Мелиса Албърт
Лешниковата гора (3)

3

Бях на десет, когато за пръв път видях книгата. Беше достатъчно малка, за да я сложиш в джоба си, с твърде зелени корици, предната — със златисти релефни букви. Под странното заглавие беше името на баба ми, изписано с главни букви.

Вече бях момиче, което със затворени очи опипваше гърбовете на мебелите, търсейки тайни врати, и отправя желания при вида на падащи звезди, когато нощта беше достатъчно тъмна, за да ги видя. Намирането на зелена книга със златисти букви и име от вълшебна приказка в иначе безинтересен шкаф ме изпълни с трепетно вълнение. Ровех в тавана на семейството, при което бяхме отседнали. Бяха богаташи с двегодишен син и нямаха нищо против да наемат бавачка със свое дете, които да живеят в дома им. Пребивавахме в стаята им за гости през цялата първа половина на моя пети клас в училище, като по чудо без произшествия, докато засилващата се дружелюбност на съпруга към Ела я принуди да заминем.

Седнах с кръстосани крака на вехтия килим от парцали на тавана, почтително отворих книгата и проследих с пръст съдържанието. Разбира се, знаех, че баба ми е писателка, но странно защо до онзи момент не изпитвах любопитство към нея. Не ми бяха разказали почти нищо за Алтея и аз предполагах, че тя пише скучни книги за възрастни, които и без това няма да ми харесат. Това обаче явно беше книга с интересни истории, при това най-добрия вид от тях: вълшебни приказки! Бяха дванайсет.

Вратата, която не беше там

Ханза Странницата

Механичната невеста

Джени и Нощните жени

Девицата без кожа

Трижди-Алиса

Къщата под стълбите

Илса чака

Морската изба

Майката и кинжалът

Дважди убитата Катрин

Смъртта и Горската жена

Тъй като името ми беше Алиса, разбира се, прелистих направо на „Трижди-Алиса“. Страниците бяха нагънати, сякаш някога са били мокри, и миришеха на прашни бонбони виолетки, които майка ми обожаваше, а аз мразех. Все още помня началото на приказката. Това беше всичко, което успях да прочета, преди да влезе Ела, водена от радара си на майка, и да изтръгне книгата от ръцете ми.

Когато Алиса се роди, очите й бяха черни, без бяло, и акушерката избяга, без дори да си направи труда да изкъпе новороденото.

Това беше толкова зловещо, че сърцето ми се сви, и се зарадвах, че виждам Ела. Не разбрах защо очите й блестят толкова силно и диша толкова тежко.

— Тази книга не е за деца — изрече с писклив глас.

Не знаех как да реагирам. Мама никога не ми беше казвала, че съм твърде малка за каквото и да е. Когато я попитах откъде идват бебетата, тя ми разказа подробно, като по научнопопулярен телевизионен канал. Ако приятелите й се опитаха да сменят темата на разговора, когато влезех в стаята, Ела махаше с ръка, прогонвайки загрижеността им. „Тя много добре знае какво е свръхдоза — казваше. — Не обиждайте интелигентността й.“ И после почукваше с пръст по чашата си и кимаше към кухнята, където аз послушно й правех превъзходно мартини.

Това, че Ела за пръв път разиграва „картата на възрастта“, разпали в мен изгарящо любопитство. Трябваше на всяка цена да прочета книгата. Не можех да я оставя непрочетена. Никога повече не видях екземпляра от тавана, но запомних заглавието и чаках благоприятен случай. Търсих я в библиотеки и книжарници и на лавиците в домовете на всички хора, при които живяхме, но не я намерих. Веднъж се появи в „Ибей“ — имах предупредителен сигнал в „Гугъл“ за заглавието й, — но наддаването бързо надхвърли финансовите ми възможности.

Ето защо се съсредоточих да открия повече информация за авторката. И така започна обсебеността ми от моята баба Алтея Прозерпина.

* * *

Лана си тръгна и дойде да я смени едно момче на име Норм. Следващите три часа той говори за купон, на който бил с Лана, и сега се опитваше да изясни дали това е било среща или не — не че се тревожел за това, но какво съм мислела аз и дали Лана е споменала нещо.

