Мелиса Албърт
Лешниковата гора (27)

27

Последвах я, оставяйки ръкавиците си на бара. И без да се поглеждам, знаех, че ледът се разпространява, защото усещах хладно боцкане по кожата на врата си.

Тъкачката ме заведе зад бара и минахме през люлеещите се врати. Мислех, че това е служебно помещение, каквото имаше в „Соленото куче“ — с кашони, закачалки и може би разхвърляно бюро.

Но люлеещите се врати ни изведоха право на калдъръмена улица — безлюдна и осветена от луната, надвиснала над покривите на къщите. На отсрещната страна имаше витрина на магазин, озарена от меката светлина на свещи. Играчките зад стъклото блестяха на пламъците им. На витрината имаше кукли, музикални инструменти и езеро от лъскав си метал, пресечено от дъгите на кънките на мънички тенекиени кънкьори. Маски, обръчи, красива кукла със старинни дантели и лице от лакирано дърво. В средата на всичко това се издигаше макет на замък, който приличаше на сватбена торта. Съзрях движение през мъничките му прозорчета. Пристъпих по-близо, но Тъкачката препречи с ръка пътя ми.

— Не се вълнувай прекалено много. Това не е твоята приказка.

Докато се обръщах, в мрака зад витрината с играчките помръдна нещо — фигура, твърде дълга и тънка, за да е човешка. Бързо се дръпнах назад и последвах Тъкачката.

На стената на бара бяха подпрени два велосипеда. Тя се качи на единия, а аз — на другия. Велосипедът беше старинен, адски тежък и с меки, недостатъчно напомпани гуми.

— Карай тихо — прошепна Тъкачката. — И не се намесвай в нищо.

Предупреждението беше полезно. Селото, през което минахме, спеше, но беше пълно с немалко бодърстващи същества.

Минахме покрай къща, надвиснала толкова ниско над пътя, че сякаш парцелът й беше отеснял за нея. Под стрехите й като мъгла се движеха три жени, които протегнаха ръце и драскаха с нокти по прозорците. Едната ме погледна с очи като бледи стъклени топчета и аз завъртях по-бързо педалите. Няколко улици по-нататък, на самия край на покрив, лежеше дребна фигура, облечена с нощница. Ръцете й бяха протегнати към луната, а единият й крак висеше надолу, поклащайки се във въздуха. Видях я само за момент и се зачудих дали не е Ханза.

В края на селото се намираше най-голямата и хубава къща. Зад нея имаше дълга, осветена с факли градина. Там крачеше напред-назад едно момче, държеше се за главата и говореше с някой невидим. Около него забелязах слабо колебание на въздуха — още малко и щях да видя с кого или с какво говори, но ние бързо минахме покрай него и пак се озовахме в мрак.

Пътят, който ни изведе извън селото, блестеше от червена мокра глина. Луната се отразяваше в нея под странни ъгли и хвърляше лъчи право в очите ми.

— Не се отклонявай от пътеката, каквото и да видиш в гората — предупреди ме Тъкачката.

Гласът й се беше променил. Тя пак беше фигура на велосипед, която караше пред мен, но говореше ниско и дрезгаво и беше увеличила размерите си.

Тя ми се ухили и видях бели зъби и сурово, непознато лице.

— По-добре е да не минавам през гората в облика на сервитьорка в таверна. Това е твърде голямо изкушение за някои от тъпите персонажи.

Втренчих се в гърба й, очаквайки нови промени, но после гората привлече вниманието ми. Дърветата се събудиха, когато усетиха Тъкачката. Размахаха клони и изпълниха въздуха с гъст мирис на смола от дишането си. Миризмата нахлу в носа ми и под кожата ми, раздразни ме и ме накара да си задам въпроса защо следвам тази непозната в гора от вълшебна приказка.

„Заради Ела — напомних си. — За да завърша моята приказка.“

Чувствах обаче, че тя е много далеч.

Пътят се промени — сега стана от бели камъни и се стесни, извивайки се като огърлица между кипящите корони на дърветата. Облях се в пот и по кожата ми полепнаха листа, които избеляваха веднага щом паднеха. Върху Тъкачката не падна нито един лист.

От гората изведнъж се разнесе биене на метроном, което изпълни гърдите ми като удари на сърце и наруши ритъма на дишането ми.

— Какво е това?

Тъкачката рязко удари спирачки и спря встрани от пътя. Спрях до нея и погледнах лицето й. Сините й очи бяха същите, но чертите й бяха груби и притъпени.

— Не гледай мен, гледай пътя.

