Мелиса Албърт
Лешниковата гора (28)

28

Първото, което чух, беше музика. Трескав, дисонантен фрагмент от две ноти, повтарящ се отново и отново. Влязохме в преддверие, високо и огромно като физкултурен салон. Позлатените украшения в ъглите бяха омекотени от някакви тъмни мъхести петна, които приличаха на птичи гнезда. Около маса с формата на буквата „П“ в средата на залата седяха хора. Ядяха, смееха се, шепнеха си един на друг и разрязваха късчета месо в чиниите си. Там беше и източникът на кошмарната музика: мъж с мръсни зелени дрехи и къдрава черна коса, който свиреше на цигулка. По-скоро стържеше ожесточено по струните с отривисти движения, които изглеждаха болезнени.

Вцепених се и Тъкачката на сюжети ме побутна по гърба.

— Не се страхувай. В този замък най-страшните неща сме ние.

Запромъквах се напред, сякаш се движех във вода. Очаквах всеки момент цигуларят да се обърне и да спре да свири ужасяващата си песен. Той обаче не го направи. Никой около масата не ни обръщаше внимание — на Тъкачката с рицарските й доспехи и на мен с джинсите ми. Неправилността на движенията на хората запълзя по кожата ми и в един внезапен, страшен миг на прозрение осъзнах защо.

Те бяха заковани. Всичките до един. Движеха се като пеперуди, забодени с карфица, повтаряйки отново и отново последното си потрепване на свобода.

Измъченото свирене на музиканта на едни и същи безумни ноти. Жената с тежък накит на главата повдигаше ножа към устата си после го спускаше, отново и отново. Мъжът, който отмяташе глава назад и се смееше — един и същ безкраен смях, стържещ сухо по гърлото му, което сигурно беше изранено и кървеше. Бавно заобиколих музиканта и застанах пред него, за да видя лицето му. Главата му беше наведена над цигулката и черните му къдрици бяха паднали като завеса над лицето му, но въпреки това видях очите му — тъмносини и изпълнени със страдание.

Аз направих това. Моето заминаване направи това с тях. Откъснах поглед от очите на цигуларя като разпаряне на парче плат. Но сега видях всичките тези очи: всички погледи в залата бяха приковани в мен като прожектори. Десетки движещи се острови на страдание, ужас и молби, докато ядяха, разговаряха и се смееха. Повтарящото се мърморене на гласовете им се извиси над скрибуцането на цигулката като бръщолевене на болни в лудница.

Имах чувството, че потъвам, и Тъкачката ме измъкна, като леко се усмихваше.

— Не им обръщай внимание — измърмори тя. — По време на седемнайсетгодишното ти отсъствие те се държаха някак. Ще издържат още една-две минути.

Седемнайсет години. Седемнайсет години в този кошмар. Сега се зарадвах, че времето тук работи различно. Може би те го усещаха по-бързо, като време, минаващо в сън.

Отблъснах ръката на Тъкачката от рамото си.

— Можеш да им помогнеш — изсъсках. — Можеш поне… да ги накараш да заспят.

— Никой не може да поправи счупен механизъм, ако няма резервни части — отговори тя и ме поведе по коридор, между плочките на който беше прораснала тръстика. Тук-там тя тихо шумолеше, когато по пътя под краката ни сновяха някакви зверчета.

Стените на коридора бяха окичени с гоблени, които привлякоха вниманието ми, предизвиквайки мисли за непрочетени приказки: девойка, застанала на пристан в края на подземно езеро; празна лодка, чакаща във водата. Жена със стъклено лице, танцуваща с кавалер, чиито очи не се виждаха. Момиченце, което познах, застинало на носа на кораб.

В тъмен ъгъл с гръб към нас стоеше мъж, сложил ръце на кръста си — уловен завинаги в момент, когато разкопчава колана си. В адски гореща кухня три жени със зачервени до пръсване лица издаваха ужасна какофония от повтарящ се звуци: тракане на лъжица за разбъркване, шляпане на тесто, зловещо стържене на нож върху мокър камък за точене.

В средата на стая, пълна с музикални инструменти, момиченце прокарваше пръсти по арфа под погледа на жена, която безкрайно отпиваше чай от чаша. На стената в друг тъмен коридор се беше подпряла прислужница. Лицето й беше мокро от сълзи.

В центъра на замъка имаше съвършено кръгъл вътрешен двор, където върху движещи се във вечен танц фигурки се сипеше сняг. Един малчуган замахваше да хвърли снежна топка, а друг безкрайно се подхлъзваше и падаше върху заледения камък. Застинал вик на радост, когато снежна топка улучи целта си, който се повтаряше отново и отново като вопъл на умиращо животно.

Знаех, че ме тласкат към нещо, водят ме към нещо — не само Тъкачката, но и вътрешният компас, скрит в гърдите ми и насочващ ме към сърцето на замъка, към основата на извито стълбище.

— Почти пристигнахме — прошепна Тъкачката.

