Мелиса Албърт
Лешниковата гора (25)

25

Небето вече не беше закрито от корони на дървета и аз можех да го разгледам. Лицето на луната тук беше още по-чисто и ясно — прекрасно женско лице с бръчки от скръб около очите и устата. Звездите се стремяха да се съберат около нея, но тя ги държеше на разстояние.

Вратата се отвори и отвътре се разнесоха потрепваща топла светлина и ухание на готвено месо — мирис на човешко обитаване. Жената, която застана на прага, беше яка и силна като фермерка, и изглеждаше на петдесетина години. Косата й беше сплетена на дебела, дълга до кръста руса плитка, преметната отпред на гърдите. Тя ме погледна откровено неприветливо.

— Ти ли си Джанет? — попитах.

— Джанет, една от твоите скитници! — извика тя едновременно с мен. — Влез, добре дошла — свадливо добави жената и се отдръпна от вратата, за да ми направи път.

Влязох в толкова топла стая със запален огън и с храна, че едва не се разплаках. Вече протягах ръце към пламъците в откритото огнище в единия край на просторна стая без прегради, когато изведнъж си спомних и нахлузих ръкавицата на ръката си зад гърба си.

— Виж това! — възкликна жената и сърцето ми подскочи, но тя разглеждаше татуировката, която се подаваше над яката ми — върха на бодливото растение, същото като на Ела. — Как така новодошла има цветето на Пущинаците на кожата си? — Гласът й прокънтя с по-силен вариант на отривистия акцент, който бях чула от мъжа с шоколада.

— Не знаех, че това е цветето на Пущинаците — отговорих искрено. Харесвах чуждоземното цвете на рамото на мама и така и не разбрах ужаса й, когато се върнах вкъщи със същата татуировка. Сега обаче всичко си дойде на мястото — аз носех в себе си този свят, а татуировката означаваше, че Ела ще трябва да я види и на мен.

— Дай й минутка да си отдъхне, Там. Тя току-що дойде. — Жената, която изрече тези думи, беше влязла през врата в дъното на стаята. Беше облечена с джинсов гащеризон с множество кръпки и мократа й посивяла коса беше разпусната на гърба.

— Ти си Джанет.

— Да. А това е моята Там Лин. Но може да я наричаш Ингрид. — Тя посочи русокосата, която веднага се приближи до нея, сякаш да я защити, ако се наложи.

Кимнах, за да покажа, че съм схванала намека, макар да си зададох въпроса каква е тяхната история и как се вмества във всичко това.

— Един човек ми каза, че ако съм бегълка, трябва да намеря теб.

— Този човек е бил прав, ако наистина си бегълка. Признавам, че татуировката ме изненада. Сигурна ли си, че си новодошла? — Гласът й беше добродушен, но очите й бяха внимателни и бдителни. Тя огледа ръкавиците на ръцете ми, евтините ми нови джинси и остатъците от молива за очи на клепачите ми, който бях използвала тази сутрин.

— Сигурна съм.

Ингрид измърмори дума, която не бях чувала дотогава, с глас, който не ми хареса.

— Ела тук. — Джанет извади от шкафа до стената бутилка от матово стъкло и три стъклени чаши с тънки гърла и ги сложи на кръгла маса, която в предишния си живот явно е била пън на дърво. Отвори бутилката и наля два-три сантиметра течност във всяка чаша. Напитката се задими, когато стигна до дъното, и после се успокои и стана бистра и безцветна. — Ингрид ще започне да се държи с теб по-добре, ако първо вдигнем наздравица за нашето запознанство.

Джанет умееше да се преструва много по-добре от приятелката си. Тя вдигна чашата си спокойно, но Ингрид държеше своята, сякаш беше бомба, като внимателно ме наблюдаваше, за да види дали ще отпия.

Престанах да се страхувам от вълшебна храна, откакто Алтея ми разказа приказката си в мрака, но това не означаваше, че бях готова да изпия нещо, което вероятно беше сварено в котел на вещица.

