела, беше заковано кожено палто, като мъртво животно, надупчено с нож за рязане на месо.

Домакинята все повтаряше какъв късмет е извадила, че нищо не е откраднато, с весел, престорен глас, на който никой не вярваше. Най-лошото беше, че не можех да престана да виждам къщата през очите на някого, който не би трябвало да бъде тук. Непрекъснато си представях какво изпитваш, когато се разхождаш в чужд дом, вкусвайки всички странни неща, които можеш да правиш там. Това ме беше накарало да огладнея. Тогава не се контролирах толкова много, колкото сега.

Тук обаче всичко беше на мястото си. Нямаше парчета размразено месо на лавиците за книги, нито кожено палто, разпънато на стената.

Само на кухненския плот имаше паднала винена чаша. Приближих се и видях червилото на Ела, размазано на ръба. В един ужасяващ, странно дълго продължил момент си помислих, че ще я намеря лежаща на пода, но там имаше само вино, което се беше насъбрало в локвичка. Кухнята беше чистото бяло сърце на невротично чистия дом на Харолд и разлятото вино изглеждаше като кръв.

Втурнах се към спалнята на мама и Харолд. Мразех да влизам там и да виждам високото старинно легло с очертанията на Ела върху него.

Отворих вратата, толкова сигурна какво ще открия в стаята, че едва след минута осъзнах, че леглото е празно. На нощното шкафче на Харолд старателно бяха подредени броеве на „Икономист“ и електронен четец „Киндъл“, претъпкан с научна фантастика, както знаех от навика си да ровя в чужди вещи. От страната на Ела имаше пуловер и панталон, явно приготвени като сутрешно домашно облекло. Наведох се и бързо погледнах под леглото. Нищо.

Стаята на Одри имаше такъв вид, сякаш тук се беше водило ожесточено сражение, но това беше нормално. Нямаше психопат, приклекнал пред шкафчето с бельото й, нито развален, недопит сок „Блу Принт“, който би обяснил вонята. Розовият й като дъвка телефон лежеше изоставен на леглото. На екрана примигваха съобщения и пропуснати обаждания. Кучко, къде си?

Запазих моята стая за накрая. Миризмата беше най-силна там, противна смесица на дива гора и гнило, която се вкопчи като мръсни пръсти в мозъка ми. Хвърлих се предпазливо на пода, готова да избягам през най-близкия прозорец, ако видя някого под леглото, но там имаше само ивица почистен с прахосмукачка килим. Вратата на дрешника ми беше отворена и, слава Богу, вътре нямаше нищо по-зловещо от светложълтата като иглика рокля на шаферка, с която бях на сватбата на Ела и Харолд.

И после го видях: плик, оставен върху възглавницата ми. Пристъпих бавно към него, докато видях какво е написано: Алиса Прозерпина — с разкривени букви на гърба. Нямаше адрес.

Стомахът ми се разкъса на парчета и се завъртя като калейдоскоп. Като насън видях, че ръката ми се протяга към плика и го вдига към носа ми. Евтино мастило и стара хартия. Стана ми горещо, но кожата на ръцете ми настръхна. Разкъсах плика.

Страницата вътре беше омекнала от употреба и надиплена. Изпитах остро чувство на дежа вю, докато я изваждах.

Беше заглавна страница, която бях виждала само веднъж преди години. Там в курсив беше напечатано: Трижди-Алиса. Около заглавието беше нарисуван фрактален орнамент, който напомняше на кристали лед. Страницата беше назъбена от едната страна — там, където беше откъсната от книгата.