Мелиса Албърт
Лешниковата гора (29)

29

Мракът беше всепоглъщащ и непостоянен и се разпространи от краищата на моето Аз. Всичко наоколо беше ехо и пулсация, реене в безтегловност, сън и събуждане и далечен глад. Нещо чакаше в мъничкото ми сърце: готовност. Далечен гняв. Засмуках го като подсладена със захар вода. Последва тласък, който разтърси цялото ми същество, и кадифеният мрак се разкъса по средата. Там имаше хлад и ужас и ослепителна бяла светлина.

Първото, което видях, беше лице — зачервени бузи и воднисти сини очи. Не беше на моята майка. Аз бях живяла под нейното сърце, бързо и неспокойно, твърде дълго, за да не знам, че това лице принадлежи на друго сърце. Сините очи ме гледаха и в тях се отразяваше страх и още нещо — удовлетворение. Въпреки че все още нямах думи да опиша тези две явления. Две груби ръце ме повдигнаха и ме обърнаха.

Следващото лице, което видях, докато се разгръщах отвътре навън, съответстваше на сърдечния ритъм, под който раснах девет месеца. Широка уста, мокри нишки руса коса. Горящи кафяви очи като влажна козина. Жената беше увила ръце в окървавени чаршафи. Погледна ме и се извърна. Моята майка.

Но тази дума предизвика друг образ в новородения ми мозък. Мама. Видях друго лице — на млада девойка с непокорни черни коси и дълги пръсти. Тя ги преплете с моите и заговори, успокоявайки гневните пулсации в слепоочията ми: „Брой до десет, Алиса.“

Филизите на приказката пораснаха и се обвиха около мен като бръшлян, който събаря кула. И аз забравих всичко.

След това стана лесно да се отдам на воля на приказката и да я оставя да се случи с мен. Аз бях принцеса. Живеех в замък. Имах толкова черни очи, че поглъщаха светлината. Братята и сестрите ми се страхуваха от мен и се разбягваха като зайци, когато чуеха тупкането на сребърната ми топка. Баща ми имаше грива от рижа коса, която се развяваше на гърба му, щом излезеше от стаята, и гръмовен глас, който плашеше слугите. Майка ми беше спокойна приказна кралица в далечния край на масата и подръпваше струните на лютня или конците на някаква никому ненужна бродерия.

Растях. Растях на скокове. Големият ми брат, който ме дразнеше един ден, когато бях на седем, получи своето, като се събудих на следващия ден по-висока от него. Костите ми се удължаваха за една нощ. Това беше мъчително. Имах чувството, че в ставите ми са пропълзели звезди и се взривяват.

Всичко останало обаче беше хубаво и приятно. Чувствах се свободна. Не ми представляваше особено усилие да държа под контрол тъмнината. Смътно си спомнях, че го умеех и го бях правила и преди, при други обстоятелства. Някъде, където вече бях пораснала. Когато се замислех твърде усилено за това, пред очите ми заблестяваше нещо като сребърна паяжина, а когато престанех да мисля, зрението ми се проясняваше.

Имаше и други намеци, че в моя живот някога е съществувало и още нещо. Някаква тайна, живееща от другата страна, и готова да се разчупи като яйце при излюпване на пиленце. Понякога нощем чувах дъжд от камъни по прозореца си, сякаш някой чукаше по него с нокти. Понякога виждах лице, което ми се струваше познато, да ме гледа на безлюдно място — в гората сред клоните или от дълбините на замръзнал двор. Ако се взирах прекалено дълго, в очите ми светваха сребристи искри, от които ме заболяваше главата, затова се стараех да не гледам.

Беше ми приятно, че съм жестока. Позволявах на гнева да ме облее като топъл черен поток. Майка ми никога не ме наказваше. Караше слугите да го правят. За всеки удар с пръчката по гърба ми, аз си отмъщавах на другите деца на майка ми. Тя не се държеше с мен като със свое дете. Държеше с мен като с луда. Мисля, че беше убедена, че не съм нейно дете. Ненавиждаше косите ми, защото приличаха на нейните.

Ледът ме очарова, откакто го вкусих за пръв път. На един от пировете в чест на поредната кървава победа на моя баща ни поднесоха натрошен лед, залят с крем, мед и сироп от лавандула. Лакомството се плъзна в стомаха ми и запали малък огън. След това през студените месеци излизах навън и смучех ледени висулки и ядях сняг. През лятото се криех в тъмни ъгли и се стараех да не се движа много. Тогава братята и сестрите ми се чувстваха в безопасност.

Но през зимата идваше моето време. Правех им номера, слагах гадости в леглата им и развалях празничните им балове. Малкият ми брат счупи огледалцето ми и в една мразовита нощ аз го заведох навътре в гората, като му казах, че търсим елена на краля на елфите. Оставих го сам на една поляна и се върнах у дома. След няколко часа в замъка го доведе дървосекач, който го беше намерил в гората. Брат ми не посмя да каже какво съм направила.

Когато една сутрин слязох на закуска в тялото на млада жена, треперейки като фавн на новите си крака, баща ми за пръв път ме погледна в очите, а после огледа тялото ми от главата до петите и се усмихна по начин, който ме уплаши.