— Отрова ли е това? — попитах.

Джанет се усмихна.

— Там, ти изобщо не умееш да контролираш изражението си. Ето виж — за твое здраве. — Тя отпи глътка и стисна устни.

Подуших течността, която нямаше мирис, и също отпих. В устата ми напитката беше като вода, но щом попадна в стомаха ми, ме опари като ликьор. И после усетих вкуса.

— Ябълкови „Весели фермери“ — казах озадачено, когато познах вкуса на любимите си бонбони в детството. — Или, почакайте… Вкус на цветя. Бонбони виолетки. Не, не, по-скоро домашни бонбони лакта. — Представих си как Ела смесва в тиган захар и масло. — Боже, а сега е малко… Прилича на лате. — И по-точно на конкретното оригинално кафе, което си правех в „Соленото куче“, с мед и сироп от лавандула. Почувствах се като Вайълет Борегард от „Чарли и шоколадовата фабрика“, която говори за вкуса на всичко, което е изяла, преди да се превърне в огромна боровинка. — Какво е това? — ахнах накрая.

— Серум на истината, малко или повече. — Джанет се усмихна съчувствено, като видя изражението ми. — Можехме да ти повярваме и без него, мила, но серумът добавя към честността на хората.

— Но и ти пи от него.

— С Там нямаме тайни помежду си. Пък и така е по-справедливо. Трябва да ти кажа, мила, че изглеждаш ужасно. Може би трябва да си пуснеш малко по-дълга коса? — каза тя и веднага закри с ръка устата си.

— Серумът действа бързо — отбелязах сухо.

— Ти си симпатично момиче — поправи се Джанет. — Но банята и добрият сън цяла нощ несъмнено ще ти се отразят добре.

— Бих проспала цяла година — измърморих и после млъкнах, преди да изтърся всякакъв вид откровения. А на теб ще ти се отрази добре, ако отидеш на кални бани, пак е по-добре, отколкото да живееш в кал… И знаеш ли, че домът ви мирише на огън и кръв?

— Откъде идваш и защо дойде? Може да ни разкажеш накратко — с отривист тон каза Ингрид.

— Не е честно — отбелязах. — Тя не изпи нито глътка от серума.

— Ще нацепиш ли още дърва, любов моя? — Въпросът на Джанет беше въпрос само до половината.

Ингрид стана без желание.

— Само ако тя каже, че няма лоши намерения или някакъв план да ни навреди.

— Не искам да ви навредя.

— Ти говориш за желанията си, а това е увъртане. Говори за намеренията си.

— Нямам намерение да навредя на никоя от вас. Или на някого другиго. Ох! — Хванах се за корема, защото ме прониза болка, когато си помислих за Краля на трънаците и за чудовищата, които убиха Финч и ме оставиха в гората. — Е, може би бих навредила на някои — поправих се. — Но те не са тук.

Ингрид, изглежда, остана доволна от отговора ми. Тя взе от кукичката импрегнирано палто и излезе.

— Тя те защитава — отбелязах. — Хубаво е да имаш защита.

Джанет повдигна рамо.

— Когато попаднах тук, бях съвсем сама. Отне ми време, докато намеря мястото си в този свят. И ми отне още повече време, за да стана някоя, която заслужава защита. — Тя седна на едно от меките кресла пред огнището, а аз се настаних на другото.

— Боже, креслото вони на мокро куче — рекох и веднага прехапах устни.

Джанет се подсмихна.

— Кога пристигна тук? Днес ли?

— Да.

— И за пръв път ли си тук?

Поколебах се.

— Не си спомням да съм била тук.

Повдигнатата й вежда показа, че тя е разбрала, че увъртам.

