Мелиса Албърт
Лешниковата гора (24)

24

Отново бях в гората. Но в сравнение с тези гъсталаци Гората по средата на пътя изглеждаше като некачествена снимка, а земните гори приличаха на драсканици с молив, нахвърляни от слепец, който знае за дърветата само от книгите.

В Гората по средата на пътя се бях зачудила дали дърветата ме чуват и дали могат да говорят. Тук дърветата направо дишаха в буквалния смисъл на думата. Бях се приземила до ствол на дърво с ширината на автомобил. Кората му беше осеяна с чворове, които приличаха на безжалостно лице. Дървото пусна дъжд от семена в скута ми. Те бяха с формата на полумесец, блестящи, големи колкото нокът на кутре и с цвета на пълна луна в нощ на равноденствие.

Вдигнах глава и погледнах небето, сякаш очаквах да видя лицето на Алтея през пролука в синевата. И после се изправих и тръгнах. Какво друго можех да направя? Чувствах се вледенена, скована. На три градуса по-хладно от света, в който бях израснала — и който дори не беше мой.

Финч е тук. Спомних си това, сякаш се събудих от сън. Гората по средата на пътя се беше опитала да изтрие паметта ми. Сандъкът със стари боклуци, който служеше като дом на Алтея, пък и самата тя, обхваната от лудост в жълтата стая… Но Финч беше тук. Той беше още жив и кръвта му беше изтекла в гората между световете, а сега трупът му изстиваше в земята на един свят, в който той мечтаеше да попадне.

Беше ли погребан? Изгорен? Какво правеха тук с мъртвите? Пръстите ми се свиха и ме заболяха при мисълта за него. Пъхнах ръце в джобовете си и така вървях през гората, където всичко — абсолютно всичко — изглеждаше живо.

Огромното слънце висеше ниско над хоризонта и не беше толкова ярко, че да не мога да го гледам. Така че неволно се опитах да разбера какво става на огнената му повърхност, да прочета следите от записаната история върху него, безумно далеч от мен. Цветята по пътя ми затваряха венчелистчетата си, ставаха смъртнобледи или започваха да изпускат странни миризми — на кардамон, студен чай, шампоана на Ела. Този нов свят беше толкова чужд и толкова ярък, че разумът ми се разхвърча на части, като пухчета на глухарче от вятъра. Всичко тук беше обострено ясно и разголено, като нов ден в очите на човек, който не е спал цяла нощ и се ободрява със силно кафе. Започнах да изреждам разни неща наум, за да запазя разума си и да съхраня целостта му. Спомних си последователността на песните в любимите ми албуми. След това заглавията на книгите за Хари Потър в хронологичен ред. Имената на градовете, където бяхме живели с Ела, един по един. Чикаго. Медисън. Мемфис. Накъдочис. Таос.

Това ми помагаше да нанизвам мислите си на тънката синя ос на вменяемостта и отрицанието. Но оста се изплъзваше. Сега знаех, че Ела е останала в света, от който аз бях изведена. А аз се намирах в чужда реалност, сред дървета, чийто осезаем интерес към мен се променяше от дружелюбно внимание до остро раздразнение. Те ми напомниха на куче, привлечено от миризмата на друг домашен любимец върху дрехите ти. Цялата миришех на Земята. Но под този тънък пласт, ако можеше да се вярва на Алтея, аз бях от Пущинаците.

Вярвах й. Ако не поради друга причина, то поне защото тялото ми се чувстваше много добре, докато вървях през тази гора. Въздухът беше свеж, почти есенен, въпреки че всичко, което виждах, беше буйно зелено и цъфтеше. Светлината беше прозрачна, изпъстрена със златисто, и правеше нещо странно със сенките — те приличаха на щампи от черно мастило. Струваше ми се, че моята собствена сянка остава заедно с мен само за да види какво ще направя по-нататък. Подозирах, че ако се окажа твърде скучна, ще ме изостави.

След като един час се провирах под ниско надвиснали клони, които или вежливо се отдръпваха от мен, или ме блъскаха, извадих късмет и излязох на пътека.