По пътя от бели камъни, заемащо цялата му ширина, се зададе шествие. Отпред и отзад имаше ескорт от мъже с военни униформи, които яздеха едри черни коне. Между тях два коня носеха паланкин. Изтръпнах, когато видях как се задъхваха под тежестта му, а после рязко си поех дъх, щом видях какво има в него.

Там имаше жена, толкова красива, че изглеждаше като зрителна измама. Главата й беше обръсната и не носеше никакви накити, така че нищо не отвличаше и не спасяваше гледащия я от лицето й. Погледнах я от един ъгъл и после от друг, наблюдавайки го как се променя като холограма. Ледът бавно плъзна към гърлото ми.

Не можех да дишам, а тиктакането на метронома ме влудяваше. Разнасяше се от жената в паланкина. Жена в бели сватбени одежди, която тиктакаше като часовник. Красивата й гола глава бавно отброи дванайсет удара, обърна се и очите й се втренчиха в мен.

Тъкачката застана между нас и сложи на гърлото ми топлите си ръце. Ледът отстъпи от допира й и отново можех да дишам.

— Още не, Трижди-Алиса — прошепна тя.

Всмукнах през зъби леденостуден въздух. Още не?

Тъкачката се отдръпна и шествието премина.

— Още не? — попитах. — Какво означава това?

— Означава, че единственият път навън минава отвътре. През гората, през приказката, през болката. Нима мислеше, че ще получиш безплатно онова, което искаш?

Успях да се овладея.

— Може ли поне да ми кажеш къде отиваме?

— Казах ти. „Имало едно време.“

Стъпих отново на белите камъни на освободения път, бутайки тежкия си велосипед.

— Какво изобщо това… И защо с велосипеди? Няма ли да е по-бързо, ако яздим коне?

— Конете са непредсказуеми — уведоми ме Тъкачката. — Дори за мен. Имат склонността да се превръщат в персонажи от приказки на половината път. — Тя се обърна и насочи пръст срещу мен. Лицето й беше ядосано и напълно човешко. — Никога не се доверявай на кон от Пущинаците.

Продължихме да въртим педалите. Краката ми се умориха, после се схванаха и след това отново се умориха, докато карахме по дълго тихо пространство, което ми се стори безкрайно. По едно време видях лице, което ме наблюдаваше между клоните. Беше там и изведнъж изчезна. Очите му бяха тъжни и чувствителни. Едва след известно време осъзнах, че не е човек, а мечка. Стоеше изправена на задните си крака и оглеждаше пътя.

В най-тъмното време на нощта, когато луната се изтъни в ивица, завесата от дървета вдясно от нас се раздели и разкри езеро. Водата беше гладка като огледало и плътна като живак и лежеше неподвижно между бреговете. Тук-там под повърхността й проблясваше нещо, оставяйки дири от зелени и пурпурни искри, или се мяркаше бяло петно, което приличаше на човешка риза или на плаваща маса от рибешки перки. Бледи длани на същества, които се притискаха нагоре, сякаш под долната страна на лед. Студът в мен се разпространи надолу и премина през бедрата ми. Стомахът ми се сви и коленете ми пукаха с всяко завъртане на педалите. Най-после водната повърхност свърши и започна редица дървета, обсипани с блестящи черни цветове.

Точно преди разсъмване чух сред стволовете пукот на факли и долових мирис на пушек. И после се разнесе музика — дива и тъжна мелодия, която се изплъзваше като избледняващ сън всеки път, когато съзнанието ми се опиташе да я улови. Намалих скоростта, за да я чуя и да се опитам да определя какъв инструмент я свири.

Не беше музикален инструмент, а глас — извисяващ се и заглъхващ като прибой, който смълча дори дърветата. Наклоних назад глава, за да видя небето.

И после изведнъж до мен се появи Тъкачката. Завъртя очи, запя с пълно гърло „Жълтата подводница“ и силно ме тупна по гърба.

— Напред! — извика тя. — Къде е родовата ти гордост? Ти не си каква да е тъпачка бегълка! Ти си Трижди-Алиса!

Последвах я, борейки се с гнева, който пулсираше в главата ми. Когато се отдалечихме достатъчно, най-после почувствах, че опиянението от музиката преминава и ме оставя леко разтреперана.

В края на нощта гората свърши, изостряйки се като кинжал. Белият път се превърна от тясна ивица в широка бяла лента. Луната се скри и слънцето се издигна над хоризонта, но в един сияен момент двете светила се срещнаха в небето, предизвиквайки фойерверк от светлина, който ме изпълни с прилив на радост.

Докато Тъкачката не зави към замъка.

Дом.

Думата изплува от същото пренебрегнато място в съзнанието ми, което знаеше името на Краля на трънаците и разпозна контурите на този свят, така както бих познала очертанията на собственото си тяло в мрака.