— Както може би вече си се досетила, моят дом е нещо като сборен пункт за новодошли. Тук идват хора от твоя свят — някога и моят свят — по различни начини, понякога случайно, но по-често умишлено. Моята работа, която сама избрах, е да ги посрещам, да ги предупреждавам и да наблюдавам бъдещата им съдба. Това не е много лесно, разбира се, като се имат предвид всички неприятности, в които можеш да попаднеш тук, и всички същества, които може да те изядат. Старая се, доколкото мога. Идват и от други светове, но това не е мой проблем. Разбира се, на някои места групите бегълци се смесват, макар да са по-малко, отколкото може да се очаква в такъв неголям свят, но… Ти имаш такъв вид, сякаш искаш да попиташ нещо?

— Колко голям е този свят? — изтърсих. — Какво представлява? Какво има отвъд пределите му? Ти умишлено ли дойде тук или случайно? Има ли оттук път назад? И как се става бивш персонаж?

Джанет вдигна ръка, за да ме накара да млъкна.

— Този свят е доста малък. Доколкото това е възможно, границите му постоянно се променят. Не е обозначен на никоя карта и е почти недостижим. Всъщност това е един вид кралство, но има много крале и кралици. Не мога да кажа какво има отвъд пределите му. Дойдох тук умишлено, Господ да ми е на помощ, и да, съществуват пътища назад. Персонажите стават бивши, когато никой повече не разказва приказката им. Понякога това ги убива, понякога ги влудява, а понякога те свикват с новото положение и се асимилират с общото население. Не наблюдавам тяхната съдба, въпреки че бих искала да знам за случаите със смесени бракове. Децата им — ако им се родят деца — често си навличат неприятности или попадат в приказки, което, предполагам, е едно и също. А сега ми разкажи твоята история — накратко или подробно, както искаш.

Едва успях да отворя уста и заговорих, без да спирам. Думите се лееха от устата ми като вода от кранче от онова, което Джанет ми беше дала да изпия. Докато говорех, в душата си имах искра на надежда, че може би обилната информация ще ми помогне да премълча единственото нещо, което исках да запазя в тайна. Поне засега, докато не разберях как тя ще приеме един персонаж от приказка, седнал пред огнището й. Нервно свивайки побелелите си пръсти в ръкавиците, аз й разказах за Ела, за Харолд, за Ню Йорк и как се върнах вкъщи и открих, че тя е изчезнала. Върнах се назад във времето и й разказах за предполагаемата смърт на Алтея, говорейки за нея като за майката на майка ми — достатъчно близо до истината, за да го пропусне серумът на истината. А след това прескочих напред във времето и й разказах за Елъри Финч, за нощта ми в гората и за часовете и дните, прекарани в „Лешниковата гора“. Изпитах такова огромно облекчение, когато изрекох на глас всичко това, че едва след известно време забелязах, че лицето на Джанет е станало пепеляво.

— И по пътя срещнах един мъж — казах и изведнъж млъкнах.

Джанет беше вкопчила пръсти в облегалките за ръце на креслото и очите й гледаха някъде покрай мен.

Тя разтърси глава и се помъчи да се усмихне, но опитът й се провали.

— Казваш, че си внучката на Алтея. Алтея Прозерпина.

— Чувала ли си за нея? Чела ли си книгата й?

— За щастие не съм я чела. В Пущинаците не може да се намери нито един екземпляр. Предполагам, че ти щеше да бъдеш хвърлена на Нощните жени, ако се беше опитала да внесеш тук книгата. Но аз познавах Алтея — още там, на Земята. Алтея беше… хм… — Джанет завъртя гривната на ръката си — тънък наниз от сини мъниста. Пръстите й се движеха нервно и мънистата проблесваха на светлината на огъня. — Ние попаднахме тук заедно — каза най-после.

— Почакай, какво? — Джанет, разбира се, изглеждаше по-възрастна от Ела, но в никакъв случай стара като Алтея. И все пак Джанет беше Пущинаците от… — Дошла си тук преди петдесет години? С Алтея?

— Петдесет ли каза? Изминали са петдесет години? — Тя се засмя малко налудничаво. — Винаги съм си представяла, че аз… ами, може би знаех, че всъщност никога няма да го направя, но все едно, предполагам, че родителите ми са умрели, нали? Петдесет години, това означава, че е започнало ново столетие, нали?

