Мелиса Албърт
Лешниковата гора (26)

26

През нощта сънувах Елъри Финч. Първо жив, а после мъртъв. И отчаяно се опитваше да ми каже нещо. Но когато отвореше уста, от езика му излизаха само кълба червен дим. Дважди убитата Катрин шепнеше нещо в ухото ми и зелената земя на Пущинаците се надигна да ме посрещне… Стреснах се и се събудих върху протрит спален чувал пред огнището.

Първото, което направих, беше да седна и да се съблека. Белотата беше плъзнала малко по-нагоре по раменете ми, но още не беше стигнала до шията ми. Все още можех да я скрия. Изправих се бавно, сякаш от рязкото движение ледът можеше да се разпространи по гърдите ми. Предполагах, че скоро и това ще стане, колкото и внимателно да се движа. Леко допрях два пръста до гърдите си и почувствах, че сърцето ми е леко замръзнало, като уста, когато глътнеш нещо твърде студено.

От съседната стая се чуваше дружеският разговор на Джанет и Ингрид, които приготвяха закуска, разговаряха тихо и се смееха. Когато влязох, Ингрид тутакси скочи и ми даде голяма чаша с нещо, което приличаше на кафе, но миришеше и имаше вкуса на каша от елда. Тя ме гледаше предпазливо, сякаш можех да смразя сърцето в гърдите й или да изплюя диаманти.

Указанията на Джанет за намирането на Тъкачката бяха отчайващо неясни.

— Покажи присъствието си в този свят и Тъкачката сама ще те намери — каза тя. — По всяка вероятност тя вече знае, че си тук.

Липсата на всякакви описания на Тъкачката все още оставяха в мен убеждението, че се отправям на среща с по-лош кошмар от този на Рон Уизли^[1].

— Значи да вървя и с пълно гърло да крещя: „Аз съм Алиса! Върнах се!“

— Не ставай смешна! — възкликна Джанет, Ингрид се стресна и ме погледна ужасено, сякаш очакваше, че ще се обидя. — Само следвай интуицията си, почувствай този свят. Няма значение къде си прекарала живота си. Ти си част от този свят. Престани да се смяташ за туристка.

Тя ми даде чиста туника, с която да заменя скъсаните си, отвратителни дрехи, но отказах да се разделя с джинсите си. С тях все още се чувствах като човек. По-_земна_. Най-после излязох от къщурката, благодарно прегърнах Джанет на прощаване — което изнерви Ингрид — и тръгнах. Двете жени застанаха на прага като родители, които изпращат детето си на училище.

Отправих се към дърветата, които поклащаха клони и шепнеха в чистата утринна светлина. Когато се приближих до тях, шепотът им се превърна в думи.

Не насам. Не насам.

Заковах се на място. В крайниците ми плъзна приятно чувство на освобождение, каквото вероятно дърветата изпитват през пролетта, когато соковете им се размразяват и потичат по-бързо. Когато присвиех очи, можех да различавам лица в кората на дърветата — весели, мъдри, приятни. Примигах и видението изчезна, но чувството остана. Следвайки някакъв вътрешен компас, аз се обърнах с гръб към гората, върнах се към къщурката и я подминах.

Домът на Джанет и Ингрид се намираше сред обработваеми земи. Не знам какво беше разстоянието в акри, но за да прекося това пространство, ми трябваха десетина минути. Имаше зеленчукови градини с пълзящи растения, овощна градина, някакви селскостопански постройки и дълги ливади, където пасяха кози, които ме гледаха с продълговатите си очи. Имах чувството, че могат да говорят, ако искат, но явно нямаше какво да ми кажат.

В края на имота видях ниска бяла ограда, а зад нея — черен път. Прескочих оградата и завих наляво. Покрай мен на велосипед мина момиче със срязани къси панталони. Когато се обърнах да погледна след нея, видях, че тя също ме гледа през рамо.

Край пътя растяха зелени храсти. Опитах се да изчистя съзнанието си от всичко и да се вкопча в чувството, което ме беше насочило по тази пътека, с променлив успех. Не бях добра по медитация, колкото и често да ме караше Ела да я практикувам. Долових солен мирис във въздуха и за малко не тръгнах към него. Някъде наблизо имаше вълшебно море. Но интуицията на Пущинаците, която се събуди в мен, ми каза, че това не е мястото, където трябва да отида.

