Мелиса Албърт
Лешниковата гора (4)

4

От дълбините на съня ме изтръгна копнеж за хубаво кафе. Отворих очи. Ела я нямаше.

Главната причина да ставам рано в дома на Харолд беше вероятността да отида първа в кухнята. Все още се чувствах гостенка тук, затова предпочитах да се вмъкна там, без да ме видят. Няколко минути след като си налях кафе и добавих мляко и мед в чашата, Харолд влезе в кухнята, издокаран с костюм от три части, всичките закопчани плътно, сякаш компенсираше за това, че го бях видяла разсъблечен. Той демонстративно грабна млякото от плота и го върна в хладилника.

— Още го използвах — рекох, облегнах се на кухненския плот и удавих гнева с глътка горещо кафе.

Харолд ме изгледа.

— Кафето забавя растежа ти — каза той. — Дванайсетгодишна ли искаш да изглеждаш през целия си живот?

Ударих чашата си върху плота, но той вече излизаше от кухнята. Искаше ми се да запокитя кафето в гърба му, но преглътнах желанието си с още една глътка изгарящо устата кафе. Нуждаех се от презареждане. Мъжът с рижата коса ме беше посетил в съня ми. Лицето му гледаше през замъглени прозорци, а гласът му шепнеше приказки по платена телефонна линия. Сънищата се смесиха с онова, което бях видяла в „Соленото куче“, докато имах чувството, че нищо от това не е реално. Нищо освен перото, гребенът и костта, които бяха на дъното на раницата ми.

Пронизителният като свирка глас на Одри ме предупреди за пристигането й. Грабнах блокче с овесени ядки и сушени плодове от запасите си в килера на Харолд и се измъкнах от кухнята. Щях да получа дозата от сестра си по пътя за училище. Трудно беше да се предскаже коя Одри щеше да бъде. Може би нямаше да ми обръща внимание, а може би щеше да говори непрекъснато за някакъв мистериозен момичешки правилник, който е нарушила някоя от приятелките й. Или пък щеше да ме накаже за снощи, защото прекъснах изопачения ни ритуал на сприятеляване.

Излязох да я чакам на тротоара рано — неизкореним навик на пушач. Одри излезе наперено със слънчеви очила в 8:35 и двете се качихме в черната лимузина на Харолд.

— Днес татко няма да ходи на работа — каза тя, докато пишеше съобщение с дължината на откъс от Библията на мобилния си телефон. — Много добре знаеш какво означава това.

— Какво?

— Означава — отговори Одри и после понижи тон и зашепна, — че е неизбежно. Р-а-з-в-о-д.

Отпуснах глава на облегалката на кожената седалка с мирис на неотдавна убит дивеч и зачаках Одри да вдигне ръка, за да плеснем длани в знак на победа, но това не се случи. Изведнъж изпитах перверзното желание да споря.

— Но те се ожениха наскоро. И какво общо има това, че той ще остане вкъщи днес? Сега, в момента ли ще се развеждат?

Одри въздъхна тежко и трагично, сякаш да разговаря с мен беше непосилно бреме.

— Днес е денят, в който татко ще се обади на брачен консултант, между другото, задължително жена. Винаги го прави, за да си каже, че се е опитал да спаси брака. Ако историята и истината се повторят, след шест месеца от днес той ще остави майка ти заради консултантката. Впрочем не е важно заради кого. Или Ела ще откачи първа, или баща ми ще започне да се среща с друга, защото така е устроен. Предсказуем е като шибан учебник. Затова не се дръж така, сякаш не знам какво говоря. — Тя дишаше тежко и се беше втренчила в телефона си, сякаш искаше да го убие.

Замислих се и после вдигнах ръка с кутрето нагоре.

— Не се тревожи, Одри. Ние с теб винаги ще си останем сестри. Заклевам се с кутрето си.

Тя се засмя.

— О, да, ще се виждаме постоянно. Ще дойда на гости в новия ти апартамент и ще прихвана дървеници.

— Хладилните чанти могат ли да завъдят дървеници?

— Хитро. — Телефонът й иззвъня като камбанка и Одри отново се залови да пише по клавиатурата.

Изпитах леко чувство на гадене, което съпътстваше мисълта за развод на майка ми.