Изпитах мимолетно, главозамайващо желание да я смая с новината за интернет, но реших, че това няма абсолютно никакво значение, и преминах към същественото.

— Разкажи ми за Алтея.

— О, как бих могла да го направя с няколко думи? Накратко, тя сключи тъмна сделка и това разкъса дупки в завесата между двата свята.

— Звучи драматично — каза неучтивият ми език, опиянен от серума на истината.

— Да, наистина беше дяволски драматично — сопна се Джанет. — Егоистичната кучка дори не ми предложи да ме вземе със себе си обратно.

— О — промълвих. — Тя ти е била… Двете сте били заедно?

— Е, не ме съжалявай — снизходително каза Джанет. — Алтея винаги живееше ден за ден. Харесваше ме главно заради онова, което можех да направя за нея. Забавлявахме се, но веселието и без това не би продължило повече от онова лято.

— Лятото, когато Алтея е намерила пътя към Пущинаците.

— Да. Запознахме се в един бар в Будапеща. Тя беше хубава американска туристка, избягала от приятелите си, които й бяха омръзнали. А аз бях идиотка, която не можа да устои на една напориста красавица. Разказах й за моите полеви изследвания и след бутилка евтино вино Алтея реши да дойде с мен. — Очите й се разфокусираха. Тя подръпваше гривната си като струни на цитра.

— Твоите полеви изследвания?

— Изследвах вратите. Вратите между световете. Започнах да правя курсова работа за вълшебните приказки — родителите ми бяха университетски преподаватели, майка ми по време, когато научната кариера за жените беше рядкост. Но теорията премина в практика, когато веднъж намерих врата в една книга.

— Предполагам, че не говориш метафорично?

— Съвсем не. Силата на повечето книги е в абстрактното, но от време на време намираш книга с реални физически способности. Това беше врата в среден, типичен вълшебен свят, доста разочароваща за девойка, израснала, представяйки си феите във формата на духове във въздуха или като горски същества. През повечето време работех под земята. Когато отново излязох на повърхността — няколко месеца по-късно в реално време, — вече бях пристрастена. Отказах се от идеята да взема научна степен и преминах изключително към практика. — Джанет имаше същия странен акцент от Пущинаците като Ингрид, но колкото повече говореше за миналото си, толкова по-британско ставаше произношението й.

— И ти разказа на Алтея за вратата в Пущинаците? — предположих.

— Да. Този род знания са достъпни за онези, които са готови да заплатят дължимата цена. Тогава имах с какво да платя — знанията се купуват със знания, а пък и една хубава млада жена на двайсет и шест години винаги има и друг начин да плати. — Джанет стисна устни и за момент придоби засрамен вид, сякаш очакваше, че ще я съдя. Разбра, че няма да го направя, и продължи:

— Празнувах завършването на много успешен проект, когато срещнах Алтея, и алкохолът в съчетание с чара й развързаха езика ми. Боже, радвам се, че отпратих Там, защото нямаше да й е приятно да чуе това. — Джанет отправи нервен поглед към вратата. — Както и да е, разказах на Алтея твърде много. На сутринта вече се разкайвах, но не можах да се отърва от нея. Стори ми се, че тя… имаше подходящия дух за това. Душа на пилигрим и така нататък. Последваха няколко безумни седмици на планиране. Купихме припаси и екипировка, която мислехме, че ще ни трябва. Алкохол и цигари за духовна подкрепа, книги, гумени ботуши, много скъп вълшебен компас, който, както се оказа, не проработи нито в стария, нито в новия свят. Бяхме влюбени, или поне аз мислех така, и Алтея, изглежда, не изпитваше никакви съмнения в съществуването на Пущинаците. Знам, че трябваше да се усъмня. От години живеех с мисълта, че ще напусна този свят. Подготвях се за това и постепенно прекъсвах връзките си. Алтея обаче го направи спонтанно. Безразсъдно. Това стана ясно, когато дойдохме тук. При това болезнено.