Отговарях уклончиво, но накрая избухнах:

— Господи, Норм. Ако искаш, ще ти покажа танца „Не спирай, карай по-нататък“. — Изпълних танц, имитирайки влак. — Е, помогна ли ти? Лана никога не е изричала името ти в мое присъствие.

Обиденото изражение на лицето му ми достави мрачно задоволство.

— По дяволите, Алиса, колко си безчувствена.

Норм махна шапката си, прегъна козирката, за да я направи по-екстравагантна, и пак я сложи на главата си.

Мълчанието му през остатъка от вечерта ми даде възможност да мисля и да си припомням отново и отново онова, което бях видяла. Когато смяната ми свърши, излязох в нощта, чувствайки се емоционално чувствителна и уязвима. Беше тъмно и къщите, покрай които минах на път за метрото, изглеждаха плътно затворени и негостоприемни, като къщите, които пропускаш на Хелоуин. Рязко се дръпнах назад, когато един мъж мина твърде близо до мен на тротоара. Кожата му миришеше на изгоряло и очите му изглеждаха твърде светли в мрака.

Той продължи да върви, без да ми обръща внимание. Явно ме обземаше параноя. Търсех навсякъде плетената шапка и сините очи. Нищо.

На перона имаше няколко човека. Застанах близо до жена с бебе в сгъваема количка, за да изглежда така, сякаш сме заедно. Тя не ме погледна, но видях, че се напрегна. Влакчето дойде и аз се качих и в последния момент изскочих навън, както бях виждала във филмите.

Сега обаче перонът беше съвсем пуст. Пъхнах в ухото си едната слушалка и пуснах приложението със запис на бял шум, което Ела беше записала на телефона ми и ме караше да слушам, когато започнех да се държа като зареден пистолет.

Пристигна следващото влакче и аз буквално се хвърлих в него. Пред очите ми като филм продължаваше да се разиграва сцената в кафенето: трясъкът на чинията, сините му очи, бягството му през вратата с книгата в ръце. Споменът обаче вече избледняваше. Усещах го как се разпада.

Вратът ме заболя да го държа изправен и непрекъснато да се оглеждам. Постоянната бдителност се превърна в пулсиране зад очите ми. Някакъв човек с калъф за саксофон отвори вратата между мотрисите и в гърдите ми като гореща, силна експлозия на звезда изригна паника.

Ами ако имаше рационално обяснение за младостта на мъжа, за лицето му, недокоснато от нито една бръчка? Ботокс, френски овлажнител за кожа, игра на светлината. Или мозъкът ми — черна дупка — наслагваше образ от миналото върху лице от настоящето.

Дори да беше така, той все пак имаше книга, която беше невъзможно да намериш. Преди десет години този мъж ми беше казал, че познава баба ми и ме води при нея. Ами ако наистина е било така? Ами ако Ела грешеше, че мъжът е непознат?

Или лъжеше?

Години след като мислех, че съм я погребала надълбоко, предишната ми обсебеност се появи отново. Когато влакчето най-после се издигна над земята и затрака по моста, аз отворих на телефона си старата статия за Алтея. Някога ми беше любимата, най-дългата, която можах да намеря. Имах дори оригиналния брой на списанието, в което беше публикувана. Бях го открила по чудо в книжарница за печатни издания втора употреба в Салем. „Венити Феър“ от септември 1987 година. Там имаше голяма статия от шест страници за баба ми и наскоро закупеното й имение „Лешниковата гора“. На снимките тя е тънка като цигарата, която пуши, и е с къси панталони, алено червило и поглед, който може да среже стъкло. Майка ми е размазана фигурка на чернокосо дете до коленете й, потрепваща сянка на блясъка на плувния басейн.

Статията започва така: „Алтея Прозерпина отглежда дъщеря си с вълшебни приказки.“ Началото е странно, защото майка ми повече не е спомената до края на статията, но предполагам, че журналистката е харесвала двусмислените фрази. Явният намек беше, че мама е отгледана с вълшебни приказки като всяко друго дете, но също и с парите, които идват от тези приказки. Имението на Алтея, „Лешниковата гора“, също беше купено с пари от вълшебни приказки.

Преди да напише странната малка книга, която я направила известна, баба ми пишела за женски списания, в онези времена, когато заглавията от сорта „Двайсет секси неща, които да направиш с кубче лед“ са били далеч по-малко от публикациите на тема „Как да изчистиш петното от бялата риза на съпруга си“.