Скоро след това майка ми обяви, че е време да се омъжа. Тя не искаше това, за да ме спаси, а за да навреди на баща ми. Направи го с вид на жена, която отнема играчка от омразно дете.

На мен ми беше все едно откъде ще дойде избавлението. Тогава вече знаех, че кралят не ми е баща. Няколко месеца, преди да се родя, отряд чуждестранни воини бяха прекарали няколко седмици в двореца. Те били родом от ледените пещери на самата граница на Пущинаците и се подчинявали на кралица-воин. Носеха се слухове, че тя за кратко време била любовница на нашия крал. Майка ми отмъстила на съпруга си, отдавайки се на воина, от когото наследих очите, разрязващи лед.

Когато навсякъде беше обявено, че си търся съпруг, знаех, че мога да си позволя да бъда лекомислена. Една принцеса може да определи правила за кандидатите за ръката й, дори жестокосърдечна девойка като мен. В разгара на лятото казах на баща си, че ще се омъжа за онзи, който ми донесе кадифена кесия, пълна с лед от далечните пещери. Не ме мотивираше сантименталност, а по-скоро любопитство.

Не, дори не беше любопитство, а инстинкт. Не за пръв път чувствах присъствието на някаква незрима сила в живота си, властна, управляваща го ръка, която не беше моята. Именно това чувство ме накара веднъж да хвърля в горящата камина играчката-количка на брат ми. Начинът, по който той внимателно я теглеше за малката й дървена дръжка, ми напомняше твърде много за мен самата.

Женихите започнаха да пристигат. Носеха ми лед, но не от пещерите. Познавах го на допир и на вкус — лед от хамбар, изкопан под пластове дървени стърготини, лед от замръзнал ручей, лед от ледник на планински връх. Лятото се превърна в зима и още никой не беше изпълнил моята задача.

Двамата братя, които в края на краищата победиха, бяха високи и с коси с цвета на лисича козина, но приликата свършваше дотук. Големият брат беше широкоплещест, твърд като кремък и с непроницаеми кафяви очи. Представи се на баща ми, без да си направи труда да измие лицето си. Младият брат стоеше зад него, навел глава. Той беше слаб и пристъпваше от крак на крак. Имаше вид на човек, когото можех да пречупя.

Те дойдоха в самото начало на пролетта. Другите мъже падаха на колене, докато ми подаваха даровете си, но големият брат хвърли кесията с леда в скута ми. Още преди да отворя кесията, разбрах, че ще се наложи да се омъжа за него.

Ледът беше прекрасен. В кристалите му танцуваха призрачните зелени огньове на небесата над пещерите, откъдето го бяха взели. Ледът беше нарязан на изящни късчета. Погледнах грубите ръце на големия брат и после тънките пръсти на малкия и разбрах, че вторият е нарязал леда. Той стоеше с наведена глава, сякаш се срамуваше от себе си. Не виждах лицето му.

Големият брат гръмко провъзгласи намеренията си: те смятаха да ме направят слугиня, не съпруга. По израженията на лицата на родителите си видях, че им е все едно, стига да съм спечелена честно и задачата да е изпълнена. Те не можеха да ме спасят. Не искаха.

Затова глътнах леда.

Ледът остави гореща диря в гърлото ми и запали син огън в стомаха ми. Вкорени се в мен и се плъзна в ръцете и краката ми. Замрази и последната искра живот в умъртвеното ми сърце и забави работата на мислите ми. Винаги съм имала бърз и пъргав ум, но успях само да почувствам, че ме пронизва страх и после мислите ми се превърнаха в леден поток.

Някъде отдалеч чух воплите на майка ми и гневните викове на баща ми. Наблюдавах всичко през стъкло от замръзнали сълзи: как двамата братя спорят и големият ме премята на рамото си като чувал със зърно. Най-малката ми сестра впи зъби в ръката ми, докато ме отнасяха, но тутакси се отдръпна, като плюеше и кашляше.

Братята ме завързаха на коня, който баща ми даде като зестра. Не виждах нищо освен завесата на собствената ми коса и облачетата от дъха си, който замръзваше, едва излязъл от устата ми.

Някой ни последва, когато излязохме от двора на замъка и тръгнахме по калния път и после в гората. Някой, чието присъствие накара главата ми да пулсира и пред очите ми да се разхвърчат искри. Чувах стъпките му като ехо на тези на двамата братя. Бях замразена и завързана и ме водеха към робски живот, но не това ме изпълваше със страх, а преследвачът.

Братята спряха да си починат, започнаха да правят бивак и ме оставиха на коня — завързана, обездвижена и безпомощна. Сякаш от дъното на кладенец чувах смеха на големия брат и пращенето на огъня. Много по-късно някакви ръце ме развързаха от коня и ме сложиха да легна под едно дърво.