Единственият път навън минава отвътре. Тръгнах нагоре по стъпалата. Изкачвахме се все по-нагоре, покрай площадки, гоблени и хора, застинали в кратки, повтарящи се цикли на движение: момченце, което плаче, защото котка е ухапала пръста му, а котката — изопнала гръб, готова да нападне. Мъж и жена, прегърнати в непрекъсната целувка на уединена площадка на стълбище.

Стълбите се стесниха в тясна спирала като раковина и ни заведоха в стая, която се откриваше пред очите постепенно, докато се качвахме. Студена камина до стената, женски крака с настръхнала кожа под надигната пола. Каменна стена, неомекотена от гоблени. Легло, където лежеше втора жена с дълга коса, разпиляна около нея като наметало.

Стаята беше тъмна и миришеше на изгорял кибрит и диханието на двете жени — едната, легнала на леглото, с бледо като извара лице, огромен корем и ръце, яростно стиснати в юмруци. Накъсаното й, насечено дишане изпълваше цялата стая — магията я беше хванала по време на родилни мъки. Над нея се беше надвесила акушерка с безизразно лице, издавайки звуци, които явно бяха предназначени да успокоят родилката.

Краката ми натежаха толкова много, че трудно ги повдигах от стъпало на стъпало, докато не се добрах до площадката. Знаех, че ако надигна крачолите на джинсите си, ще видя, че кожата ми е побеляла.

— Когато ти беше изтръгната от приказката, те се върнаха на изходните си места — каза Тъкачката. — И те чакаха там, в самото начало.

Очите й се плъзнаха по двете жени, както по предмети или мебели. После се плъзнаха и по мен. Тя въздъхна бавно и продължително. Лицето й се променяше с всяка изминала минута и не позволяваше да бъде запомнено.

Тъкачката нави ръкавите си — пак имаше ръкави, не ризница — и отвори уста.

— Защо ме създаде? — попитах я, преди тя да успее да заговори. Имах чувството, че съм осъдена на смърт и стоя на бесилката с въже на врата, и въпреки това задавам въпроси за природата на Бог. — Защо съм такава? Наистина ли ще успея да завърша приказката си? Ще ме пуснеш ли да си вървя?

— Да те пусна да си вървиш? — Гласът й беше като намазан с мед бръснач. — Къде? Това е целта ти — началото на твоята приказка. Това си създадена да направиш.

— Тогава ти ме излъга. Всъщност не мога да променя нищо.

Тъкачката на сюжети ми се усмихна — нежна усмивка, от която ме обзе силен страх.

— Няма да искаш, Алиса. Още ли не си го разбрала? Вие, персонажите от приказки, сте съвършени. Вашите приказки са цели светове. Аз създадох един цял свят специално за теб и в него те чака онова, с което никой друг не може да се сдобие: живот, и отново живот, и отново живот. И всичко трябва да стане както трябва, без значение как. Аз го устроих така.

— Но що за живот е това? — промълвих.

По лицето й премина нещо — сянка на жал и снизходителност.

— Ти вече живя по-дълго от повечето. Ти гориш толкова ярко, Трижди-Алиса. Толкова много гняв, толкова много лед. Една приказка не би чакала толкова дълго всеки.

— Но и ще умра. Това е краят на моята приказка, нали?

— Това ли те тревожи? Не е страшно да умреш, Трижди-Алиса. Вече си го правила много пъти.

Обърнах се към стълбите. Знаех, че няма да отида далеч — краката ми бяха натежали като пънове и дъхът ми излизаше от устата на бели облачета. Но исках да извърша последното си действие като свободен човек, с когото Ела би могла да се гордее. Ела, която беше купила свободата ми със седемнайсет години на бягство — всичко това, за да загубя в крайна сметка.

Оказах се права — не отидох далеч. Едва имах време да се обърна, когато Тъкачката ме дръпна обратно назад. Тя докосна бузата ми и ледът се надигна да я посрещне, потрепвайки през мен и издигайки се на талази към пръстите й.

Не би трябвало да боли. Ако бях само персонаж от приказка, ледът, смразил гърлото ми, не би трябвало да гори като огън, не би трябвало да чувствам безкрайно болката да остана без дъх и страхът, който ме обхвана плътно като кожа, не би трябвало да мирише на хванато в капан животно. Болката беше толкова силна, че измести разума. Не можах дори да изстена.

Тъкачката заговори в ухото ми:

— Когато Алиса се роди, очите й бяха черни, без бяло.

Ослепях. Тялото ми се затвори вътре в себе си. Загубих усещане за крайниците си и изведнъж се оказах безтелесна — с отчаян вик в тъмнината и студа и съсредоточена в гнева, който трябваше да ме изгори и да ме превърне в пепел.

Взривявах се отвътре и нямах уста, за да изкрещя, разумът ми се разтопи като пластмаса в огън и последната ми ясна мисъл беше за безумните сини очи на Тъкачката, изгарящи като през стъкло моето помрачаващо се съзнание. И после ме обгърна непрогледен мрак.