Мелиса Албърт
Лешниковата гора (31)

31

Надигнах се и седнах в леглото. Изчаках световъртежът да премине и провесих крака на пода. Мускулите ми бяха схванати и изтръпнали и работеха странно, сякаш бяха отвикнали да действат, но хладният линолеум отчасти успокои горещото пулсиране в ходилата ми.

— Ела — прошепнах. — Мамо.

Тя рязко вдигна глава и шумно си пое дъх през носа. Усмихна се, когато ме видя, а после ахна и очите й се напълниха със сълзи. Скочи, прегърна ме с две ръце и ме притисна в обятията си толкова силно, че ме заболя.

Наплакахме се и се нагледахме в лицата си. Преброих новите бръчици в ъгълчетата на очите й и белите й кичури и реших, че мога да преживея загубата на две години.

— Ти вече знаеш, нали? — попита Ела. Очите й нервно се взираха в лицето ми.

— Какво да знам?

— Коя съм аз… и какво направих. Че всъщност не съм твоя…

— Ти си моята майка — прекъснах я, изричайки думите като тържествен обет. И ги повтарях, докато тя ми повярва.

Измина много време. Лекарите дойдоха да ме прегледат, Ела изгони полицай, който искаше да вземе показания от мен, а аз като диво куче изгълтах съдържанието на болничния поднос с вечерята и половината съдържание на автомата за закуски. И накрая, след всичко това, Ела ми разказа нейната част от историята.

Пущинаците я отвлекли от жилището на Харолд и я завели в мрачен, безлюден апартамент-ателие в Бронкс. Нямало телефон, нито пожарна стълба или съседи и никакъв начин да разбие прозорците или вратата. След три страшно огладняла, раздрала гърлото си от крясъци и за хиляден път се опитала да отвори външната врата.

Вратата се отворила. Никой не я пазел и никой не спрял Ела, когато слязла по стълбите четири етажа и излязла треперейки на улицата. Отишла в апартамента на Харолд, но портиерът се обадил на ченгетата. Една приятелка от бившата й работа като сервитьорка й дала дрехи и малко пари. Кредитната карта на Ела била блокирана, а в старата й карта, която имала, преди да срещне Харолд, били останали съвсем малко пари. Ела продала бижутата, които носела на себе си, и също като Финч и мен, наела кола и се отправила към „Лешниковата гора“.

Но Гората по средата на пътя не я пуснала да влезе. Ела живяла първо в мотел, а после си намерила квартира над фризьорски салон в Бърч — от всички възможни места там. Работела в закусвалня, а през свободното си време обикаляла из гората и търсела вход. Изминали месеци без проблясък на късмет и надежда до деня, в който аз излязох от гората и казах на парамедиците името й, преди да им кажа моето.

Ела не видяла никаква следа от Пущинаците, нито в гората, нито извън нея. Дните й на лош късмет свършили след моето изчезване — въпреки че тя, разбира се, не се изрази така. Но беше очевидно, че й е било тъжно, че не е могла да проникне в Гората по средата на пътя.

— Може би сега съм твърде стара за това — каза Ела. — Може би така става.

— Това не е „Питър Пан“ — възразих твърдо. — Това е свобода.

Тя ме погледна в очите и ми се усмихна.

— Всичкият лед е излязъл от теб — каза Ела. — Дори онова малко парченце, което винаги съм виждала на дъното на очите ти. Моето сърдито момиче.

Не можах да повярвам, че това може да я огорчи, но с изумление видях, че я огорчава. Е, поне малко. Сега се ядосвах много по-трудно, станах по-внимателна и разсъдлива. Не живеех така, сякаш всеки ден е фитил, който трябва да бъде запален, изгорен и забравен.

Двете заедно измислихме за полицията съшита с бели конци история за амнезия. Лицето ми няколко пъти се появи в новините. Властите ми казаха, че ще се свържат с мен, когато открият някаква улика какво точно се е случило с мен.

Бях у дома от две седмици, когато Ела ми разказа останалата част от историята си. Тя не открила Пущинаците по време на странстванията си, но намерила „Лешниковата гора“. Не вълшебното имение, из което се бях разхождала аз, а голяма порутена къща, пълна с котешки изпражнения и счупени прозорци. Влязла вътре и намерила Алтея в кабинета й, умряла преди няколко дни.

Ръцете й се разтрепериха, докато разказваше.

— Когато първия път помислих, че тя е мъртва, реших, че лошият ни късмет е свършил. През цялото време мислех, че Алтея е виновна и че тя изпраща Пущинаците при нас, за да те върнат. И през ум не ми минаваше, че…

Вината е в мен. И през ум не й беше минало, че виновната съм аз — тъмната магия в мен влачи Пущинаците със себе си след нас и ни дърпа назад като риба, уловена на въдица.