Когато братята заспаха, ледът, който тлееше в стомаха ми като гаснещи въглени, се раздвижи и бавно се разтопи. Устните и очите ми се размразиха, пръстите ми възвърнаха подвижността и аз се разтреперих. Щом се почувствах достатъчно силна, аз се освободих от въжетата и се приближих до големия брат. В съня си той беше още по-уродлив и лицето му беше изкривено от жестоки сънища. Надвесих се над спящото му тяло, долепих устни до неговите и вдъхнах в него своя лед и омразата си. Той се разтрепери от ужас, изпусна зловонен дъх и сърцето му се смрази, преди да се опита да се бори.

Върнах се при коня и се ослушах за преследвача. Слушах дори в замръзналия полусън, с който не можах да се преборя и който ме завладя в момента, когато легнах.

Изминаха няколко часа и светлина стана сребриста. Викът на малкия брат прониза въздуха, когато се събуди и намери мъртвия си брат.

Ботушите му затропаха по размразяващата се земя. Нещо в мен се раздвижи, подготвяйки се за ритник, но удар не последва.

Вместо това малкият брат се наведе над мен и духна топъл дъх в очите ми.

Те се размразиха за миг и после веднага замръзнаха отново, но аз успях леко да ги раздвижа. За пръв път, откакто ме бяха взели, видях лицето на малкия брат. И мръсната му рижа коса.

— Здравей, Алиса — промълви той.

Втренчих се в него и изведнъж го познах. Думите излязоха от устата ми като съскане и пръстите ми леко се раздвижиха във въздуха над гърдите ми.

— Старай се — прошепна той толкова тихо, че сякаш беше дихание. — Спомни си.

Вече го бях виждала два пъти, преди да дойде с брат си да ми донесе лед, но не можех да си спомня къде. Не беше член на семейството ми, нито слуга или войник. Кой беше той? Пред очите ми се мерна прашната синя страна на карета и обръч, паднал на тревата.

Не, не беше съвсем така.

Видях ръждясал син буик. И обръча, който упорито въртях на кръста си, когато мъжът спря до мен.

— Здравей — беше казал той.

Не му бях обърнала внимание, раздразнена, че обръчът ми падна на земята.

— Аз съм приятел на баба ти — каза непознатият. — Писателката, Алтея Прозерпина. Тя много иска да те види. Ще дойдеш ли с мен да те заведа при нея?

Вдигнах глава.

— Тя има ли коне?

— Няколко. И плувен басейн. Баба ти много иска да й отидеш на гости, Алиса.

Изчаках, докато падналият обръч се успокои на земята и се качих в колата му. И тракнах токовете на белите си каубойски ботуши — като Дороти, за късмет. И потеглихме.

Споменът проби тънката паяжина, която скрепяваше моя свят. Потреперих и се размразих на тревата, разпръсквайки вода и обзета от видения. Жена с бял джинсов гащеризон, осеян с дупки от цигари. Тя тихо изруга и аз се събудих и видях море от стопове на автомобили, разпростряло се по пътя отпред. Имаме да пътуваме още дълго. Опитай се да поспиш.

Името й. Как беше името й? Спомените закипяха в мен — коледни светлинки на бяла стена, събуждам се рано сутринта, жената спи до мен, леко измъквам крака изпод нейните. Мирисът на кафени зърна, евтини макарони и горяща салвия. Болезненото изхрущяване на глезена ми, когато скочих от една киселица и тя не успя да ме хване. Чувството за присъствието й в света до мен, невидим лъч, простиращ се между нас.

— Ела — изхриптях от замръзналото си гърло.

Мъжът не ме чу и наведе ухо по-близо до мен.

— Помниш ли ме?

— Син буик.

Той се ухили.

— Вече променяме всичко — прошепна мъжът. — Връзките са почти прекъснати. За да го разчупя отвътре, трябваше да те върна.

— Защо…

— Защото аз не съм страница от книга — отговори той и сложи длани от двете страни на главата ми.

И после изкрещя — тънък, пронизителен звук, от който изкипяха остатъците от леда в кръвта ми.

Мъжът падна върху мен и ме прикова към земята. Все още нямах сили. Освобождаването ми беше продължило по-дълго, отколкото трябваше. Стори ми се цяла вечност. Когато най-после изпълзях изпод тялото му, видях, че от гърба му стърчи брадва. Зад него стоеше брат му, прегърбен и замръзнал, и ме гледаше с мъртви очи. Въздухът около нас трептеше от сребристи искри, толкова ярки, че затворих очи, но пак продължавах да ги виждам през горещото червено на клепачите си: блестящ гоблен от тънки нишки. Мънички, още по-ярки искри пробягваха като паяци в дупката, която бяхме направили: в дупката с формата на тялото на рижия брат, който се беше опитал да промени нашата приказка. Отворих очи и видях, че фрагменти от нишките се съединяват отново, съшивайки дупката с невидими пръсти.

Към мен подскочи облак от малки, подобни на паяци, точки светлина. Извиках и се дръпнах назад. Още нямах сили да се движа достатъчно бързо и движенията ми бяха сковани от студа. Едната искра стигна до слепоочието ми и го изгори като въгленче, излетяло от огън на открито. Първо я почувствах върху кожата си, а после — под кожата си. Зарови се там и остана като остров на топлина, събуждайки към живот замръзналия ми мозък.