Беше твърде живописна, с храсти с узрели къпини от двете страни и цветчета, които ронеха тлъсти, пухкави венчелистчета върху утъпканата пръст. Цветята бяха жълти като патенца и миришеха на препечена филия с масло.

Пристъпих две крачки и спрях.

Птиците пееха — трели от три-четири ноти, които не можах да разпозная. Странната буйна растителност наоколо се полюшваше от лек ветрец, скърцаха клони, шумоляха листа и някъде в храстите тихо се движеха невидими животни. Но на пътеката всички звуци изведнъж утихнаха и се замениха с напрегната, съкрушителна тишина. Въздухът се изкриви и усука и през него премина прозрачна вълна от топлина, от която пръстите ми неволно се свиха в юмруци и носът ме засърбя.

Изведнъж огладнях. Бях гладна и ръцете ми бяха толкова студени, че вледеняваха бедрата ми през плътната тъкан на джобовете на джинсите ми.

Видях момичето едва когато беше толкова близо, че можех да я докосна. Беше спряла на пътеката на няколко крачки от мен и не ме забеляза. Профилът й сякаш беше нарисуван с един дълъг, пестелив замах на гениален художник. Косата й беше черна и плътна като сянката ми. Стоеше абсолютно неподвижно, притиснала ръце до кората на едно дърво. Устните й се движеха трескаво и безмълвно, сякаш четеше някакво много неприятно писмо.

Въздухът около нея трептеше, сякаш гледан през призма, както през лятото над нагорещен асфалт. Търсех точно нея — горещата движеща се точка в този остров, зареден с напрегната тишина. Гледах я с чувство, което не можех да определя — страх или благоговение, или с усещането, че знам коя е.

Стволът на дървото се разцепи на две между дланите й. Рязко си поех дъх, когато кората му се превърна във врати, които се отвориха навътре. От мястото, където стоях — точно над момичето, — видях най-горното стъпало на сребристо стълбище, което се спускаше надолу, и чух далечния звук на празненство. Момичето постави крак на първото стъпало и аз пристъпих крачка напред.

Някой сложи тежка ръка на рамото ми и в ухото ми заговори глас:

— На твое място не бих го направил. Няма да искаш да застанеш между персонаж и неговата приказка.

Отскубнах се от мъжа, който стоеше до мен. Той беше на трийсет и няколко години, с очила с телени рамки, джинси, избелели почти до бяло и окъсано кафяво кожено яке.

И ядеше шоколадово блокче „Хърши“. Видя ме, че го гледам, отстъпи назад и го скри с ръка.

— Не, сестро. Това ми е последното. Всичките ми запаси свършиха. Не мога да отида да си купя още. — Акцентът му беше американски, но примесен с още нещо, което придаваше прекомерна яснота на съгласните.

Пъхнах ръце по-дълбоко в джобовете си и вдъхнах чистия, хладен въздух, който той носеше със себе си.

— Почакай — рекох. — От Земята ли си?

Мъжът се втренчи в мен за момент и после въздъхна.

— О, не, по дяволите. Ти току-що ли дойде тук? Не съм подготвен да ти давам насоки. Почакай, не си взела храна, нали? Например… пакетирана храна? — Той ме огледа — суичър, джинси, без чанта. — Ясно, това означава „не“.

— Да ми даваш насоки? — повторих, обърнах се и погледнах към момичето. Тя беше изчезнала и стволът на дървото беше непокътнат. — А какво каза преди това? Нещо за персонаж и приказка?

— Господи, нищо чудно, че едва не си последвала Горската жена до ада. Ти си нова, нали? Сякаш „току-що си паднала през огледало в Тунис“?

Помислих си да му кажа, че съм Трижди-Алиса и да видя дали ще ми даде остатъка от шоколада си, но се отказах.

— Ти така ли попадна тук? — попитах. — През огледало в Тунис? Ти ли си единственият?