Но всичко рязко се променило през 1966 година, когато баба се отправила на пътешествие. В интервюто тя не споменаваше имена, но не се стесняваше да разкаже за приятните си изживявания: пътувала с по-възрастен женен мъж, редактор на популярно списание за мъже. Те заедно обикаляли из Европа с група други отегчени богати американски туристи. След девет дни пиене на топъл алкохол (не можела да се довери на кубчетата лед) и писане на писма до приятелите им в родината нещата между нея и женения мъж се влошили. Алтея се отделила от групата и продължила сама. И тогава се случило нещо.

Тя не казваше точно какво е станало. „Намерих една много стара врата, водеща към нов тип литература — обясняваше Алтея на журналистката. — Отне ми много време да намеря пътя обратно.“ И повече не споменаваше нито дума какво е правила в периода между 1966-а и 1969-а година, през който домашните й растения увяхнали и изсъхнали, работата й замряла и животът й в Ню Йорк се покрил с патина и бил изхвърлен като боклук.

Когато се върнала в Щатите, светът я бил забравил. Казваше, че се чувствала „като призрак, бродещ в музея на предишния си живот“. (Говореше като жена, която знае повече за книгите, отколкото за хората.) Намерила приятелка, бивша съученичка от колежа „Бърнард“, която й предоставила стая и пишеща машина, и Алтея седнала и написала дванайсетте си приказки. Те били събрани в книга, озаглавена „Приказки от Пущинаците“ и публикувана от малко, независимо издателство в Гринидж Вилидж, фокусирано върху женска проза, която никой не четял.

Книгата на баба ми обаче била четена. Красивото й лице на задната корица не могло да не привлече внимание: честни очи, сини в действителност, но светлосиви на черно-бялата снимка. Насмешливо повдигната вежда, красиво очертани и леко разтворени устни. Носи бяла мъжка риза, разкопчана с едно копче повече, и тежък пръстен с оникс на показалеца на дясната й ръка. И, разбира се, държи цигара.

Книгата получила няколко хвалебствени отзива в малки списания, заговорило се за нея и станала сензация. И после един френски кинорежисьор, който търсел сюжет за първия си американски филм, я избрал за разработване.

Снимането на филма се прочуло с лоша слава, белязано от задкулисни интриги, професионални скандали и изчезването на двама членове на снимачния екип в несвързани помежду си произшествия. Самият филм обаче станал хит в областта на артхаус. Сценарият бил пренаписан като психологическа драма за жена, която се събужда в гората, без да помни предишния си живот. Приказките на баба бяха включени като поредици на съновидения или внезапни спомени. Според рецензиите, които намерих, сюжетът на филма нямал нищо общо с изходния материал.

Успехът на филма, отчасти дължащ се на лошата му слава, беше довел до няколко съществували кратко сценични продукции, както и минисериал, който така и не беше заснет, и кратката и неуспешна работа на Алтея като телевизионен консултант в Лос Анджелис. Тя се върнала в Ню Йорк и купила „Лешниковата гора“. Имението се продавало на безценица, след като последният му собственик загинал при съмнителни обстоятелства в пожар, който нанесъл поражения върху част от имението.

През това време Алтея сменила двама съпрузи. Първият беше актьор, с когото се запознала на снимачната площадка на филма. Той зарязал съпругата си заради Алтея и скоро след това бил убит от наркоман в апартамента им в Гринидж Вилидж, Южен Манхатън, когато Алтея била бременна с Ела. В Лос Анджелис тя срещнала втория си съпруг, потомък на гръцка кралска особа в изгнание, и го завела в „Лешниковата гора“.

Така че, да, в известен смисъл можеше да се каже, че майка ми е отгледана с вълшебни приказки. Но и смъртта играеше важна роля в съдбата й. И парите. Парите на умрелия съпруг и парите от вълшебните приказки. Достатъчно от тях явно бяха стигнали до джобовете на майка ми, за да се издържаме и да плащаме наемите на безкрайна серия от квартири. Епизодичните й и не особено добре платени опити да си намери работа явно не биха помогнали. Постоянното движение беше неотменна част от живота ни, като резкия смях на мама и моята склонност към гневни изблици. И дните ни на лош късмет, който отслабваше хватката си с всяко преместване и после незабелязано се завръщаше като червеникавия прахоляк по обувките ни.