— Ела — задъхах се и я задържах в съзнанието си — кафявите й очи, дългата й руса коса… Не! Това не беше тя, а другата ми майка. Онази, която подхранваше гнева ми и го караше да расте като увивно растение.

Обкръжиха ме още искри, когато рижият мъж леко помръдна на земята. Брат му падна, отново мъртъв, след като беше изпълнил онова, което изискваше от него приказката.

— Тъкачката — прошепнах. Сега си я спомних, как я бях следвала като изгубено куче в самото зло сърце на Пущинаците. В приказка, от която исках да се освободя много отдавна. Защото животът ми в нея не беше истински живот, а само приказка.

А когато стана твърде късно, тя ми съобщи, че всъщност няма изход. Но не ми обясни защо: защото приказката се съпротивляваше на опитите да я разрушиш. Искрите-паяци все още се трудеха във въздуха, съединяваха разкъсаните нишки и съшиваха дупките. Те извадиха брадвата от гърба на малкия брат, те поправиха разума ми, а после изправиха на крака спасителя ми и затвориха разкъсванията в плътта му.

Осъзнах, че той не може да умре. Не, и докато се явява като част от приказката. Аз трябваше да го убия, както убих брат му. Защото в тази приказка аз бях чудовището.

Но наистина ли бях аз? Ужас втвърди кожата ми. Жестоките малки искри отскочиха от нея като огнени искри от наковалня. Вкопчих се в този неотстъпващ страх, примесен с гняв. Не можех да позволя приказката ми да свърши по този начин.

Рижият мъж се изправи, но едва се държеше на краката си. Очите му бяха безумни. Той се наведе ниско и повърна тънка жълта струя жълт стомашен сок.

— Трябва да тръгваме — задавено каза, — преди…

Преди това да се случи отново. Застанах между него и трупа на земята. Ако бях чудовище, то поне можеше да съм полезно чудовище.

— Качи се на коня — рекох. Думите излязоха от устата ми неясно, сякаш ми бяха дали упойка.

Грабнах брадвата, която лежеше до мъртвеца. Нишките отново заблестяха и оживяха като разгневена матрица, която се уви около пръстите ми и се впи в кожата ми. Болката отначало беше само дразнеща, но постепенно стана непоносима.

— Качи се на коня — повторих и извърнах лице от горящата кожа на ръката си. — Веднага!

Дишайки тежко, малкият брат се намести на коня — зестрата ми. Трупът на брат му на земята потрепна и се раздвижи, а след това се изправи, като се олюляваше. Движенията му толкова силно приличаха на човешките, че разликата беше плашеща.

Увих пламтящите си пръсти плътно около дръжката на брадвата. Трупът ме гледаше с очи като замръзнали незабравки. И после се хвърли напред.

Долових миризмата му на пот, лед и нещо неопределено, гнило. Замахнах и го ударих. Брадвата се заби в рамото му, издавайки противен звук — като шляпане на ботуш в дълбока кал.

Той погледна брадвата, забита в плътта му, и после отново вдигна глава към мен. Мога да се закълна, че ми се усмихна. Зъбите му бяха малки и сиви. А след това вкопчи ръце в гърлото ми.

Може ли наистина да умреш в приказка?

Може би не.

Може обаче да умреш в един цял свят, създаден за нея, пълен с жестоки кралици, чернооки принцеси и мъже с ръце, създадени за насилие. Да умреш поне временно. Клепачите ми се отваряха и затваряха като криле на пеперуди и главата ми клюмна на гърдите. Трупът отново се разсмя. Извих се в ръцете му и допрях устни до неговите.

Духнах. Но този път не издишах лед. Вдъхнах в него нещо противоположно на леда: горещината и гнева от раздялата с Ела. От това, че съм пленница на приказката и че съм принудена да играя ролята на убийца, наложена ми от далечна разказвачка, която всичко това изобщо не я засяга лично. Направих го, защото една девойка, която се отказва от решителни действия във вълшебна приказка, умира или по-лошо, а девойка, която взима решение, обикновено получава награда.

Моята награда беше вкусът на метал и пот върху устни, подобни на два студени червея. Ръцете на трупа около шията ми рязко загубиха сила и накрая се отпуснаха от двете страни на тялото му. Той издаде ужасяващ стържещ звук като повреден мотор и се строполи на земята. Наведох се и извадих брадвата от гърдите му.

Когато се обърнах, имах чувството, че нося заледена броня, тежка двайсет тона. Треперейки, тръгнах към коня. Той се уплаши от рояка искри, кръжащи около мен, и се дръпна назад. Рижият младеж се наведе над него, закри с длан окото му и ласкаво прошепна нещо в ухото му.

Тъканта на света сега се виждаше ясно — блестящо платно, което се уви около нас и не ни позволяваше да помръднем. Вдигнах брадвата и замахнах, за да разсека нишките, увиснали между мен и коня, но нищо не се промени.

— По дяволите! — изкрещях, паднах на колене и започнах да пълзя към коня. Конят, заобиколен от блестящия, трептящ програмен код на вселената, направи това, за което аз самата мечтаех: изправи се на задните си крака в свещен ужас, хвърли ездача и побягна.