Вратата изскърца и се отвори. В стаята нахлу студен въздух и острият мирис на гората в Пущинаците. Джанет млъкна и се вгледа в Ингрид, която влезе вътре. Изразът в очите й беше сложен.

Ингрид остави тежка купчина насечени дърва пред огнището.

— Твоята бегълка ще остане ли да пренощува? — попита тя, докато слагаше дърва в огъня.

— Разбира се, че ще остане — троснато отвърна Джанет. — Ингрид, ти си страхотен сноб. Не помниш ли, че аз самата бях бегълка някога?

Ингрид поклати глава, без да отговори.

— Това е истинският проблем в Пущинаците — каза Джанет, обръщайки се привидно към мен. — Никой тук няма проклето чувство за хумор. Всъщност те нямат и бог. Може би трябва да имаш едното, за да имаш другото. Чувството, че зависиш от нечие милосърдие, непременно изисква способността да се посмееш за това. — Тя се засмя, сякаш да илюстрира думите си.

— Уморена си — каза Ингрид, без да се обръща.

— Трудно й е да понесе толкова много истини — уведоми ме Джанет.

Почувствах се така, както когато една вечер Ела изпи твърде много шери и вдигна скандал на Харолд пред мен. Беше две седмици след сватбата им и маската на идеална съпруга вече започваше да й пречи.

— Ти каза, че Алтея сключила… хм, някаква тъмна сделка, за да се измъкне оттук — напомних, опитвайки се да върна разговора на предишната тема. — В какво се състоеше сделката?

Ингрид се обърна към нас, без да става, и изумено повдигна вежди.

— Какви ги говориш? Защо обсъждате тази жена? Какво общо има тя?

— Алиса е внучка на Алтея — с царствено спокойствие отговори Джанет. — И тя повдигна въпроса за Алтея, не аз.

— Удивително съвпадение, няма що. Сигурна съм, че мразиш да търсиш предлог да говориш за нея. — Ингрид обаче го каза без никаква злоба или горчивина, застана зад Джанет и сложи ръце на раменете й.

— В какво се състоеше сделката? — повторих.

— Защо питаш? За да сключиш същата сделка ли?

— Не, за да мога… — Трепнах от болка и се хванах за корема. Когато се опитах да излъжа, течността, която изпих, се извиваше там вътре като змия, направена от киселина.

— О, кажи й — рече Ингрид. — Злото вече е сторено и тя по-добре да научи истината от нас, отколкото да чуе някаква изопачена версия, ако попита друг. Рано или късно, всеки беглец научава за Тъкачката.

— Предпочитам да е по-късно — измърмори Джанет, притисна буза в дланта на Ингрид и въздъхна. — Нещата тук потръгнаха лошо за Алтея. Все още нямаше някой като мен да ни обясни какво да направим и бегълците тогава бяха много малко. Трябваше да се справяме сами, болезнено и бавно. Първо й се свърши уискито, после цигарите, след това книгите за четене и горката Алтея съвсем закъса. Представи си отегчено дете във ваканция, но вечна ваканция. И накрая скуката я накара да направи нещо много глупаво.

— Какво?

— Алтея започна да преследва персонажите. Не знам как успяваше да го прави, без да я убият, но го правеше. За това, на което не можеше да стане свидетел, тя разпитваше второстепенните персонажи — бавачки, прислужници, акушерки. Разговаряше с мъртви крале и убити съпруги — всичките онези нещастни призраци, обитаващи приказките, които отчаяно мечтаят да поговорят с някого. И после се прибираше вкъщи и ми ги разказваше. „Аз съм журналистка — казваше. — Това ми е работата“ — подигравателно изрече Джанет. — Човек можеше да си помисли, че работи като военен кореспондент, а не драска статии за това как да се обличаш по-добре, за да хванеш богат съпруг.

Нещо прекършено в мен ме заболя, когато чух тези думи. Преди един цял свят Финч описа Алтея именно така, сравнявайки я с военен кореспондент. Много исках да мога да му кажа, че е прав.