Колкото и да се влошеше положението, „Лешниковата гора“ винаги ни подкрепяше. Място, където Ела нямаше намерение да се завърне за нищо на света. Тя се грижеше за мен и аз се грижех за нея в някаква симбиотична сестринска връзка, която изглеждаше симпатично по телевизията, но беше адски изтощителна, когато се преместваш за трети път в една година и нямаш дори врата на стая, която да затръшнеш.

Докато за не знам кой път размишлявах върху статията за Алтея, написаното някак не ми звучеше като преди. Някога си представях Алтея като далечна, но благосклонна звезда, кръстница-вълшебница, която ме наблюдава отдалеч. Трескавият ми детски мозък създаваше експлозивна смес от прочетени вълшебни приказки, изчезнали баби и загадъчни мъже, и ми внушаваше подозрения, които никога не изрекох на глас. Погледнех ли в огледало, тайно вярвах, че Алтея ме вижда. Когато някой мъж ме загледаше през стъкло на кола или в бакалия, не виждах перверзник или пръв предвестник на предстоящ лош късмет, а пратеник на Алтея. Тя ме наблюдаваше и ме обичаше и един ден щеше да ми се покаже.

Сега обаче четях историята й с други очи. Алтея не беше приказна кралица, а амбициозна и високомерна писателка-фантазьорка, която нито веднъж от моето раждане до нейната смърт не се беше опитала да се свърже с Ела. С Ела, която ме беше родила на деветнайсет и оттогава нямаше на кого другиго да разчита освен на мен.

За това в статията не се споменаваше нито дума. Няколко месеца след публикуването й вторият съпруг на Алтея се беше самоубил в „Лешниковата гора“. След смъртта му Алтея беше затворила имението. Тя и Ела се уединили там и живеели с вълшебни приказки и един бог знае какво още, само двете и никой друг. Ела не искаше да говори за това — за четиринайсетте години, които е прекарала на едно място, изолирана от света. Дори не ходела на училище. Кой е баща ми и как се е запознала с него, е толкова дълбоко заровена тайна, че съм престанала да питам.

Главата ми бръмчеше, когато стигнах до апартамента.

Почакай. Думата „апартамент“ не създава правилната представа. Може би владение? Не съвсем, но пак по-добре.

Жилището на Харолд миришеше на дискретни почистващи препарати; парфюмът на доведената ми сестра Одри и храната за вкъщи, която беше поръчала Ела от ресторант. Мисля, че Харолд очакваше, че тя ще му готви, може би от рецептите в нащърбената тенекиена кутия, наследени от майка й, но остана разочарован. С Ела бяхме свикнали да живеем седмици наред със зърнени закуски, пуканки и варени зелени соеви бобчета едамаме.

Чух гласове, когато влязох в коридора, и ги проследих до затворената врата на спалнята им.

— Тази вечер ти не опозори мен, а само себе си.

Гласът на Харолд завърши със съскане. Съдейки по звуците, той беше вляво от мен, а тихото преместване показа, че Ела е на леглото.

Долепих гръб до стената до вратата на спалнята им. Само да се опита да се приближи до мама.

— Когато си сама, може да изглеждаш като боклук, това не е моя работа, но тази вечер трябваше да си представителна и да покажеш, че си моя съпруга.

Думата съпруга ме жегна още по-силно от боклук, но стоях неподвижно и хапех устни, преглъщайки студения метален вкус на гнева. Ела непрекъснато ми повтаряше да й имам доверие и че може да се справи с Харолд. Че го обича. Че този стремеж към стабилност не е само заради мен.

Мълчанието й беше по-оглушително от гласа на Харолд. Това е главното й оръжие, въпреки че никога не го използваше срещу мен. Ела само те гледа, докато ти се опитваш да събереш мислите си, за да кажеш нещо, което ще й въздейства, но никога не отговаря. Виждала съм я как изтръгва разни неща от хората — тайни, изповеди, обещания да ни позволят да останем още един месец — единствено с мълчанието си. Владее го до съвършенство.

— Ела. — Гласът на Харолд прозвуча отчаяно. Дожаля ми за него, въпреки че не исках да го съжалявам. — Ела, кажи нещо, по дяволите!

Чух шумоленето на дрехите му, когато той тръгна към майка ми на леглото.