— Ох. — Мъжът напъха остатъка от шоколада в устата си и се втренчи в мен, докато дъвчеше. — Добре, ще ти разкажа основното. Най-основното, докато не намериш някого, който ще те запознае подробно как стоят нещата. Първо, разбира се, че не съм единственият, ако под „единствен“ разбираш единственият тъпак, достатъчно глупав да мисли, че е добра идея да проси, да взима назаем или да краде, за да се добере до място, където няма грамофони, бърбън и шоколад. Тук има много бегълци. От Земята и от други места. Или поне така чух. Второ, стой далеч от персонажите. Веднага ще ги познаеш. Ако някой свети по краищата, движи се като в транс, мирише на пушек или цветя, или сол, или като цяло има вид на герой от кървава балада, стой далеч от него. Познавах един такъв младеж — следваше класическа филология в Кеймбридж, — който дойде тук през кладенец на желанията и се опита да спаси Девицата без кожа, преди да я одерат. Боже, това беше най-лошата идея на света.

— Какво се случи?

— Не ме карай да ти разказвам подробно. А ти? Нарочно ли дойде тук? Защото ми се струва, че не е така.

Мъжът явно започваше да се интересува от мен, дори и против собствената си воля.

— Не исках да идвам. Някой ме хвърли тук — поясних.

— Хм, не искам да знам подробности и не желая да се забърквам в нищо. — Той изглеждаше неспокоен и очите му шареха насам-натам. — Не искам да бъда груб, но знаеш ли, при мен за пръв път от дълго време се появи нещо истинско. Най-после. Имам гадже — бивш персонаж — и това прави нещата доста интересни. Само се готвех да се разходя и да изям шоколадовото блокче, без тя да ме зяпа. Тукашните мислят, че пакетираната храна е отвратителна.

Мъжът продължи да бръщолеви, но аз вече не слушах. Не чух нищо след думите „бивш персонаж“.

— Бивш персонаж? Какво искаш да кажеш? — прекъснах го рязко. — Това означава ли, че тя по-рано е била… героиня в приказка?

— Горе-долу. — Очите му се стрелнаха някъде над рамото ми. Той явно се отегчаваше от мен. — Виж, ако вървиш достатъчно дълго по тази пътека, ще видиш дребничка старица. Тя ще те помоли да направиш нещо — да донесеш ведро с вода или да й насечеш дърва, все нещо. Направи го и използвай желанието, което старицата ще ти изпълни, за да намериш Джанет. Разбра ли? Не искай да те върне у дома или да те направи принцеса, или нещо друго. Тя вече не може да прави такива големи неща. И старицата е бивш персонаж от приказка. Помоли я да те изпрати при Джанет. Старицата знае коя е тя.

— Старица, Джанет — измънках. — Ясно. — Мислите се въртяха в главата ми като хамстер в колело. Мислех за последиците от това да си бивш персонаж. Може би дори оттук, от Пущинаците, щях да намеря начин да стана свободна.

— Върви натам — каза мъжът, насочвайки ме по пътеката. — Може да ти отнеме пет минути, а може и един час. Щастливо пътешествие.

— Благодаря — отвърнах и протегнах ръка да се сбогуваме.

Той я стисна, а после веднага изкрещя и дръпна пръсти, сякаш го бях ухапала.

— Какво? Какво има? — попитах.

Мъжът доближи пръсти до устата си, подуха ги и се втренчи в мен. По-точно в ръцете ми.

— По дяволите — каза той. — И ти си персонаж от приказка, нали?

— Какво? — Погледнах ръцете си и хлъцнах.

Те бяха мъртвешки бели като плата на евтина сватбена рокля, толкова бледи, че изглеждаха синкави. Ноктите ми бяха прозрачни, досущ късчета лед.

— Какво е това, по дяволите? — извиках и отскочих назад, сякаш беше възможно да избягам от собствените си ръце.

— Не исках да проявя неуважение, Ваше височество! — Мъжът се поклони и тръгна заднешком. — Не исках да се бъркам. Щастливо пътешествие!

— Почакай! — извиках и протегнах ръка.