Веднъж между дърветата съзрях жена, която приличаше на сомнамбул, красива и с кървавочервена сватбена рокля. Прихлупените й очи ме погледнаха с интерес и тя леко кимна. Това ме изпълни с глупаво удоволствие. „Сякаш един собственик на тойота приус кима на друг“ — помислих си, но беше нещо повече от това. От вчерашния ден нещо в мен се промени: вече не се чувствах чужда. Когато земята изведнъж започна да се спуска и стъпих в гъста трева, изпъстрена с кремаворозови цветчета, очите ми познаха и поляната, и цветята. И когато видях спящо момче, цялото в бяло, което притискаше до себе си сребърно огледало, изпитах чувството, че го бях очаквала. Въздухът около него беше изпълнен с магия и трептеше като мираж над горещ асфалтиран път. Пристъпих на пръсти покрай него и се качих нагоре.

Минах покрай няколко къщурки, зелена палатка от военен тип за всички сезони и колиба, направена от разцъфнали клони. В колибата седяха две дългокоси деца от неопределен пол, които се вгледаха в мен с безнадеждни очи. Ускорих крачка, защото си помислих, че те са персонажи от приказки, но когато се скриха от погледа ми, вече не бях толкова сигурна. Видях таверна в стил късна английска готика на поляна с избуяла трева и спрях — не знам дали от любопитство или инстинктивно.

Съдейки по слънцето, още не беше пладне, но заведението беше пълно. Влязох и по-малко от половината клиенти си направиха труда да обърнат глави към мен.

Това несъмнено беше бар на бегълци. Посетителите приличаха на небогати туристи в европейско общежитие, примесени с участници в средновековен фестивал. Видях маратонки „Конвърс“, раници, шаячни поли и джинси. Момиче с туника подобна на моята държеше в ръката си допотопен сгъващ се мобилен телефон и прокарваше палец по него, сякаш беше талисман за късмет.

Барманът беше едър мъж с африканска риза и внушителна кестенява брада. Когато се приближих до бара, той си подсвиркваше песен на „Бийтълс“.

— Здравей. Какво да бъде? — попита барманът.

Реших, че акцентът му е френски. С лек примес от Пущинаците.

— Какво предлагаш?

Той ме погледна жадно.

— Новодошла си, нали? — Гласът му беше силен и аз забелязах интереса към мен, който пробяга по присъстващите в стаята. — За теб имам кафе, истинско кафе, но само ако можеш да платиш.

Машинално бръкнах в джобовете си, които бяха празни.

— Не с пари — поясни барманът, — а с информация.

— За какво? — попитах предпазливо.

Мъжът повдигна черна вежда и се наведе над бара. На външен вид приличаше на персонаж от приказка, но въздухът около него беше обикновен, лек и прозрачен и не миришеше на нищо друго освен на бира и пот.

— За света, разбира се. За нашия свят.

Бях си сложила ръкавиците и бях дръпнала ръкавите си над тях.

— Какво искаш да знаеш?

— Като начало, от коя година идваш. След това ще получиш по едно безплатно питие за всяка песен след 1972 година, която можеш да изпееш от началото до края. И по едно безплатно ядене за всяка песен, която ми разрешиш да запиша.

— Остави я на мира — каза втора барманка, която се беше навела зад бара, и сега се изправи. — Ново правило на заведението: не се нахвърляй на новодошли до второто им идване в бара.

Барманката ми се усмихна. Имаше златисти коси и носеше традиционна немска рокля със стегнат корсаж, който повдигаше гърдите й, и широка пола. Приличаше на момичето на етикета на бирата „Сейнт Паули Гърл“.

— Първото питие е от заведението, новачке — каза тя.

— Но не кафе — възрази брадатият. — Кафето го пазя за сделки.

— Добре. Тогава чай? — Барманката се обърна и започна да налива, преди да отговоря. Чаят беше прозрачна течност, зеленикава като безалкохолната напитка „Маунтин Дю“. Миришеше на борови иглички, но вкусът му беше приятно мек.

— Благодаря — отвърнах и се опитах да откъсна очи от повдигнатия й бюст. Барманът не положи същите усилия. Той я гледаше открито, когато тя прескочи бара и започна да събира чаши и чинии от разнебитените маси, а след това ми заговори шепнешком:

— Сериозно. Коя година е сега?

Казах му и челюстта му увисна.

— О! — храбро възкликна той. — Е, добре. Донесе ли някакви книги със себе си?

Барманката го чу, завъртя очи и изчезна през врата зад бара.

Разказах му сюжета на „Хари Потър“. И после — „Златният компас“. Мъжът ми наля една след друга две халби безплатна, жълта като масло бира, която имаше вкуса на киви, и аз дрезгаво изпях три песни, за да ме запише на грамофона си — „Мирише на младежки дух“ на „Нирвана“, „Свлачище“ на „Флийтуд Мак“ и „Били Джийн“ на Майкъл Джаксън. Грамофонът, сглобен от подръчни материали, изглеждаше от времето на Александър Греъм Бел — хитроумно устройство с хаотично преплетени жички и тънка игла на рамото, която дращеше върху плоча от мек метал.