Изчаках малко и се опитах да отворя вратата.

Беше заключена.

— Мамо! Какво става?

— Боже, пак ли е дъщеря ти?

— Мамо. — Ударих с длан по вратата. — Пусни ме да вляза.

Тишина, после изскърцване и гласът на Ела се чу по-близо:

— Добре съм, миличка. Лягай си.

— Отвори вратата.

— Алиса. Добре съм. Само разговаряме. Можеш да ми помогнеш, като си легнеш.

В кръвта ми течеше ярост.

— Той те нарече боклук. Отвори вратата!

Харолд отвори и аз стреснато отскочих назад. Той беше разрошен и разсъблечен. Гладко избръснатото му лице изглеждаше призрачно и очите му бяха кръвясали. Харолд имаше очите на Капитан Хук — тъжни и сини като метличина, с фантомен червен блясък, когато се ядосаше.

До него, с тясна черна рокля без презрамки и разрошена, буйна коса, Ела приличаше на черен мак. Роклята й, изглежда, беше предназначена да привлича внимание към татуировката, която пълзеше нагоре към рамото й и стигаше почти до врата й: психеделично цвете на трънливо стъбло, което можеше да се възприеме като ботаническа илюстрация на растение, открито на Марс. Аз имах същата татуировка, само че в огледален образ — крайно неуместен подарък за Ела по случай Деня на майката, който тя веднага намрази.

В сумрака в коридора тя приличаше на хищник, а Харолд — на плячка. Гневът ми намаля.

— Не я нарекох боклук. Казах само… — Той прокара ръка по наведената си глава. — Тези вечерни партита са много важни. Пълни са с потенциални клиенти и определят хода на… О, за Бога, защо ли се опитвам да се оправдавам пред теб?

Ела се подпря на рамката на вратата. Гледаше го хладно.

— Бях с тази рокля в нощта, когато се запознахме. Помниш ли?

— Да, но тогава беше сервитьорка на коктейли. Забрави. Няма да стоя тук и да се оправдавам пред двете ви. — Харолд ме изгледа гневно. — Аз не съм чудовище, Алиса. Защо винаги ме гледаш така, сякаш съм проклето чудовище? — Той се завъртя и влезе в спалнята.

— Мамо.

Ела наклони глава настрана, сякаш искаше да ме попита нещо, а след това въздъхна, тежко и продължително.

— Лягай си, Алиса. Ще говорим утре сутринта.

Тя нежно допря челото си до моето и после затвори вратата между нас.

Над мен се спусна рязка тишина. Звук на жилище, отделено от шумния град, вакуум на богатство.

Отидох в кухнята и с чувството, че съм крадец, започнах да тършувам в шкафчетата в тъмнината.

— Какво чувам? Катеричка, която търси лешници?

Погледнах пликчето с орехи пекан в ръката си и го върнах на лавицата. Одри постоянно наблюдаваше и коментираше какво ядат хората и тонът й се втвърдяваше, ако порцията беше по-малка от нейната. Сега седеше в тъмната дневна. Присъствието й издаваше само вдигнатата й на кок черна коса, която едва се виждаше над гърба на дивана. Не се обърна, когато се приближих, но леко се напрегна.

Доведената ми сестра беше секси, приятно закръглена и бъбрива и ме караше да се чувствам като непохватна точилка. Беше се излегнала, облечена със спортни шорти и къса тениска, винаги малко потайна, дори вкъщи. Погледнах над рамото й, докато тя неуморно щракаше на лаптопа си върху дълъг каталог с жени, облечени със скъпи дрехи, и си поръчваше неща, които не можеше да познае, когато пристигнеха. Напомни ми на човек, който седи пред игрална машина в казино.

— Пак ли се правиш на супергероиня? — с прекалено весел глас попита Одри. — Спаси ли майка си от баща ми злодея?

Седнах на фотьойла срещу нея.

— Харолд е доста скучен за злодей. Той просто не е достатъчно добър.

Това я накара да вдигне глава. Очите й изглеждаха безцветни на бледата светлина на екрана на компютъра.

— Мислиш, че моят баща не е достатъчно добър за твоята майка? — Тя изрече последните две думи така, че прозвучаха като ругатня. — Ако не беше той, все още щеше да живееш в колата ви. И да носиш джинси от „Уолмарт“.

