Мелиса Албърт
Лешниковата гора (5)

5

Всички в „Уайтчапъл“ бяха богати, но Финч беше друго ниво. Още по времето, когато все още мислеше, че може да ме смае, Одри ми беше представила по „Гугъл“ най-добрите и най-умните — тоест най-богатите — в училището. Тя ми показа снимка на Финч на някакво събитие. На снимката той беше по-млад и с вид на технологичен факир, притиснат като в сандвич между разкошна блондинка и красива тъмнокожа жена с колие, което много би се харесало на Ела — нещо като низ от падащи звезди.

Финч беше нисък и кльощав като мен и кипеше от енергия, която го окръжаваше като аура. Косата му сякаш растеше във всички посоки, а очите му бяха с цвета на кафе, няколко нюанса по-светли от кожата му. Обличаше се като Боб Дилън на стари снимки: тежки работни ботуши и панталони с висока талия. Нямах представа как прави така, че униформените му панталони да му стоят толкова високо.

Всичко това нямаше никакво значение за мен с изключение на едно: Финч знаеше коя съм. Повечето хора не знаеха и дори да знаеха, им беше все едно. Да бъдеш отчуждилата се внучка на отдавна забравена литературна знаменитост, от която почти никой не се интересува в съвременния свят, особено в училище, където сред нещата, които се предлагаха на благотворителни търгове, имаше уроци по китара с нечий баща попзвезда. Просто извадих лош късмет, че един от малцината останали почитатели на Алтея Прозерпина учеше в „Уайтчапъл“ и успя да разбере коя съм. Финч ме причака до шкафчето ми още през първата ми седмица в училище.

— Ти си Алиса Прозерпина, нали?

— Кой ти каза?

Той засия. Бях го виждала на уроците и дори мислех, че е симпатичен, но в момента ми се искаше да изтрия усмивката от лицето му.

— Одри. Е, не че всъщност ми каза. — Той посочи към себе си, сякаш искаше да каже, че ниският му ръст и видът му като на Боб Дилън са достатъчни, за да обяснят защо Одри по-скоро би пазарувала в магазини втора употреба, отколкото да бъде видяна да разговаря с него.

— Аз съм Алиса Крю — отвърнах тихо и погледнах през рамо. Майка ми смяташе, че Прозерпина е претенциозно име, измислено от баба ми, и ми предложи да си избера каквато искам фамилия. Избрах я, когато бях на осем, след като прочетох „Малката принцеса“.

Финч кимна.

— Разбирам. Прозерпина е малко прекалено. Искам да кажа, че трябваше да се досетя. Официално аз съм Елъри Оливър-Джан-Нелсън-Ейбрамс-Финч. — Той видя ужасеното ми изражение. — Да, честно. Хората винаги казват: „Но какво се случва, когато двама души с фамилни имена с тирета се оженят?“ Ами, ето, това се случва. Реших да съм само Финч.

Учениците, които минаваха покрай нас, кимаха на Финч и ме оглеждаха преценяващо като ново момиче. Би трябвало отдавна да съм свикнала с това, но не можах.

— Много увлекателно, Финч — рекох по-язвително, отколкото възнамерявах.

Той примига, но не си тръгна.

— Книгата на баба ти не е като другите книги, които съм чел — каза по-тихо. Познавах този тон: притихналият, благоговеен глас на фанатичен почитател.

Това ме накара да почувствам силно неудобство и от нещо друго — завист, в изследването на която не исках да се задълбочавам.

— Никога не съм я виждала — изтърсих и блъснах вратата на шкафчето си. — Ти вероятно знаеш повече за нея от мен.

Не бях сигурна дали това е лъжа или не. Гадното беше, че вероятно знаехме едни и същи неща за Алтея, от едни и същи източници втора ръка — освен че Финч беше чел книгата й. Преди той да успее да каже още нещо, аз се врязах в тълпите и тръгнах по коридора.

Съдейки по всичко, това трябваше да бъде нашият пръв и последен разговор, но Финч имаше таланта да се появява на пътя ми.

Първо го видях в парка. Тичаше, облечен с яке от едро рипсено кадифе. Зачудих се дали не бяга от хулигани, но после видях неестествено белите му маратонки, и осъзнах, че хубавото кадифено яке и джинсите са екипът му за джогинг.

— Алиса! — извика той, докато се разминавахме. Гласът му беше радостен и косата му леко се развяваше около слушалките.