— Научих урока си — продължи Ела. — Когато става въпрос за смъртен случай, не вярвай на писмо. И не бягай от наследството си.

Оказа се, че имението „Лешниковата гора“ е наше, както си мечтаех, когато бях малка. Ела го продаде на жена, която искаше да създаде там почивен дом за писатели, и ни купи хубав апартамент в Бруклин.

Тя пак си намери работа като сервитьорка, а аз зареждах рафтовете в магазин за хранителни стоки, а в свободното си време се преструвах, че обмислям план да се върна в училище. По документи бях на деветнайсет и Ела не искаше да ме притиска.

Но безсъдържателните дни, всичките прекарани на едно място, ме направиха неспокойна. Разхождах се с часове, от Бруклин до Манхатън и обратно или надолу, до Кони Айлънд. Започнах да препрочитам книгите, които по-рано харесвах — всичките онези издания с меки корици, взети от евтини магазини, миришещи на мухъл, от разпродажби и рафтове в библиотеки. Книги, които взимах със себе си и изгубвах някъде по пътя.

Когато препрочитах „Момче, сняг, птица“, аз си спомних за Айова Сити, където с Ела живеехме в тясна сглобяема къща на няколко преки от работническо общежитие. „Подвижният замък на Хоул“ предизвика в мен асоциации за преустроения в жилище хамбар в Медисън, където прекарахме три самотни месеца след ужасяващия финал на живота ни в Чикаго. Докато четях, спомените се завръщаха в мен като букви, написани върху замъгленото стъкло на прозорец, които отново се появяват, когато духнеш върху тях. В един мразовит февруарски ден взех със себе си на ферибота за Лонг Айлънд две бири и по целия път, докато порехме водата, четох „Мъдро дете“. Затварях очи и си спомнях червените цветя, които растяха около стаята ни в мотела в Лос Анджелис, когато бях на десет. След това отварях очи, изплезвах език и ловях нюйоркските снежинки. Вкусът им беше отвратителен и песъчлив като дъжд от химични вещества.

Заспивах в своя собствена стая, но често се будех до Ела, която ме прегръщаше и заравяше ръце в косата ми. Бях обръснала дългата си заплетена коса, когато излязох от болницата, и сега косата ми растеше мека и по-тъмна от преди. Като на Ела.

— Ш-шт — шепнеше тя, както правеше винаги, когато ме успокояваше. — Всичко свърши. Вече свърши.

Веднъж в парка „Хай Лайн“ срещнах Одри. Тя напълно беше променила стила си: бронзант на лицето, изправена с преса, прилепнала за главата коса, алено червило и късо двуредно моряшко палто от дебел плат. Хареса ми. Приличаше на Ейми Уайнхаус, облечена като Жаклин Онасис.

Седнахме на шезлонги на слънце и си поделихме цигара — френска, от кутия в стил поп арт. Тъй като Одри си беше Одри, тя не попита за Ела, нито как съм аз или изобщо какво е станало с нас, откакто баща й насочи пистолет към мен и ме изхвърли в дълга, студена нощ, пълна с опасности, по-лоши от улични крадци.

Бях й много благодарна за това.

Одри се усмихна, когато се закашлях от сладникавия вносен дим, гледайки ме през тъмните си очила „Фенди“.

— Вече не си толкова сприхава, а?

Хванах се за тази ценна информация за това как съм изглеждала отстрани преди две години.

— Бях ли сприхава? Когато живеехме заедно?

— По дяволите, ти беше направо плашеща. Знаеш го. Приличаше на обладана от зли духове порцеланова кукла. — Тя ме погледна над слънчевите си очила. Очите й бяха очертани като на богинята Изида. — Сега изглеждаш малко… Знам ли. Объркана?

— Как е Харолд? — попитах, сменяйки темата.

— О, добре е. Пак е влюбен. Както винаги. Как е Ела?

Замълчах, гледайки как цигарата тлее в ръката ми. Да, наистина, как е Ела?

— Всичките й проблеми се решиха — отговорих най-после. — Всичките онези гадости с… Всичките онези страшни гадости. Свърши с тях.

— Хубаво — каза Одри, явно приключвайки с тази тема. Грабна цигарата от пръстите ми и дръпна за последен път, а после я угаси и я пъхна в джоба си. Прегърна ме на раздяла — или по-скоро докосна с ръце лактите ми — и тръгна, без да се обърне назад.