Той се смрази на място, сякаш имах способността да го поразя с ледени лъчи. Но знам ли. Вероятно наистина можех.

— Трябват ми ръкавици — рекох.

Мъжът се поколеба, а после бръкна в джобовете на якето си и извади вехти кожени ръкавици. Смачка ги на топка, хвърли ги към мен и побягна.

Хванах кожените ръкавици и ги разгърнах. Бяха твърде големи за мен и миришеха на евтин шоколад, но въпреки това се почувствах по-добре, когато белите пръсти се скриха от погледа ми. Сърцето ми се сви, когато си спомних приказката, която ми разказа Финч в закусвалнята: Трижди-Алиса погълнала лед, който я превърнал — мен — в ледено зомби. Огненото докосване на Катрин на паркинга — онова студено, страшно чувство — аз бях виновна за това, не тя. Докосването до нея, до Пущинаците, беше пробудило в мен тази сила.

Да мисля за всичко това едновременно беше непоносимо — беше твърде много и твърде странно. Затова тръгнах в посоката, която ми беше показал мъжът. Пътеката ме отведе до малка колиба, построена между две огромни дървета. На пън отпред седеше старец, който внимателно ме гледаше отдалеч. Държеше нещо, допряно до ухото му. Кимнах му и пъхнах в джобовете си увитите си в ръкавици ръце.

Нещото в ръката му запращя и избълва поток от безсмислици. Зелен, опърлен, студен. Ухо, глух, лош късмет. Токио алабастър червен. Кралят на кралицата кокошка.

— Това… радиоприемник ли е?

Старецът изсумтя и написа нещо на къс грапава хартия. Пишеше с химикалка „Бик“.

— С кого разговаряш? — опитах пак да завържа разговор.

Той не си направи труда да отговори и аз се обърнах.

— С всеки, който ме слуша — каза старецът зад гърба ми. — В този свят или в някой друг.

— И намериха ли се такива?

Радиоприемникът отново изпращя и издаде серия звуци, наподобяващи женски глас. Приличаха на вокално упражнение.

— Чувам много неща — измърмори старецът. — Но засега събеседници няма.

Кимнах.

— Щастливо пътешествие — рекох, защото си помислих, че това може да е поздравът тук. Старецът ме изгледа странно и продължи да се занимава с радиоприемника си.

Светът започна да се променя — стана жълтеникавокафяв и острите сенки се удължиха. Пътеката се смали до пешеходна алея и едва не се сблъсках с висок мъж, целият в черно. Той имаше красиво, алчно лице, изрисувано от носа до слепоочията с фини, разклоняващи се татуировки, и миришеше… ужасно. И някак ми беше познат.

Мъжът несъмнено беше персонаж от приказка. Това усещане се излъчваше от него като тихи вибрации. Втренчих се право напред. Пръстите ме засърбяха от прилива на адреналин.

— Щастливо пътешествие — каза той.

Кимнах и се опитах да мина покрай него, но мъжът хвана ръката ми. И преди да успея да я дръпна, свали едната ми ръкавица. Стомахът ми се сви. Ледът запълзя по-нагоре. Неземната белота стигна до китките ми.

— Здравей, малък персонаж — ухили се татуираният. Зъбите му бяха тънки и остри като игли.

И тогава познах миризмата му — смрад на гнило месо и разруха с дива зелена сърцевина. Това беше мирис, който бях долавяла в предишния живот. Именно тази противна воня отравяше въздуха в апартамента на Харолд, когато се върнах от училище и открих, че майка ми е изчезнала. Този мъж беше похитителят й.

Кралят на трънаците. Името изплува от дълбините на паметта ми като неясен шепот в телефонна слушалка. Пущинаците разкриваха пред мен тайните си. Тайни, които вече знаех, защото бях част от тях.

— Ти — казах.

— Отлично начало — отвърна той. — Кой съм аз?

— Ти я отвлече. Ела Прозерпина. Къде е тя?

Мъжът се нацупи като малко дете и погледът му се замъгли.

— Ела, Ела, Ела… Не помня такова име.