Барманът забеляза, че гледам грамофона.

— Нямам представа как работи — призна той, обърна го и ми показа празната му вътрешност. — Не би трябвало да работи.

В това време около нас се беше насъбрала малка тълпа. Имаше жена с бронзов загар и сънен вид, сякаш току-що се беше събудила. Веднага разпознах в нея бивш персонаж от приказка. Придружаваше я момче на петнайсетина години със стилни очила с пластмасови рамки. Старец с ретрокостюм изпи безброй чаши яркозелен чай и внимателно ме слушаше как пея, сияейки в усмивка с цвета на пергамент. Имаше и двама боси пънкари, които сякаш току-що бяха дошли тук от фестивала „Бърнинг Мен“ — и яко ме раздразниха. Лицата им бяха застинали в еднакво изражение на нирвана, но очите им бяха кръвясали. Флората тук може и да се отличаваше от земната, но във всеки случай наблизо явно растеше нещо, с което можеше да се надрусаш.

Хората идваха и си отиваха и барманът, който се казваше Ален и се оказа швейцарец, ми поднесе питка и яхния с месо, подправена с нещо, което заседна на гърлото ми. Сенките над бара се удължиха, докато накрая той въздъхна и взе от пода кожената си чанта.

— Трябва да тръгвам — каза. — Ти къде ще нощуваш? Пак ли при Джанет?

Бях му казала откъде съм дошла, но не бях обяснила къде отивам. Той, както и всички други в бара, изглежда, познаваше Джанет.

Повдигнах неопределено рамене и се напрегнах, опитвайки се да събудя интуицията, която ме беше довела тук. Чувството трепна и се съживи, изгубено за известно време в алкохол и разговори. Бях задържала ръкавиците на ръцете си и това почти ме накара да забравя, че не съм една от тези хора. Но всъщност те не бяха моят народ. И това не бяха моите Пущинаци — докато не успеех да измисля как да стана бивш персонаж от приказка.

Ами ако не успеех да се измъкна?

„Мога да остана такава, каквато съм.“ Мисълта се появи като призрак от онази част на разума ми, която влезе в Пущинаците с лекота, като нож в масло. Тя донесе страх, но под него имаше и нещо друго: отстъпление, копнеж да се предам и да се приема такава, каквато съм. След живот на постоянно бягство, медитиране, броене и вкопчване в ръцете на Ела в усилие да се задържа на повърхността на океан от гняв…

Помислих си, че мога да остана. Само ако се откажех от вярата, че някъде там ме чака Ела.

Но ако се откажех от тази вяра, щях да потъна завинаги.

Ален си тръгна и русокосата барманка нареди на масите къси свещи, сякаш беше в бруклински ресторант и се приготвяше да сервира вечеря. Но докато я наблюдавах, осъзнах, че тя прави още нещо. С ръцете й ставаше нещо — някаква странна игра на светлината. Докато се движеше от маса на маса и поставяше свещите, тя рисуваше с пръстите си във въздуха сложни фигури, сякаш пишеше думи или тъчеше, или играеше с конец. Един по един хората на масите ставаха и си тръгваха, без да проронят нито дума. Взимаха нещата си, оставяха пари и се изнизваха в нощта.

Когато излезе и последният посетител, барманката въздъхна, махна шнолата от косата си и започна да масажира главата си, когато косите й се разпиляха на раменете. Косите й бяха дълги и прекрасни, като на принцеса от вълшебна приказка. И аз бих имала такива коси, ако ги оставех да пораснат.

Жената седна на високото столче до мен и потупа с пръст ръкавицата на ръката ми.

— Здравей, Трижди-Алиса.

Гласът й беше гърлен и тих и дори през ръкавицата докосването й ме изгори с блед огън от връхчетата на пръстите до раменете.

Изхлузих ръкавиците и протегнах пръсти. Кокалчетата ми изпукаха.

— Предполагам, че те търся.

Тя се засмя.

— Аз те търся много по-отдавна.

Сега, когато тя вече не се преструваше на барманка, я видях наистина. Почувствах силната й енергия — толкова неукротима, че въздухът около нея трептеше. Очите й бяха близо до моите, съсредоточени, две огромни сини чинии, които поглъщаха светлината. Не си позволих да откъсна поглед от нея.

— Какво направи, че накара всички да си тръгнат? Магия ли беше?

— Не, нищо толкова предсказуемо. Аз само… леко коригирах сюжета. Направих така, че във всеки да се появи причина да си тръгне.

— Тогава контролираш всички тук? Не само персонажите от приказки?

Тъкачката на сюжети се подпря на лакти и придърпа към себе си халба с нещо пенливо от другата страна на бара.