— Лека-полека, проследявайки персонажите, Алтея се доближи до източника на приказките — продължи да разказва Джанет. — Тъкачката на сюжетите.

Чух благоговейното подчертаване на това име и главните му букви. Джанет беше казала, че тук няма бог, но това, изглежда, беше нещо близо до бог.

— Коя е тази Тъкачка на сюжети?

— Името говори красноречиво, нали? За тукашните земи това може да се нарече Творец на Света. Толкова е добра, ни по-малко. Сюжетът, приказката е тъканта на Пущинаците, материята, от която се състоят. И така, Алтея убеди Тъкачката да й създаде приказка, която може да послужи като мост. И после се изкачи — Джанет раздвижи във въздуха два пръста, сякаш вървят, — и премина обратно по него.

— Преминала е обратно по него… По думи? Но в това няма никакъв смисъл.

Ингрид ме изгледа странно, но Джанет се усмихна.

— Смисъл — каза тя. — Това е последният бастион на борещия се беглец.

— Значи тя се е върнала обратно. Чудесно. Но как това… Как се изрази? Как е разкъсало дупки в света?

Изненадах се, когато отговори Ингрид:

— Това започна малко преди да срещна Джанет. Жители от другия свят попадаха при нас и жители от този свят се измъкваха. Отначало помислихме, че това е началото на нови приказки. Случва се от време на време — крале отвличат девойки, майки убиват синовете си. И после се запитахме дали няма врати, които водят към други светове — или към ада. — Акцентът й от Пущинаците беше отривист и завладяващ и ми навя мисълта за тъмни очертания на айсберги, свят на леденобяло слънце. — Разнесе се слух за място в гората, където светът се изтънява, през което може да минеш и да се върнеш. Откри го един принц, четвъртият син от седем. Родителите му и най-малкият му брат бяха персонажи от приказки, но той не беше. Принцът постави стражи да пазят прохода, но после Кралят на трънаците уби него и хората му. И след това нещата много се влошиха.

— В какъв смисъл?

— Персонажите започнаха да използват вратата, за да се измъкват от приказките си. Те обичат да се забавляват и да правят злини в твоя свят.

— Но каква беше вината на Алтея?

— „Приказки от Пущинаците“ — горчиво каза Джанет. — Тя взе част от тъканта, съставяща този свят, и я помести в книга, която беше отпечатана и разпространена в целия свят. Хората четяха приказките, запомняха ги, разказваха ги и ги преразказваха един на друг, сънуваха ги. Между световете бяха изградени нови мостове — несигурни, ненадеждни и неконтролируеми. Повечето бяха еднопосочни, разкъсвания в тъканта, през които любителите на приказки идваха тук. Така и не разбрах защо вратата на Краля на трънаците се оказа толкова трайна, но сега знам: защото тя води към „Лешниковата гора“ на Алтея.

— Тя се е опитвала да я охранява — казах, без да знам защо защитавам Алтея. — Мислела е, че ако остане на едно място и се изолира там, това ще бъде по-добре, отколкото да разпространява вратите из целия свят.

— Ако наистина беше толкова съзнателна, Алтея щеше да се самоубие — безцеремонно заяви Джанет. — Имали сме млади бегълци, десетгодишни момиченца, обсебени от вълшебните приказки, и сега са обречени да живеят в периферията им.

— Не може ли Тъкачката на сюжети да направи нещо? Да ги изпрати у дома?

— Мислиш ли, че тя отново ще поеме този риск? Тя има достатъчно грижи, за да се опита да поправи сторената злина. Единствените, които Тъкачката изпраща навън сега, работят за нея и се мъчат да очистят света от вредите на Алтея. Малцина от изгубените намират пътя обратно за дома. Слугите на Тъкачката издирват екземпляри на книгата на Алтея и ги унищожават. Но умишлено или не, Алтея се превърна в малка Тъкачка. Предполагам, че тя не умее да контролира това. Дори всички екземпляри на глупавата й книга да станат на пепел, тя пак ще продължи да служи като мост.