Знаех, че бракът на Ела е обречен. Харолд беше последният мъж, с когото тя можеше да бъде. Литературните му предпочитания, инертността му и фокусирането му върху външната страна на нещата — всичко това беше пълна противоположност на същността на мама.

Понякога обаче, в началото на брака им, се бях връщала у дома и ги бях заварвала прегърнати на дивана — той без вратовръзка, а тя боса. Когато Харолд я целуваше по челото, Ела повдигаше брадичката си към него като слънчоглед. Такива сцени ме караха да чувствам горещина и едновременно студ, все едно да се потиш в зимно палто. Сега въздухът между тях беше изпълнен с напрежение, но известно време в него прехвърчаха искри на нещо бързо горящо и интимно. Макар да стана ясно, че връзката им няма да продължи още дълго, Ела все още искаше Харолд. Нуждаеше се от него — не само заради мен, но и за себе си.

Прониза ме чувство на вина. Потрепнах нервно с рамене, за да се отърся от него.

Телефонът на Одри отново иззвъня като камбанка, настойчиво, и нещо, което тя прочете на екрана, пълен с погрешно изписани думи и емоджита, доколкото видях, втвърди още повече гласа й:

— Само за твое сведение: нито един брак на баща ми не е продължил повече от една година. Затова майка ти очевидно има талант на златотърсач.

Погледнах я равнодушно, чувствайки как вината ми отстъпва място на чист бял гняв. Одри усети промяната и ръцете й още по-нервно зашариха по екрана на телефона й, а после спряха.

Бих я срязала с няколко думи, прицелвайки се в някое от слабите й места — акнето под пласта фон дьо тен, който свършваше до брадичката й; грубите забележки на баща й за това как й стоят новите джинси; майка й, която не поддържаше връзка с тях, но редовно осребряваше месечните чекове на Харолд — и след това да пристъпя към пълния й разгром.

Не можех обаче да го направя, защото чувах в ухото си гласа на Ела и усещах тежестта на топлите й ръце върху раменете си. Вдишай светлината, Алиса. Издишай гнева.

Мразех тези хипарски щуротии.

— А за твое сведение — казах по-мило, отколкото исках, — Ела никога не се е срещала с мъж, който е притежавал нещо по-голямо от мотоциклет. Толкова е добра в златотърсачеството от пръв опит.

Одри направи снизходителна гримаса, сякаш глупавият ми отговор беше приемлив, а после използва обратната камера на телефона си като огледалце за гримиране.

Ето сценария на романа между майка ми и бащата на Одри в три действия:

Първо действие: Харолд съзира Ела в отсрещната страна на стаята на коктейлно парти. „Помислих си, че тя е една от гостите — весело обичаше да казва той. — Изобщо не ми мина през ума, че е сервитьорка!“ В изпълнение на Харолд това трябваше да се смята за комплимент.

Морето от хора между тях се разпръснало и той видял, че тя е облечена в черно като сервитьорка от фирма за кетъринг и държи поднос на нивото на кръста си. Ела ми обясни, че ако държиш подноса по-високо, мъжете имат оправдание да надничат в деколтето ти.

Харолд ял спанакопита и помолил Ела да напише телефонния си номер на салфетката. Тя го направила. Това е частта, която все още не разбирам. Дали Харолд я е свалил с акцента си от Ню Джърси? Или с космите на гърдите си, които са се подавали от разкопчаната му риза? Предполагам, че е бил скъпият ръчен часовник, който е блещукал на дебелата му китка — или ако не съм толкова цинична, очите му. Те бяха сини, дълбоки и меланхолични, с блясък, който загатва, че някъде в дълбините им се крие нещо интересно. Въпреки че никога не съм го виждала да изпълнява това обещание.

Второ действие: Първата среща. Ела излезе от апартамента ни, за да се срещне с Харолд на питие, и видяла лимузина, която я чакала. Питиетата се превърнали във вечеря и след това, в два часа след полунощ, в пиянско телефонно обаждане, с което тя ме уведоми, че ще се върне у дома сутринта. Не бях виждала Ела в този й вид, откакто бях на девет, когато в средата на една тиха августовска нощ тя кара боса мотоциклета на тогавашното си гадже и влезе в езерце с патици. По-късно Ела ми каза, че толкова много се уплашила от обсебеността си от мисълта „Ами ако Алиса беше на мотоциклета зад мен?“, че се заклела да се връща вкъщи до полунощ, относително трезва.