Седмица по-късно го срещнах случайно в книжарница на Петдесет и седма улица. Сцената беше като от лош филм: измъкнах от рафта дебела, окъсана книга на Йейтс и видях Финч през отворилата се пролука. Той гризеше нокътя на палеца си и четеше Пати Смит.

Третият път, когато го видях, Финч беше под стряхата на ресторант на една пряка от „Хародс“. Дългите прозорци бяха отворени, за да пуснат вътре лятото, но повечето посетители, богаташи, седяха навън около маси с мраморни плотове. Финч седеше с мъж, когото познах от снимка в интернет, че е баща му, и костелива блондинка с елегантно подстригана къса коса, която прокарваше нож за пържоли през крем брюле. Финч ме хвана, че го гледам, преди да успея да се извърна, и скочи, сякаш беше на пружини. С три скока излетя от ресторанта и тръгна до мен.

— Ти ме спаси — каза той. — Бях започнал да откачам там. Мислех си: „Ами ако целият ми живот премине в съзерцание как мащехата ми яде един десерт за четиринайсет минути, а всичките ми спомени за света преди това са имплантирани от Матрицата?“ Здравей, Алиса.

— Здравей — отговорих нервно. Прибирах се у дома след работа. Блузата ми беше покрита с трохи от кифлички и косата ми стърчеше от пот.

— Миришеш на кафени зърна — каза Финч, когато стигнахме до ъгъла. — Страхотно е. — Той се обърна към ресторанта. Лицето му беше изпълнено с такова огромно съжаление, че едва не се разсмях. — Е, по-добре да се връщам.

— Отивай да гледаш болезнените мъчения на десерта.

И тогава усмивката му стигна до очите, само за момент, като проблясък светлина върху тъмна вода. И после Финч се обърна, и тръгна по тротоара.

След това започна да ме чака до шкафчето ми сутрин, подпрял се на него и вдигнал единия си крак като герой от филм от осемдесетте години.

— Крю — казваше и стоеше там, докато аз жонглирах с учебниците, избирайки онези, които ми трябваха за деня. Когато приключех, той взимаше учебника най-отгоре на купчината, изпращаше ме до класната стая и ми го връщаше, когато стигнехме дотам, като някаква шега, известна само на него. Вниманието му ми служеше като щит. Аз бях не само странната доведена сестра на Одри, но и… нещо на Финч. Само че какво? Благотворителна кауза?

Приятелка?

Не съвсем, но това беше близо до действителността. Не говорех много с никого. Не че хората не се опитваха — винаги има някой, който иска да приеме новото момиче. Аз съм дребничка, с руса коса и тъмни очи, които изглеждат нежни и учудени, докато не се ядосам.

— Ти си красиво, сладко домашно котенце — каза ми веднъж един учител, тихо, за да не чуе никой. Това се случи в Нешвил, през първата ми седмица в девети клас. Думите му и начинът, по който ме гледаше, докато ги изричаше, ме накараха да потреперя и проникнаха като отрова под кожата ми. Единственият начин да излея гнева си беше да плисна термос с горещо кафе върху клавиатурата на лаптопа му. Не ме хванаха, но оттогава страстно започнах да мразя несъответствието между онова, което виждах в огледалото, и начина, по който се чувствах.

С Елъри Финч обаче беше различно. Бях израснала в атмосфера, наситена с вълшебни приказки и лош късмет, който работеше точно като часовников механизъм, и не вярвах в случайността. С Финч наистина ни свързваше… нещо. Не можех да определя точно какво беше, но той имаше някакво значение. Може би беше връзката с Алтея или защото пътищата ни постоянно се кръстосваха като кънкьори, които се въртят във фигура осмица. Или пък отново исках да видя играта на светлината в очите му, вероятност, от която по кожата ми пробягваше жарка вълна.

Влязох в час и видях, че мястото на Одри е празно. Това беше странно, защото тя никога не бягаше от часовете по сценично майсторство, но аз приех загадъчното й отсъствие като дар небесен, какъвто си беше. Одри обичаше да открива слабите ти места и да бърка с пръст в тях. Например наблюдаваше мен и Финч, сякаш гледаше телевизионен сериал.

Предчувствието ми се оказа вярно: Тоби ни събра с Финч и ми намигна многозначително. Това ме изпълни с горещо като лава смущение — заради мен, но и заради него. Учителите, които обичат да сватосват учениците, бяха почти толкова жалки, колкото и учителите, които си позволяваха да закачат тийнейджърки с гланц на устните.