— Не е необходимо да контролирам всички, най-малко персонажите. Щом веднъж ги пусна в света, те вървят като навит часовник. Действат сами по себе си като самостоятелен двигател. — Тя ме погледна. — Е, в повечето случаи. Аз следя нишките на историята да не се объркат, кралствата да останат разделени едно от друго и се грижа приказките да имат пространство да се разгърнат. Но ти… — Тъкачката сви показалец като пистолет и го насочи към мен и аз се зачудих за момент дали в Пущинаците има пистолети. — Ти си засечка в часовниковия механизъм. Твърде много ли ще бъде да се надявам, че си се върнала да завършиш приказката си?

Изведнъж осъзнах, че Алтея говореше за нея. Онази, която не позволявала на Алтея да умре, онази, която я разочаровала и горчиво съжалявала, че я е пуснала да си отиде един ден. Тя не би направила една и съща грешка два пъти.

— А мога ли? Мога ли да завърша приказката си? Ако това е всичко, което ти е нужно, за да ме пуснеш след това, ще го направя. — Не знаех какво точно обещавам, нито какво може да означава това, но думите й загатваха някакви ограничени действия. Сякаш можех да сключа сделка.

Тя ме измери с поглед — преценяващо и делово, сякаш бях парче плат или чаша за кафе. Това изражение продължи само секунда. След това погледът й омекна и се изпълни със съчувствие.

„Не й вярвай“ — помислих си, въпреки че това вече беше ясно.

— Когато завършиш една приказка — търпеливо каза Тъкачката, — тя започва отначало. Докато аз не престана да я разказвам. И докато се разказват, приказките създават енергията, която движи този свят. Те държат звездите на небосвода. Те карат тревата да расте.

— А ти персонаж ли си? Или бивш персонаж?

— Аз не съм оттук. Не съм и оттам — добави тя, преди да успея да попитам.

Тогава тя беше от някакво трето място. Тази мисъл докосна съзнанието ми. Представих си цяла вселена от светове, реещи се в неизмеримо грамадно пространство, като зърна леща в пепел. Видението излъчваше такава самота, че сърцето ми се сви от болка.

— Ще ме пуснеш ли да си отида у дома? — прошепнах.

— О, Алиса. — Съжалението в гласа й прозвуча искрено. — Погледни се. Виж ръцете си. Знаеш, че това скоро ще стигне до мозъка ти. До сърцето ти. Кралят и кралицата твърде дълго чакаха да се завърнеш. А казват, че липсата на развитие е много по-лоша, отколкото животът в сюжет. — Тъкачката се засмя, сякаш беше казала нещо смешно.

— Ти каза, че приказките действат, докато ги разказваш — заговорих отчаяно. — Не можеш ли да решиш? Да престанеш да разказваш моята и да ме пуснеш да си вървя?

— Какво от видяното от теб в Пущинаците те кара да мислиш, че съм добра? — Тя изпи половината от бирата си на един дъх и се наведе напред. — Веднъж направих услуга на една жена, самата тя Тъкачка по свой начин — имам слабост към колегите си — и виж докъде ме доведе това. Правилата съществуват с причина. Но. Но! — Тъкачката вдигна показалец. — Не можеш да завършиш приказката си, но можеш да я промениш. Технически казано, можеш. По силите ти е да избереш друг край и да я разбиеш отвътре. Ако не затвориш кръга, ако не й дадеш правилния край, приказката може да те пусне. На теория.

— Мога да го направя — заявих веднага. — Ще го направя. Ако успея, ще си отида ли у дома?

Тъкачката подпря с длан брадичката си, съзерцавайки ме с жив интерес, сякаш бях обект на сложен експеримент.

— Това е едно голямо „ако“. Но да, възможно е да си отидеш у дома. Ако избереш именно такъв край.

— Как да го направя? Откъде да започна?

— Откъде започват всички приказки? Имало едно време… Започни… от там.

Хрумна ми, че Финч така и не ми разказа до края моята приказка.

— Ами ако не знам как завършва приказката? — попитах. — Имам предвид „Трижди-Алиса“?

— Може би така шансът ти за успех ще бъде по-голям. Или по-вероятно е краят сам да те намери. И след това ще започнеш отначало. Но дори ако успееш и ти оставиш този свят зад себе си, помни, че времето в него работи различно, отколкото мислиш. Няма гаранция, че ще познаеш света, в който се стремиш да се върнеш.

Представих си летящи машини и политици-роботи, Ела отдавна мъртва, а аз — реликва от време, познато само в книги.

— Но има ли някакъв шанс да успея да се върна в своето време? — попитах жално. — Макар и малък?

Тъкачката на сюжети ме погледна така, сякаш знаеше как ще завърши приказката ми — по повече начини от един, — но е любопитна да види как ще се разгърне от само себе си. Тя допи напитката си и стана.

— Ела с мен.