Братът тупна тежко на земята и изстена от удара. Искрите избледняха и угаснаха. Пак останахме само ние — аз, той и мъртвецът на земята. Почувствах, че в стомаха ми става нещо — там отново се събираше лед.

Въздухът пред нас потрепери като лош телевизионен образ и… пред нас се появи кон. Току-що във въздуха нямаше нищо и после изведнъж празното пространство се изпълни с фигура на кон. Беше същото животно, но сега имаше наочници.

— Не — съкрушено каза малкият брат. — Не може да бъде.

Можеше. И беше. Ела, Ела, Елаелаелалалала. Повтарях името, докато то се превърна в непрекъснат болезнен набор от срички в главата ми. Какво означаваше тази дума? Престанах да мисля усилено за това и пронизващата болка зад очните ми ябълки премина.

Няма изход. Не и отвътре.

Студът се разпространяваше в тялото ми като отрова. Пръстите му плъзнаха нагоре към гърлото ми. Скоро щяха да стигнат до черните ми очи. Блестящият въздух избледня до сиво. Не можех да си спомня защо плаче мъжът до мен.

Свлякох се на земята, очаквайки, че около китките ми ще се увие въже.

И внезапно въздухът около нас заблестя като коледна елха. Към нас бързо се движеха два силуета, запалвайки около себе си платното на света.

Млад мъж и по-възрастна жена. На… велосипеди. Двамата караха велосипеди, единият червен, а другият зелен.

— Хвани краката й! — извика младежът. Гласът му беше треперещ и странен, сякаш нещо в гърлото му пречеше. Той имаше тъмна кожа, облак от черна коса и внимателни очи като на животно.

Горещ удар на разпознаване проряза пълзящия лед.

Това беше младежът, който ме преследваше. И не само днес, но и през целия ми живот. И в двора, и в гората, и веднъж дори в тронната зала на баща ми — докато го изхвърлиха. Това беше лицето, при вида на което винаги ме заболяваше главата, а по периферията на зрението ми заблестяваха ярки искри.

Младежът забърза към мен и хвана ръцете ми, опитвайки се да ме вдигне. Докосването му пробуди всичките ми чувства, които веднага изплуваха на повърхността. Инстинктивно започнах да се боря с него, както и със спътницата му — белокоса жена със синя туника, — която се опита да хване краката ми.

— Алиса! По дяволите, Алиса! — Младежът едва успя де се извърне, когато освободих едната си ръка и замахнах с нокти към брадичката му.

И после наистина го познах. Вцепених се толкова внезапно, че те ме изпуснаха на земята.

— Финч.

— Аха. Нямам време да обяснявам, трябва да те измъкнем оттук.

Имах да му казвам нещо. Спомних си, че той е важен, някой, когото познавах в предишния си живот. Пред очите ми пробягнаха дървета, кръв и таван с блестящи звезди.

— Но… ти умря. Нали?

Той наведе глава, за да ме чуе по-добре, и аз видях стар белег на гърлото му — назъбена кафява ивица.

— Не съвсем. Не ли могла… Можеш ли да станеш? Ще бъде по-лесно, отколкото да те нося. Но ако се наложи, ще те нося. Ако забравиш коя си.

— Финч, то няма да ме пусне.

— Имахме време да проверим тези неща. Ще те пусне — със строг глас каза жената.

Зяпнах я учудено.

— Джанет?

Тя се усмихна леко и кимна към рижия брат, който се беше свил безмълвно на земята.

— Той приятел ли е или враг?

— Мисля, че е приятел. Да, приятел.

Джанет му помогна да стане, но той все още не можеше да говори. Блестящите вени на света леко помръкнаха. Вече не ни обграждаха горещи и ослепителни, а тлееха на благоприлично разстояние.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Проведох полево изследване — победоносно каза Джанет. — Всички бивши персонажи от приказки, с които разговарях, казаха, че има два начина да разбиеш приказката: или я разплита самата Тъкачка на сюжети, или става някакъв нещастен случай. И в този нещастен случай винаги е замесен беглец, който влиза в приказката в неподходящ момент. Оттам стигнахме до извода… — Тя млъкна изведнъж и погледна мен и Финч. — О! Но ти не питаше мен, нали?

— Очите ти са изцяло черни, без бяло — каза Финч. Гласът му беше толкова променен, че не можах да разбера какво точно иска да каже. Той докосна с пръсти брадичката ми и изсъска от болка. — Боже, ти си много… Много ледена. Естествено. Но сега нямаме време за това. Качвай се на велосипеда.

Финч много се беше променил от последната ни среща, неясният спомен за която изплува в измъченото ми съзнание. Това момче беше силно и широкоплещесто. Косата му беше по-къса от преди, а ръцете му бяха покрити с белези: тънки ивици, изгаряния и шевове, зашити с груба сребриста нишка. Най-добре от всичко помнех очите му, но сега те изглеждаха много уморени.

Надигнах полата си и се настаних на багажника на велосипеда на Джанет, а рижият младеж се качи при Финч. Двамата човека завъртяха педалите, носейки тежкия товар на два персонажа от приказки. Погледнах през рамо и видях, че конят, който не би трябвало да е там, се разпадна в облак от искри.