— Мисля, че е искала да се самоубие — казах тихо. — Затова се е опитвала да ме върне тук — защото докато съм била извън обсег, тя не е можела… — Млъкнах изведнъж, защото се сетих, че именно това не е необходимо да знаят за мен. Думите заседнаха на езика ми и опариха стомаха ми, когато ги преглътнах.

— Опитвала се е да те върне? Какво искаш да кажеш? — Джанет ме изгледа изпитателно като териер.

— Тя… — Хванах се за корема. — Не е ваша работа!

— Напротив. Отговори и болката ще спре. Коя си ти?

Болката в корема ми спря веднага, щом изхлузих ръкавиците си и ги сложих на коленете си. Приличаха на ръце на труп, страшни и безкръвни, но някак чувстващи, гъвкави, живи. Ингрид ахна толкова силно, че ми стана смешно, и застана пред Джанет, предпазвайки я с тялото си. А Джанет ме погледна така, сякаш бях Коледа и Четвърти юли, слети в едно.

— Боже мой! Ти не си ничия внучка! Ти си завърнал се блуден персонаж! Нищо чудно, че тя те е изпратила тук!

— Знаеш коя съм?

— Всички знаят коя си. Ти си почти толкова лоша колкото Алтея. Ти също разкъсваш пролуки в завесата, като се движиш в този свят, и навсякъде отваряш врати за чудовищата. Разбира се, те не могат да останат дълго там, където се намират. Никой от персонажите от приказки не може освен теб. — Очите й бяха удивително живи и сякаш през тях виждах как работи мозъкът й. Изведнъж си я представих двайсет и шест годишна, красива и енергична, как изтръгва от хората информация за вратите между световете. — Трижди-Алиса, как го направи?

— Нищо не съм направила. Моята… Ела. Тя е дъщерята на Алтея. Взела ме е от Гората по средата на пътя, когато съм била бебе. И после избягала с мен. Често се местехме, защото ни се случваха лоши неща, ако се задържахме твърде дълго на едно място. Какво искаше да кажеш с това, че разкъсвам пролуки в завесата?

— Ела Прозерпина. Помня, че чувах за нея още преди да те вземе. Горкото момиче израсна, прекарвайки половината си време в Гората по средата на пътя, между двата свята, и беше съвсем дива. Вероятно вече е полудяла. — Очите й се отвориха широко, когато видя изражението ми. — О! Каква съм глупачка. След толкова много години… Ела сигурно ти е като майка.

— Тя е моята майка. — Болеше ме, когато мислех за Ела. Представих си крехката й фигура, винаги прекалено кльощава, изящното й лице и черната й като въглен коса, наследена от покойния й баща… Животът й, разбит на три парчета, две от тях — тайна: строшеният ребус на „Лешниковата гора“, опасните покрайнини на Пущинаците и бягство, което само по себе си беше капан — живот на беглец по пътищата.

— Да. Разбира се. Не може да не ти е станала майка, след всичко, което е направила за теб. Да те вземе и да те запази невредима от Пущинаците. Колко интересно. — Хладните очи на Джанет блуждаеха някъде в празното пространство. — Ти знаеш ли твоята приказка, Трижди-Алиса?

— Отчасти.

— Скоковете във възрастта. Израстването на скокове. Случваха ли се и там, в другия свят?

Ела държеше купчина моментални снимки в огнеупорна метална кутия в жабката на колата ни. Аз, с каменно изражение на две години, сериозна на осем, сърдита на четиринайсет. Аз на океански плаж, на велосипед, с пръсти, натопени в захарен сироп, опитвам се да уловя пеперуда.

Поклатих глава.

— Не. Израснах нормално.

Джанет загриза нокътя си. Изглеждаше деветнайсетгодишна.

— Тогава тя те е пренесла в друго измерение на времето и те е задържала там. Може би въпросът е там. — Джанет стана и протегна пръсти над моите, почти докосвайки дланите ми. — Там, донеси ни купа вода. Алиса, може ли да докосна ръцете ти?