Знаех, че не трябва да го правя, но въпреки това минах покрай дома на Елъри Финч и погледнах нагоре, към прозореца на стаята му. Той, разбира се, беше изчезнал по същото време като мен, но баща му сигурно беше решил, че е избягал. Доколкото знаех, дори не го бяха обявили за издирване. Може би семейството му беше наело частен детектив. Или пък не се интересуваха особено много от сина, както той самият казваше. Но не вярвах в това. Не разбирах как е възможно човек да не обича Елъри Финч.

Понякога сънувах. В сънищата ми с него правехме неща, които не бяхме успели да направим в реалния живот — разхождахме се из паркове и се държахме за ръце в книжарници. Веднъж се събудих от сън, в който бяхме нагазили във вода до коленете, и осъзнах, че сега мога да си представя Финч, без да си спомням сцената с неуспешното му убийство. Тя се беше разигравала многократно пред очите ми и накрая окончателно беше избледняла.

Мислех, че мога да продължа така цяла вечност — да събуждам стари спомени с помощта на книгите и да бродя по света в полусън, сякаш съм слънчасала. Но в един прекрасен ден, след като от възвръщането ми у дома беше изминала малко повече от година, случайно видях Джанет и Ингрид, които пиеха айскафе пред кафене в Ист Вилидж.

Ококорих очи, които едва не изхвръкнаха от очните ми ябълки. Спрях толкова рязко, че някаква жена зад мен блъсна в петите ми детската количка, която буташе. Бързо се дръпнах от пътя й и смотолевих някакво извинение, без да откъсвам очи от лицето на Джанет. Тръгнах към нея с протегнати напред ръце като зомби, сякаш очаквах, че видението ще изчезне.

Джанет изглеждаше щастлива, че ме вижда, но не особено възторжена, сякаш срещата ни беше приятна изненада, а не сеизмичен трус в реалността, както тя си я представяше.

— Изглеждаш много по-добре без вледеняването — отбеляза, стана и хвана ръцете ми. Ингрид ми кимна хладно под козирката на бейзболната си шапка с емблемата на „Метс“.

— Но как… Какво направихте…

— Ш-шт. Седни. Изяж нещо. Ингрид? — Акцентът й беше повече британски, отколкото го помнех. По-малко… от Пущинаците.

Ингрид без желание ми даде мазно кексче, увито в пергамент. На вкус кексчето беше като мокър пясък, но се почувствах по-добре, когато го изядох.

— Как дойдохте тук? — попитах, когато отново бях в състояние да говоря.

Джанет бръкна в пазвата си и извади плосък портфейл на връв, като портмонетата на колани, които носят стариците, когато отиват на почивка в големи градове. Предположих, че те са дошли именно за това тук. Джанет обаче не извади пачка пътнически чекове или банкноти, а тънка книжка.

Корицата беше от зелена кожа, щампована в златисто. Най-отгоре пишеше ПАСПОРТ, а отдолу — Пущинаците. Между надписите имаше цвете като онова, татуирано на рамото ми. Взех документа внимателно, сякаш можеше да се изпари, и го разгърнах. Вътре имаше множество печати, някои с дати, в които имаше смисъл, а други — без никаква логика. Повечето изобразяваха врата, но имаше печати и на кораб, на влак, а един — на стилизиран ботуш. Имената на местата бяха непознати за мен и ми се сториха толкова странни, че се изплъзнаха от паметта ми, преди да се замисля за тях.

Не се бях усмихвала толкова широко от няколко седмици.

— Още врати. Открила си ги.

— Не работих сама — скромно отвърна Джанет. — В самия край започнаха да се смесват разни групи бегълци. Някои от тях знаеха трикове, които не ми бяха известни — от правилната работа с документацията зависи повече, отколкото мислиш.

— В самия край? На какво?

Джанет грабна паспорта от ръцете ми, пъхна го в портфейла и го прибра в пазвата си.

— В последно време нещата в Пущинаците не вървят особено стабилно. Боя се, че поставихме началото на нова тенденция. Една разбита приказка поражда друга. Ти не беше единствената обречена принцеса, която искаше по-щастлив край.

— Почакай. Била съм обречена? Какъв щеше да бъде краят ми? Така и не разбрах.

— Мисля, че е по-добре да не знаеш. Не искам да породя сбъдващи се от само себе си пророчества или други подобни. Накратко, онзи свят не е същият без приказките, на които се държеше. Нещата станаха малко… неясни.

— Аз едва не пропаднах през изтъняло място — обади се Ингрид.

— Да — потвърди Джанет. — Тя затъна до коленете в земята. Под краката й имаше само черно пространство и звезди и проклетата приказка продължаваше да се опитва да съшие отвора и да я изтласка от света. Но успяхме да я измъкнем и всичко стана добре, нали, Ингрид?