Отправихме се към решетка от червеникава светлина. Подготвих се за труден пробив или ослепителна болка при преминаване през стена от огън.

Но когато се приближихме, стената се отдръпна. През цялото време оставаше пред нас, недостижима, и сияеше с ослепителна светлина. Джанет дишаше тежко, докато въртеше педалите. Колелата на велосипеда й се пързаляха в пролетната кал. Минахме покрай горичка, редица разрошени храсти и обсипано със зеленина дърво, което приличаше на плачеща върба. След това отново минахме покрай тях — горичка, храсти, върба. И после още веднъж, докато накрая осъзнах, че гората се повтаря в кръг от само себе си.

Даваха ни възможност да се върнем. Всяка минута на клоните на разцъфналата върба се появяваше една и съща птичка със сини гърди и изпяваше обвинителна песничка от четири ноти.

— Джанет — предупредително извика Финч през рамо.

— Виждам.

— Спри! — изкрещях.

Джанет рязко удари спирачки.

Скочих от велосипеда, извървях няколко несигурни крачки и се обърнах.

— Не ме следвайте.

Оставих ги и тръгнах сама към блестящата стена. Беше безкрайна — мрежа от лъчи, спускащата се от хладното слънце до Пущинаците. Не помръдна нито веднъж и ми позволи да се приближа. Продължих да вървя, докато вече не можех да държа очите си отворени, и после спрях, закривайки очи. Ярката светлина, която ме обливаше, ми се струваше червена през клепачите ми.

Какво би направила Алтея? Жената, която беше построила мост между два свята и ги беше съединила като ръка и ръкавица?

Представих си я как разказва приказка на дъщеря си в тъмната стая — преди години и един цял свят назад. Замислих се за написаните от нея думи, които повтаряха други уста на други континенти, и прорязваха пролуки в стените на света.

— Имало едно време — прошепнах — една девойка, която успяла да се измъкне на свобода.

Светлината през клепачите ми запулсира малко по-ярко. Ако не ми се стори така.

— Имало едно време една девойка, която променила съдбата си — изрекох по-силно. Думите излизаха от устата ми една след друга като мъниста, нанизани на една връв. Като приказка или мост, по който можех да се изкача — нагоре, нагоре, нагоре, като паяка от детската песничка^[1].

— Тя израснала като бездомна бегълка, защото животът й принадлежал на друго място. — Вдигнах пръсти и почувствах, че ледът в тях се среща с живата топла стена. — Девойката помнела истинската си майка, която останала на Земята — в свят, създаден от частици, елементи и… разум. Не от приказки. И тя разкъсала дупка в тъканта на света, за да намери пътя до дома. Върнала се и живяла дълго и щастливо далеч, далеч от Пущинаците — казах и се замолих. — И студът напуснал тялото й. Тя намерила истинската си майка в света, в който я била оставила.

Бавно, много бавно отворих очи.

В стената зееше дупка. Въздухът около нея светеше слабо като последните блуждаещи искри на фойерверк. Пролуката беше неголяма, подходящият размер за невисока девойка. Протегнах ръка назад и повиках другите.

Спиците на двата ръждясали велосипеда заскърцаха по-близо, но стената не помръдна. Държах ръката си протегната, докато пръстите на Финч се увиха около моите, топли и сигурни. Поведох го и се провряхме през прохода, който бях създала. Джанет и братът от приказката ни последваха.

Прекрачих границата на приказката и почувствах това в зъбите, пъпа и корените на косата си. Рижият младеж зад мен изстена, тежко препъвайки след Джанет. Финч ме прегърна и топлината му размрази студа в мен.

Стояхме в края на недълбока долина, пълна до коленете с мъгла.

Поех си дъх. Въздухът миришеше на дъжд и барбекю. Недалеч от нас малко момиченце се движеше в мъглата, която стигаше до шията му. Зад детето вървеше мъж с бяла тениска. Засмя се, хвана детето и го вдигна на раменете си. На краката на момиченцето имаше стари и очукани ролкова кънки.

Цялото ми тяло беше схванато и полузаспало. Слънцето беше горещо. Бях гладна. Носът ме сърбеше, сякаш бях алергична към нещо, и вонях ужасно. Финч също. Неговата миризма и моята бяха толкова човешки, че изпитах силен копнеж. Рижият младеж вървеше залитайки напред и гледаше всичко с огромни очи. Той непрекъснато поглеждаше назад към дърветата, откъдето бяхме дошли, а след това поглеждаше ръцете си.

Седнах на тревата и се разплаках. И мога да се закълна, че почувствах как сълзите измиват блестящата чернота от очите ми.

— Ти ме спаси — казах, когато отново бях в състояние да говоря.

— Опитвах се — отвърна Финч. — Но мисля, че ти свърши работата.

Поклатих глава, мислейки за коня, който се появи изневиделица.

— Не, аз бях твърде… Години наред живях в приказката. — Цялата приказка премина пред очите ми като детска въртележка. Студената кралица, далечният крал, моите тъмни пристрастия… — Колко време мина?