Останах смаяна, че Одри е чувала за универсален магазин за хора със средни доходи като „Уолмарт“ и се ядосах на себе си, че й казах нещо, което беше вярно.

— Да, добре, от време на време живеехме в колиби — рекох. — Или каравани. Веднъж дори в гараж.

Тя ме погледна и подхвана играта:

— Веднъж чаках толкова дълго за бургер с трюфели, че беше изстинал, когато го получих. И веднага ги изхвърлих.

— Веднъж стъклото на колата ни се счупи и Ела го залепи с тиксо и картон — отвърнах.

Одри се усмихна леко. Ръката й още шареше по клавиатурата на лаптопа.

— Веднъж татко ми купи яхта и я кръсти „Моята Одри“, но забрави да направи зала за танци и аз се обидих и я потопих.

— Веднъж… — В главата ми се взриви ярък образ — тройният удар на лошия късмет, заради който се наложи да напуснем Чикаго. Затворих очи, за да прогоня спомена, и после рязко станах. — Ти печелиш.

Лицето й стана безизразно и после тя се усмихна самодоволно на лаптопа си.

— Лека нощ, сестро — измънка Одри, докато минавах покрай нея.

— Лека нощ, Одри — отговорих, но твърде тихо, и тя не ме чу.

Стаята на Ела и Харолд беше тиха. Опитах се да изтълкувам тишината, но беше трудно през дъбовата врата с дърворезба. Продължих към стаята за гости, която Харолд преустрои за мен.

Всяка сутрин забравях молива си за очи върху умивалника в личната си баня, свързана със стаята ми. Оставях разтворени книги върху леглото, чорапи под чаршафите, измачкани джинси на пода. Всяка вечер те бяха прибрани — в шкафа, в коша за пране, на лавиците с книги. Събуждането в дома на Харолд беше като да живееш във филма „Омагьосан ден“. Каквото и да направех, не можех да оставя следа.

Измих зъбите си, като се стараех да не поглеждам отражението си в огледалото, и после си легнах с романа „Слепият убиец“, защото ако не си с книгата, която искаш, може да вземеш онази, която ти е под ръка. Не можах обаче да се съсредоточа и след малко станах от леглото и извадих перото, гребена и костта от мръсната си престилка. Задържах ги за момент на дланта си и после ги сложих в кадифена кесия, където по-рано имаше плочки за „Скрабъл“, и я пъхнах в раницата си.

Отново легнах, сигурна, че няма да мога да заспя, но изведнъж се събудих от някакъв звук. Беше тъмно. Преди очите ми да се отворят напълно, почувствах присъствието на майка ми в стаята. Тя легна безшумно до мен и аз пуснах одеялото, за да й позволя да се завие. Лежах неподвижно, когато мама ме целуна по бузата. Устните й бяха сухи и миришеха на кехлибар.

Леката й въздишка погъделичка ухото ми. Мълчах, докато вече не издържах, и после се претърколих с лице към нея.

— Защо точно той?

Мама се скова, сякаш напрегна тяло в очакване на удар. Не я бях удряла, откакто бях десетгодишна, но като я видях, че се подготвя, неволно пъхнах ръце между коленете си. Очаквах, че тя ще ме моли, ще се обърне на другата страна и ще ми каже да почакам, докато съмне и пак да попитам. Не че ще отговори.

Ела обаче се обърна към мен. Очите й блестяха със слаба, позната светлина.

— Мислех, че съм влюбена в него — прошепна тя. — Сигурна съм, че бях.

— А сега?

Мама легна по гръб. Дългите й пръсти подръпнаха одеялото.

— Хубаво е да си почиваш. Нали? Много е хубаво само да си почиваш.

Викът, надигащ се в мен — за всичко, което се беше случило, за мъжа в кафенето, книгата му, перото, гребена, костта — заглъхна, сякаш някой завъртя копче за звука. Защото Ела го заслужаваше. Заслужаваше спокойствие в голям град, толкова гъсто населен и ярък, че светлините му прогонваха лошия късмет, както прогонваха мрака.

В гърлото ми напираха неизречени неща и после утихваха. Реших да й дам още един ден. Още един период на почивка, преди да й кажа, че старото проклятие ни е намерило във форма, която не разбирах напълно.

Лежахме мълчаливо още малко в тъмнината и после едновременно заспахме.