Ела се върна от срещата с Харолд близо двайсет и четири часа, след като излезе, без обувки (винаги лош знак) и със сако от мъжки костюм върху роклята си. Помирисах го, когато тя не гледаше. Миришеше на пияните финансисти, които се притискаха твърде силно в мен в блъсканицата във влакчето на метрото, когато го вземех в неподходящия час на деня. Поклатих глава. Горкият Харолд. Ела ще го изяде жив.

Трето действие: Ураганът на ухажването. Гурме ресторанти с петнайсет блюда за вечеря, уикенди в богаташкия курорт „Хамптънс“, неловка вечеря с мен и Одри. И, разбира се, съдбовното посещение на опера, което започна с това, че Харолд й изпрати рокля.

— Току-що повърнах, толкова е евтина — казах й.

— Може да я заложим, ако срещата се окаже провал — отвърна Ела и приглади роклята на ханша си. Очите й блестяха странно, докато се оглеждаше в огледалото. Сетих се за това по-късно, когато тя се прибра вкъщи със същия блясък на безименния си пръст: пръстен с огромен скъпоценен камък.

Споменът ми за онази нощ е разпокъсан, киноекран, изпълнен с непрекъснати смущения. Блясъкът на пръстена се заби в окото ми като парче от дяволско огледало и гневът ме завладя. Помня огорченото лице на Ела, когато трясна вратата на банята между нас, и треските евтино дърво, когато избих с ритник долната част. Помня вкуса на уискито с мед, когато на сутринта мама лекуваше гърлото ми, което ме болеше от крещенето предишния ден, и горещата пелена от тъга пред очите ми, когато видях, че Ела все още носи пръстена.

Жената, която се омъжи за Харолд шест седмици по-късно, не беше майка ми. Но жената, която го правеше нещастен сега, много повече приличаше на Ела, която познавах, събуждаща се от дълъг сън.

Шофьорът на Харолд спря пред „Уайтчапъл“ и стомахът ми се сви както обикновено. Одри пусна телефона в чантата си и изскочи от колата толкова бързо, че беше погълната от група богати момичета, когато аз стъпих на тротоара.

Бях прекарала целия си живот като новото хлапе и това не престана да бъде гадно. Нямаше значение дали започвах началното училище на някое затънтено място или предпоследния клас в „Уайтчапъл“ — елитната академия в Горен Ист Сайд, за която плащаше Харолд. Където и да отидех, учениците бяха едни и същи: затворени общности, оценяващи само външния вид, и нито една душа, способна да се държи независимо.

Обичайната ми понеделнишка апатия беше утежнена от дълбок страх. Продължавах да очаквам да видя рижия мъж. Той беше разкъсал обвивката, която ме отделяше от онзи странен, подобен на сън ден в детството ми, и отново го беше приближил. Сега, след като се беше показал, мъжът можеше да е къде ли не: човекът, който се преструваше, че гледа мобилния си телефон на ъгъла на Осемдесет и шеста улица… Бегачът, който тичаше с чаша от „Старбъкс“ в ръката… Може би щях да вляза в час и той щеше да е там, преоблечен като учител, заместващ някого, и да чете зелената книга. Прокарах ръце по униформената си пола и си поех дъх.

През първата половина на деня имах компютри, средновековна литература и математически анализ и после обяд. Представянето ми в тези часове можеше да се определи съответно като добро, отлично, лошо и ужасно. След обяда имах сценично майсторство в компанията на Одри и бандата й от „Бъдещи жени на милионери“. Това беше единственият час, който тя никога не пропускаше. Явно имаше нещо общо с факта, че учителят ни беше бивш телевизионен актьор с буйна коса, който ни караше да го наричаме Тоби.

Днес обаче тя не дойде. Отсъствието й означаваше, че поне веднъж бяхме четен брой ученици, за да се разпределим по двама за четенето на диалозите в края на урока.

И когато Тоби започна да размахва облечените си в рипсено кадифе ръце, разпределяйки ни произволно по двойки, имах предчувствието, че партньорът ми ще бъде Елъри Финч.