— Не знам колко време бяхме тук — тихо каза Финч. — Времето не работи линейно, затова никой не си прави труда да го изчислява.

— Как остана жив?

— Младежът, който преряза гърлото ми, се връщаше в неговата приказка, и ме хвърли недалеч от село на бегълци. Остави ме да умра. И за малко не умрях, но ме взеха и ме лекуваха. Оздравяването продължи известно време.

— Ами Джанет?

— Бързо открихме, че имаме обща позната — каза тя. — Научихме какво се е случило с теб и решихме, че можем да ти помогнем малко. Идеята беше негова. — Джанет погледна Финч. В очите й се четеше майчинска гордост, която накара сърцето ми да подскочи като шамандура в развълнувано море.

— Вие бяхте там — рекох. — През цялото време. Движехте се по периферията и се стараехте да привлечете вниманието ми, за да ви забележа.

Финч се засмя.

— По дяволите, Алиса. Знаех си, че в края на краищата ще ме видиш. — И смехът му се беше променил, и сега звучеше като смях на мъж, трепет под белега на гърлото му. Това ме смути.

— Хей!

Мъжът с бялата тениска ни беше забелязал и ни махаше с ръка от морето от мъгла. Той внесе дъщеря си в една от къщурките, сгушени една до друга на издигащата се страна на долината, и после се затича към нас. Спря, но на разстояние.

— Щастливо пътешествие — предпазливо каза мъжът.

— Имаш ли вода? — попита Джанет. — А храна? Те се нуждаят от това. — Тя посочи мен и рижия младеж.

Лицето на мъжа се проясни и той се усмихна.

— И аз съм бивш персонаж от приказка — каза той.

— Как разбра… — започнах.

— По дрехите. И по миризмата. На изгоряла коса и… знаете… — Мъжът неопределено размаха ръка във въздуха. — Мириса на магия. — Той беше красив. Преди двайсет години би могъл да бъде принц на някое кралство. Или отровител. Пущинаците не разказваха добри приказки.

Мъжът ни донесе ведро вода и аз пих чаша след чаша, докато коремът ми се поду. Рижият младеж не пророни нито дума, докато също не утоли жаждата си. Той гълташе шумно и оставяше водата да тече по брадичката му.

— Усещам вкуса — най-после каза. — Сладък и… прашен. Като камък. Ти чувстваш ли го?

Знаех какво има предвид. Всичко, което ми се беше случило да изям и да изпия в приказката, бледнееше пред електрическия вкус на тази речна вода.

— Да. Чувствам.

Мъжът отново погледна ръцете си, движейки пръстите си във въздуха като луд.

— Виж това. Това съм аз. Аз го правя. Всичко това е мое. — Той ме погледна, внезапно разтревожен. — Всичко свърши, нали? Повече никакви приказки? Никакво умиране?

Видях, че Джанет стои до рамото ми и изгаря от желание да започне да задава въпроси. Нарочно не й обърнах внимание. Нито на Финч. Гледах само човека, който заради мен се беше отправил в друг свят и да ми предаде дарове, които спасиха живота ми в Гората по средата на пътя.

Очите му бяха лешникови и бузите му бяха осеяни с големи лунички. Главата ми се завъртя от тези детайли. Наистина ли Тъкачката го беше създала такъв? Тя ли беше решила да добави малко повече кафяво в лявото му око? Тя ли беше измислила моята любов към меда?

— Защо ме отведе тогава? — попитах. Постарах се въпросът ми да прозвучи кротко.

Той се усмихна леко, гледайки някъде вътре в себе си.

— Направих го заради нея. Заради крадлата.

— Крадлата? Имаш предвид… Ела?

Мъжът изля чаша вода върху косата си и вдигна лице към бледото слънце.

— Преди да открадне теб, тя искаше да открадне мен.

Охо! Майка ми беше прекарала сама с Алтея четиринайсет години в „Лешниковата гора“. Но се оказваше, че не е била съвсем сама, не и толкова близо до Гората по средата на пътя.

— Но ако ти… ако си я обичал. Защо искаше да ме отнемеш от нея?

— Исках да й помогна. И на теб. И на себе си, разбира се. Ти никога нямаше да успееш да се освободиш, ако не беше разбила приказката отвътре. Прав съм, нали? Ти никога не си била истински свободна?

Поклатих глава. Чувствах изумление и пустота, докато гледах този непознат, когото майка ми може би беше обичала. Никога нямаше да стигна до основите на онова, което Ела беше пожертвала заради мен. Никога нямаше да узная всичките тайни на живота, който тя беше загърбила, за да избяга с мен.

— Е, какво ще правиш сега? — попитах с дрезгав глас. — Ще се върнеш ли в гората да я намериш?

Той ми се усмихна — усмивка, която струва много. Изглеждаше достатъчно млад, за да е студент. Глупавото ми, копнеещо сърце се сви, когато си спомних, че когато бях малка, си представях, че той е моят баща.

— Изживях твърде много животи от времето, когато я обичах — каза той. — И твърде много пъти умрях. Това не минава така леко… Оставя отзвук.