Престорих се, че търся нещо в раницата си, докато лицето ми се охлади, и после се приближих до мястото, където седеше Финч. Той ме гледаше и огъваше корицата на „Стъклената менажерия“.

— Здравей, Крю.

— Здравей, Финч — отвърнах.

— Ти ли искаш да четеш репликите на Лора или аз да ги чета?

Мразех Лора на Тенеси Уилямс. Тя ми напомняше твърде много на персонаж от вълшебна приказка. Не онези, които беше написала баба ми, защото доколкото знаех, женските персонажи в нейните приказки пиеха кръв. Не, Лора беше най-лошият вид красавица от приказките на братя Грим: самотна, мила, очакваща да я спаси някой кавалер. И на външен вид вероятно приличаше на мен.

— Ти чети репликите на Лора — отговорих бързо.

Следващите петнайсет минути четохме диалози. Финч беше много добър. Повечето от нас не полагаха усилия, а онези, които го правеха, преиграваха и говореха с неестествени сценични гласове, което се дължеше на училищния мит, че Тоби е търсач на актьорски таланти под прикритието на учител. Трябваше да видите как Одри печално се криви в ролята на Маги-Котката^[1].

Звънецът удари и Финч престорено протегна ръка за раздяла, сякаш пародираше собствения си жест. Бях забелязала, че това е черта на характера му: постоянна нотка на самоирония. Сякаш бързаше да се присмее на себе си, преди да го е направил някой друг. Когато постоянно си ново хлапе, ставаш антрополог по американските тийнейджъри, и вече бях виждала такива като него. Бях виждала всякакви.

Поколебах се, но после стиснах ръката му.

— Някой път трябва да се срещнем не случайно, а преднамерено — каза Финч и преди да продължи, изчака малко. — Извън училище. Не мислиш ли?

Дръпнах се назад. Главата ми се изпълни като аквариум с рибки с причини да откажа. Ела се нуждае от мен… Сигурно скоро ще напуснем града… Преследва ни лош късмет… Ела може и да мислеше, че злата съдба спи, но след снощи не вярвах в това.

Финч изглеждаше нервен. Гласът му трепереше — извивка, която придаваше допълнителна сричка на всяка последна дума, която изричаше. Приятелите му гледаха от вратата, кльощаво, длъгнесто момче, чието име така и не запомних, защото беше едно от малкото нормални имена в училище — Майк? Марк? — и Астрид, дългокосо момиче, което ме гледаше с дълбоко наранено изражение на лицето.

— Да — отвърнах. — Добре.

Финч се ухили и пристъпи няколко крачки заднешком, с ръце, пъхнати в джобовете. Обърна се, когато една от приятелките на Одри мина покрай мен, като се смееше по начин, който не оставяше съмнение, че е чула разговора ни. Не й обърнах внимание и дадох възможност на Финч да избяга. От смущението бавно и непохватно прибирах нещата си.

Това ли е всичко? Мисълта ми хрумна като стих от песен. Загадъчното нещо между нас, което растеше като живо, на пръв поглед не приличаше на нищо, но понякога заблестяваше в периферното ми зрение като радостна тайна. Беше ли само нещо глупаво като мимолетно увлечение? Ще пием кафе и Финч ще се опита да хване ръката ми?

Преговорих наум кратката ни история — аз бях груба, а той беше забавен при мълчаливите ни разходки по коридора. Мисълта, че Финч може да поиска нещо повече от мен, нещо, което не съм готова да дам, се обви около мен като потни пръсти.

Имаше обаче една история за Финч, която бях чула, след като разговаряхме за пръв път — слух, който винаги се носи в малки училищни общности като „Уайтчапъл“. Това беше първата причина да спра да се опитвам да го отпратя, а след това се насъбраха и други. Нещо за баща му и новата му съпруга. Нещо за майката на Финч и хапчета и вана в баня. Майка му била известна сред определен кръг, затова когато умряла, историята станала новина.

Това ме накара да се замисля как помръкваха очите на Финч, когато не се шегуваше или смееше, и как никой не се шегуваше и смееше толкова много, колкото него. И се зачудих дали не си приличаме малко. И двамата се държахме пред хората по най-добрия начин, за да оцелеем, докато криехме истинската си същност, която беше загадка дори за самите нас.