Замъкът приличаше на захвърлена играчка. Пътят го опасваше в кръг, като река остров. Дворецът се издигаше насред пътя, изграден от същия бял камък. Целият беше осеян с кули и тъмни прозорци и тук-там бяха запазени останки от скали. В средата имаше тясна кула с хоризонтални бойници. Всичко беше забулено в пелена от мъгла, която се виеше и сякаш дишаше.

Забих пети в пътя. В гърлото ми се надигна горчив жлъчен сок.

Тъкачката се засмя и аз се стреснах и отстъпих назад. Тя отново се беше променила. Лицето й беше меко и кръгло, а косата й беше подстригана по-късо от моята. Беше с рицарски доспехи.

— И все пак — каза Тъкачката, сложила ръка върху дръжката на къс меч, — не може да излезеш, без първо да влезеш. Влез в „Имало едно време“, Трижди-Алиса.

Последните й думи породиха ехо, дълъг отзвук, и се размазаха, сякаш за да прикрият истинските си намерения.

Не й вярвай. Но сърцето ми забави ритъма си и разумът ми не намери спасителен изход.

Мъглата въртеше и се вихреше вътре в себе си, движейки се като пара над горещ чай. Около мен закръжи черна сянка, ореол на мигрена, стеснявайки се като конус към заострените очертания на силуета на замъка. Забутахме велосипедите към него. Не можех да си спомня кога бяхме спрели да ги караме. Съзнанието ми беше странно празно.

Задното колело на велосипеда на Тъкачката тихо пърпореше, сякаш му пречеше нещо. Наведох се и видях карта за игра, заклещена между спиците.

От картата ме погледна лицето на Дважди убитата Катрин. Всъщност бяха две лица, огледално обърнати едно към друго, като образ на карта на дама. На горната половина тя изглеждаше сякаш току-що се беше нахранила и ярка, а на долната — измъчена и изнемощяла, с бяла ивица в косите като на скункс.

Тъкачката грабна картата и я скъса на две.

— Бегълци — измърмори тя. — И техните идиотски шеги.

При вида на жестокото лице на Катрин аз дойдох на себе си. Сянката около мен стана прозрачна и видях слънчеви петна от оранжева светлина върху белия камък и извивките на буренясали градини около замъка. И собствените си ръце, които се подаваха от ръкавите на туниката като крайници на плашило, направени от лед.

— Ела — промълвих. — Мамо.

Тъкачката ме изгледа изкосо.

— В приказката ще влезеш само ти. Останалите нямаме работа там — каза тя. — В момента ти трябва да се избавиш от другия си живот, в противен случай ще чувстваш мириса му върху кожата си. — Тъкачката ми отправи усмивка, която би трябвало да ме заблуди, но раменете ми се изправиха сами, готови за отбрана. — Те ще завиждат. Най-бързият начин да сложиш край на това, е да го започнеш, а такова начало няма да ти помогне много, нали?

Бях озадачена от снизходителния й тон. Най-бързият начин да сложиш край на това — сякаш тя вярваше, че мога и че ще успея. Но Тъкачката не вярваше. Никога не беше вярвала. Не ме беше довела тук за това.

Тя беше тъмничар, който ме връщаше обратно в килията, и аз й позволявах да го направи. Бях подведена от идиотската примамка, че някъде вътре е скрит ключ.

Замъкът се уголеми, докато се приближавахме. Главата ми се замая и изпитах чувството, че се смалявам. Очертанията на замъка се изостряха, но всичко останало се изглаждаше и затъмняваше: мирисът на зеленина, цветен прашец и дъжд, утринният привкус на пушек. Птичите песни и ветрецът станаха някак тенекиени, сякаш ги слушах през некачествени тонколони, и когато влязохме във вътрешния двор на замъка, утихнаха.

Вдъхнах дълбоко въздуха, за да почувствам вкуса му на езика си, но нямаше вкус. Замъкът беше мъртво място.

— Не е мъртъв — каза Тъкачката — Само е спрял. Едно зъбчато колело липсва от механизма му.

Стреснах се и се уплаших.

— Как разбра…

Тя нетърпеливо поклати глава.

— Колкото по-скоро започнеш, толкова по-бързо ще приключиш.

Осъзнах, че Механичната невеста на паланкина имаше очите на Тъкачката. Ако Тъкачката създаваше всичко тук, беше ли направила някои от нас по свой образ и подобие? Тя умееше да сменя лицата си, но не можеше да се отърве от очите си.

Примигах и после видях ръката си, която отваряше вратата на „Лешниковата гора“. И ръката си тук и сега, която отваряше високите каменни порти на замъка.