Всеки път, когато изричаше името й, ръцете ми пулсираха от болезнен студ.

— Това беше в Ню Йорк, от другата страна на Гората по средата на пътя. Ти я отвлече и остави послание за мен — страница от книгата „Приказки от Пущинаците“.

Очите му изведнъж се фокусираха.

— О, да, помня я. Ела Прозерпина, крадлата. А ти си бебето-персонаж, което тя открадна. — Изражението му стана разтревожено, но само за момент. — Но какво правиш тук? Катрин има планове за теб в Гората по средата на пътя.

— Попитах те за Ела. Къде е тя? Какво й направи?

— Трудно е да запомниш онова, което се случва в другия свят, не мислиш ли? — Той се ухили, показвайки всичките си остри зъби. — Каквото и да съм направил, уверявам те, че й хареса. Онзи свят е отлично място за развлечения.

Хвърлих се към него и го ударих по врата с леденобялата си длан.

Мъжът изохка. Под ръката ми разцъфна скреж, плъзна нагоре по шията му и се изви като змия към отворената му уста.

Исках да видя какво ще се случи, ако не спра. Желанието ми обаче ме уплаши и спуснах ръка, дишайки тежко. Ръката ми беше много студена. Вече бях смразена до лактите. Прибрах ги до тялото си, като счупени криле.

— Какво направи с майка ми? — казах бавно, за да ме чуе похитителят.

Татуировките на лицето му, които бяха побелели, започнаха да пулсират и да вибрират, възвръщайки черния си цвят, докато се затопляха. Той оголи срещу мен острите си зъби и разкърши врат.

— Не мога да ти кажа нищо, каквото и да ми направиш. Не помня какво съм правил там. Въпреки че помня нея. — Мъжът потрепери от удоволствие. — Ела Прозерпина. Кръвта й пее. Кръвта на баща й, нейната кръв — една и съща. Никога няма да забравя звука, след като го чух веднъж.

Баща й… Бащата на Ела. Кожата ми настръхна. Бащата на Ела беше умрял във Вилидж, преди тя да се роди, оставяйки Алтея бременна вдовица. Предполагаше се, че е убит от неизвестен наркоман.

Или от нещо по-лошо. Нещо глупаво и гладно като акула, което беше проследило мириса на кръвта на предишна жертва, сега течаща във вените на дъщеря й.

Каква част от лошия ни късмет се дължеше на него? И каква част — на другите чудовища от Пущинаците, които се вмъкваха като сенки в нашия свят, когато се задържахме твърде дълго на едно място? Спомних си за купчината изрезки от вестници в тъжната жълта кухня на Алтея — история на смъртни случаи, събрана от неволната им инициаторка. Психарите от Пущинаците бяха не само нашият лош късмет, но и проклятието на всеки, който се приближеше твърде много до „Лешниковата гора“, тази завеса между световете, осеяна с разкъсани пролуки, през които пропълзяваха страховити създания.

— Ако си сторил зло на майка ми, ще те убия — казах, стараейки се гласът ми да звучи търпеливо и спокойно. — Не ме интересува дали си непобедим воин или кралска особа. Ще те убия и ще се погрижа да те боли.

— Тя не е твоя майка, Трижди-Алиса — изсъска Кралят на трънаците. — И мисля, че много ще се зарадваш, ако сторя зло на истинската ти майка.

И после главата му изведнъж се врътна настрана като на хищник, който надушва плячка.

Проследих погледа му и видях зелена фигурка, движеща се между дърветата — момиченце, почти невидимо със зелената си като лист рокля. Стомахът ми се сви. То държеше брадичката си вирната гордо като кралица и на рамото му като раница беше преметната човешка глава. Момичето небрежно я държеше в юмрук за златистата й коса.

— Някои от нас ни чакат приказки, в които трябва да участваме — каза Кралят на трънаците. — Извинявай, че не мога да се грижа повече за теб.

Той ми хвърли поглед, от който веднага изпитах желание да се измия със сапун, и тръгна след момичето.