Оставя отзвук. Щеше ли да бъде същото и с мен? Още преди приказката имаше безумни, пронизителни моменти, когато Пущинаците гръмко пееха в кръвта ми и се питах дали да не остана в тях завинаги. Дали някъде там, в другия свят, Ела вече не е умряла. Може би принадлежах на Пущинаците, където костите ми растяха през нощта, очите ми бяха черни езера и клетките ми бяха направени от същата странна материя, от която бяха съставени дърветата, водата и земята?

Сега обаче почувствах сърбеж под кожата си. Някъде много далеч стрелки на часовник отброяваха последните дни от живота на майка ми. Нямаше значение дали са минали седем или седемдесет години. Трябваше да я намеря, където и да беше. Тя заслужаваше да види каква съм станала — бивш персонаж от приказка, а не просто открадната.

Извърнах поглед от младежа с рижата коса.

— Къде се намира границата на света?

Красивият мъж учтиво беше отстъпил назад, докато ние разговаряхме, и се преструваше, че не ни чува. Сега лицето му се затвори като стиснат юмрук. Той посочи неопределено някъде към земята, простираща се отвъд долината и Пущинаците.

— Не знам какво ви чака там — каза непознатият, — но щастливо пътешествие.

Обърнах се към Финч:

— Време е. Да тръгваме.

Лицето на Финч изразяваше нежност и съжаление. Джанет докосна ръкава на рижия младеж и деликатно го отведе настрана.

— Алиса — започна Финч.

Изведнъж ме озари прозрение. Трябваше да се досетя.

— Ти няма да дойдеш с мен, нали?

Той въздъхна, хвана ръката ми и тръгна с мен в мъглата, която се виеше около коленете и бедрата ни и по-нагоре. Докосването й беше нежно и гъвкаво, сякаш по кожата ми пълзяха влажни листенца на цветя.

Колкото и време да беше изминало в този или в другия свят, Финч се беше променил. Беше пораснал. В периферията на моята приказка, в жестокия измислен свят. Но не само там беше минал целият му живот — останалото си време той беше прекарал с други бегълци. Представих си го в бара на бегълците, как се влюбва в някое земно момиче. Тя сигурно имаше усмивка без сенки в нея и идеални джинси.

С всяка изминала минута се чувствах все повече човек.

— Няма да се върна — каза Финч, най-после отговаряйки на въпроса ми.

— Защо?

— Защото винаги съм искал това. Разбира се, не на такава цена и по такъв начин. Всичко трябваше да се случи другояче. Алиса, не трябваше да има сделка с дявола. — Гласът му изведнъж прозвуча успокояващо несигурен.

— Знам. Но ти компенсира за това, не мислиш ли?

— Надявам се — сериозно отговори той. — Но нямах предвид само сделката. Исках да видя нещо цяло, от началото до края. И живях тук, в този свят, достатъчно време, за да го разгледам. Не целият е лош. Прекрасен е. И странен. И по-голям, отколкото мислиш. Алиса, има цял океан. И ледени пещери… О, но ти знаеш това. Чух, че в планините има езера, дълбоки стотици метри и прозрачни като стъкло.

— Обичайните глупости от вълшебни приказки.

— Да — засмя се Финч. — Глупости от вълшебни приказки.

— И има момиче?

Той се усмихна толкова мило, че едва не умрях от неудобство.

— Може би. Но повярвай ми, не бих оставил целия свят само заради едно момиче.

— О, би го направил — казах и наистина го мислех. Финч беше пораснал и бе станал мъж, който би направил дори повече за някоя, която обича.

По дяволите, той беше направил неизмеримо много за мен.

— И какво да правя сега?

— Отиди да намериш Тъкачката. Не би трябвало да е трудно. Тя сигурно вече действа, от момента, в който приказката се разруши, и идва насам. Разчиства бъркотията и те търси.

Аз самата съм бъркотия, нищо повече. Ето това исках да кажа. Но замълчах. Финч заслужаваше нещо по-добро от самосъжалението ми. Имах чувството, че той е станал твърде възрастен за подобни глупости.

Когато се върнахме при останалите, Джанет измъчваше рижия брат с въпроси за първото му бягство и моето отвличане.

— Научил си се да караш кола и това не те е убило — успокояваше го тя. — Ще се справиш прекрасно без всякакви приказки. На кого са нужни приказки?

Той кимаше покорно и нервно трепереше от неувереност. Разбирах го — животът без пътеводна карта беше сложно нещо.

Джанет обърна към нас суровите си очи.

— Отиваш да търсиш своята страна?

— Ще дойдеш ли с мен? — попитах импулсивно, макар да знаех, че тя ще откаже.

Но все пак, когато тя отказа, макар и учтиво, малко ме заболя. Трябваше да предприема сама това пътуване.

Прегърнах Джанет и стиснах ръката на рижия младеж. След това застанах пред Финч, без да знам какво да направя. Той разпери ръце и ме прегърна и последният парещ кристал лед в мен се разтопи завинаги.

Бях гладна и толкова уморена, че земята се люлееше като морски вълни под краката ми. Нямах си доверие обаче да спра сега и да си почина. Качих се на червения велосипед на Джанет и се отправих към края на света.