Ингрид направи гримаса, която показваше, че съвсем не всичко е станало чак толкова добре.

— А Финч… Той върна ли се с вас?

Чертите на лицето на Джанет омекнаха.

— Не. Това момче смята да изследва още много светове. Невинаги се раждаме в подходящия за нас свят, нали?

Не знаех колко отчаяно искам да видя Финч отново, докато за пореден път в живота си не разбрах, че никога повече няма да го видя.

— Не знам коя съм без това — казах импулсивно. Изрекох го така, сякаш споделих срамна тайна.

— Без Пущинаците ли? Но ти отдавна не си се връщала в тях, нали?

— Без леда.

— А! Е, ти не си първият бивш персонаж, който се чувства така. Сякаш са изсмукали през сламка половината от теб, нали?

Наистина имах такова чувство.

— Какво да правя? — попитах отчаяно.

Джанет докосна бузата ми и после написа нещо на една салфетка. Адрес, дата и час.

И така се озовах в ухаещия на индийски благовония кабинет на психотерапевт на Трийсет и шеста улица. Самата лекарка я нямаше — тя започваше работа чак по обяд, пък и сега беше десет часът в неделя, — но стаята вече беше пълна до половината с посетители с особени лица. Жестоки черти или красиви, изящни. Безумни очи като на серийния убиец Чарлс Менсън, кървавочервени устни, напукани и разкървавени от прехапване. Забелязах, че две трети от присъстващите в приемната имат никотинови лепенки и почти всички са с татуировки. Татуировки на спомени — части от флората на Пущинаците, кинжал, капещи сълзи или чаша. Или врата.

И погледите на всички ни бяха празни. Вакуум, който чакаше да бъде запълнен. Тук имаше и чистокръвни хора — бегълци, които бяха живели в Пущинаците твърде дълго и сега не знаеха какво да правят със себе си на Земята, но повечето бяхме бивши персонажи. Когато техният свят — нашият свят — се беше разпаднал, те идваха тук.

Бегълците от Пущинаците се събираха да разговарят в кабинета на психотерапевта един път седмично, в неделя. Пиеха кафе. Споделяха болките си. За много от тях това беше последната спирка преди затвора или клиниката. Най-жестоките — от рода на Краля на трънаците — вече бяха напуснали нашия кръг. Те се сливаха с тълпата и се криеха там, където можеха да нанесат максимални вреди, или бързо умираха. Когато един цял свят загива, той не го прави без конвулсии. Чувствах се чужда и в тази общност, но всички се чувстваха така. В този живот често ми се беше налагало да седя на маси за обяд с неприобщени, саможиви хора и чувството ми беше добре познато. Всеки от нас беше отделен остров и всичките заедно съставлявахме разпокъсан и объркан архипелаг.

На работа нареждах на рафтовете опаковки със зърнени храни, орехи пекан, разтворими сокове и пудра захар, а през нощта се опитвах да остана в собственото си легло. Продължих да чета — това ми помагаше да запълня празнотите в паметта си и позволявах на Ела да разресва косите ми с къна. В неделя пиех скапано кафе и слушах историите на бегълците и пустотата ми постепенно започна да се запълва. Спомените ми ставаха все по-плътни. Строях от тях скеле, за да изградя реалния си живот.

С едно момиче, чиято вълшебна приказка беше толкова кървава, че не виждах как би могла да бъде нещо друго освен социопат, сключихме договор. Решихме да тръгнем заедно на училище, тя за пръв път, а аз — отново. Дотогава в нашата група се беше появил човек, който фалшифицираше документи за всички нуждаещи се. Приятелката ми избра името Снежанка — име от вълшебна приказка, от което се опитах да я убедя да се откаже. Аз се спрях на Алиса Прозерпина и преместих рождения си ден две години назад. Исках да бъда на седемнайсет за официалните документи.

Вратите към Пущинаците се затвориха и този свят угасна. Бях се изчистила напълно от леда. Светът на Тъкачката на сюжети пусна на свобода и Финч. Нощем, когато не можех да заспя, си го представях как пътешества през звездни пространства и прашни врати, в странни вселени, които той може да пресее през шепи като кафеени зърна.

Понякога след такива неспокойни нощи се събуждам рано сутринта, замаяна от мрачни сънища. Ставам и се оглеждам в огледалото. А после, докато Ела още спи, слагам си слънчеви очила и излизам да се разхождам. Пия горещ чай, возя се на ферибота и сгрявам ръце с диханието си. Когато се прибера у дома, очите ми са безупречно кафяви и дори може да се каже, че са почти същите като на майка ми. Ела Прозерпина.