Когато мъжът се скри от погледа ми, аз взех захвърлената от него ръкавица, пъхнах я в джоба си и побягнах, провирайки се между дърветата.

Тичах, сякаш ме гонеше същество с остри зъби. Бяха ми нужни пет минути, за да се отърся от чувството, че ме сграбчват чужди ръце и усещането за дишане във врата ми.

Кралят на трънаците. Бях го докоснала, но и той ме докосна. Ръцете ми пулсираха като отровени, сякаш се бях заразила с нещо токсично от кожата му.

Най-после спрях да си поема дъх, приведена на колене, и осъзнах, че съм се отклонила от пътеката. Преди да се наругая за глупостта си, вдигнах глава и видях старица, която седеше с кръстосани крака под ябълково дърво.

Ако не бяха очите й — черни като на птица, — тя изглеждаше съвсем обикновена, от главата до розовите гумени чехли на краката. По нищо не се отличаваше от бабичките, които може да видиш в Китайския квартал. Обикновено те носят огромни мрежи, пълни с топчести кореноплодни растения. Тя погледна ръката ми и каза:

— Здравей, дете.

— Здравей, бабо — отговорих, дишайки задъхано. Бях прочела достатъчно приказки, за да знам как да се обърна към нея.

— Гърбът ме боли от тежестта на годините, но съм много гладна. Ще бъдеш ли така добра да ми откъснеш една ябълка от това дърво?

Честно казано, старицата изглеждаше достатъчно енергична и пъргава, за да ме надбяга, но нямах намерение да споря с нея. Клоните на дървото, под което седеше тя, бяха натежали от зелени ябълки.

— Разбира се, бабо — отговорих учтиво. Дървото затаи дъх, когато го заобиколих, търсейки как да се покатеря по него. Кората му беше гладка, а клоните се извисяваха над главата ми.

— Прималя ми от глад, дъще — деликатно отбеляза старицата.

Завъртях очи раздразнено, докато тя не ме гледаше, и сложих длан на ствола на ябълката.

Дървото потрепери при допира ми и прибра клоните си като венчелистчета, а после отново ги разпери. От него се посипаха ябълки. Старицата разтвори розово копринено чадърче, за да се предпази от водопада от плодове. Една ябълка ме удари в слепоочието и аз се свих на земята и закрих с ръце главата си, докато ураганът спря.

— Благодаря ти, внучке — сухо каза старицата, когато й подадох една натъртена ябълка. Тя пусна чадърчето и стана. Забелязах, че обувките й вече не приличаха на гумени чехли, а по-скоро бяха розови пантофки, а анцугът й се превърна в елегантна блестяща рокля. Бръчките й изчезнаха и лицето й стана изящно като камея. — Ти беше добра с мен, когато ме помисли за жалка старица — монотонно и напевно каза тя, със заучения тон на сервитьорка, която изброява списъка с ястията пред последните посетители за вечерта. — Ще се отплатя за добрината ти, като изпълня едно твое желание. Но само едно, затова избирай разумно.

Въпреки предупреждението на мъжа с шоколада, в главата ми пробягнаха най-различни желания. Преди всичко исках отговори на въпросите си. Или вълшебно огледало, за да намеря Ела. Или бързоходни ботуши. Или Финч, жив, до мен. Но не мислех, че способностите й се простират толкова далеч. Затова въздъхнах и последвах съвета на мъжа с шоколада.

— Изпрати ме при Джанет.

Лицето й помръкна.

— Хм. Това е твърде лесно.

Жената ме хвана за раменете, завъртя ме и рязко ме хвърли. Паднах по лице. Светът около мен проблесна като обектив на камера. Краката ми стъпиха не върху трева, а върху калдъръм.

Скитането из „Лешниковата гора“ предизвикваше в мен световъртеж, но сега беше съвсем различно. Усещането от движението беше опияняващо. Вдигнах глава и видях, че стоя пред боядисаната в червено врата на хубава къщурка. Гората беше останала зад гърба ми и наоколо се спускаше нощ.