Кимнах и тя леко сложи пръстите си върху моите, потрепери и ги отдръпна. Ингрид донесе вода в плитък глинен съд и Джанет ми каза да потопя пръстите си във водата.

Направих го. Не се случи нищо.

— Разкажи ми още за Алтея — рече Джанет. — Казваш, че тя е отсъствала от живота ти?

— „Отсъствала“ е силна дума. Аз само… никога не съм я виждала.

— Хмм. А онова момче, за което спомена. Елъри Финч.

Изтръпнах.

— Какво за него?

— Той е бил убит пред очите ти. — Гласът й беше студен. — И ти не си направила нищо, за да го спасиш. Можеше ли да го спасиш?

Все още бях под въздействието на серума на истината и думите се лееха от устата ми, без да мисля:

— Можех. Аз съм Трижди-Алиса, нали? Мисля, че можех.

Думите ми заблестяха във въздуха като мушички. Закрих уста с мократа си ръка.

— Съжалявам — каза Джанет и наистина изглеждаше искрена. — Това беше глупав въпрос. И „серумът на истината“ не беше най-добрият метод да узная нещо. Той кара хората да говорят неща, в които са убедени, но изобщо не е задължително да са истина…

Съчувствието й ме обгърна като дим.

— Не се опитвай да ме утешиш. И не ми говори така, сякаш съм дете! — Гласът ми прозвуча рязко и по водата, в която все още беше потопена дясната ми ръка, пробягна коричка лед, която бързо се втвърди по стените на съда. — По дяволите! — Извадих пръстите си и ги разтрих. Ингрид ме гледаше с неприкрито страхопочитание, сякаш бях светица. Може би светица покровителка на студените напитки. — По дяволите! — повторих. — Сега как ще се изкъпя?

— Мисля, че това не е най-големият проблем. — Джанет се вгледа изпитателно в мен. Погледът й беше унесен. — Алиса, навий ръкавите си.

Започнах да ги надигам предпазливо и след това по-бързо, когато сърцето ми се изпълни с ужас, а накрая изхлузих суичъра през главата си.

Ръцете ми бяха мъртвешки бели до раменете. Приличаха на крайници на манекен или на някакви дълбоководни същества, сякаш не бяха мои.

Спомних си как Кралят на трънаците изохка при ледения ми допир. Какво щеше да стане, когато ледът плъзнеше по-нагоре? Към гърлото ми? Когато проникнеше в белите ми дробове? Дъхът ми секна.

Джанет застана зад мен и утешително сложи ръка на врата ми, там, където кожата ми все още приличаше на кожа.

— Не се паникьосвай. От паниката ледът може да се разпространи по-бързо.

— Тъкачката трябва да знае какво да направи — рече Ингрид, която се беше привела почтително. Притесних се, че тя може да коленичи пред мен.

— Възможно е. Алиса, сутринта ще отидеш при Тъкачката.

— Къде е това?

— Трудно е да се каже. Но ако Тъкачката иска да говори с теб, това ще се случи.

Представих си ужасяващ образ на огромен паяк в лепкава паяжина.

— Почакайте. Тъкачката е човек, нали?

Джанет размаха неопределено ръка във въздуха.

— Ами, пак е трудно да се каже.

— Извинявай — обърнах се към Ингрид. Страхът прогони гнева ми и сега се чувствах кротка и смирена. — Извинявай, че донесох това в дома ти.

— Това е добър знак — утешително каза Джанет. — Означава, че разсъдъкът ти още ти принадлежи. — Тя ме потупа по рамото, отстъпи назад и заговори бързо и енергично: — Е, достатъчно приказки за тази вечер. Както и персонажи от приказки. Сега най-доброто, което можеш да направиш, е да се нахраниш добре и да се наспиш. И да се изкъпеш. Миришеш на развалено сирене.

Не мислех, че в нея говори серумът на истината. Това беше самата истина.