Мелиса Албърт
Лешниковата гора (23)

23

Алтея изглеждаше прекрасно. Изглеждаше реална. Беше с тютюнев на цвят панталон и блуза на райета и странно защо, с къси бели ръкавици. Като „Лешниковата гора“ и тя напълно съответстваше на представата ми за нея — спокойните сини очи и изящното телосложение. През прозореца зад нея видях покрити със сняг земи и странно бяло небе, което обливаше стаята в бледа лунна светлина и придаваше дълбочина на сенките. Нощната лампа хвърляше върху стената кръг златиста светлина.

— Искаш ли да чуеш една приказка? — попита Алтея.

Вцепених се. Преди да успея да отговоря, ме изпревари упорит глас от леглото:

— Не.

В сенките лежеше Ела. Ръцете й бяха протегнати над главата, а единият й крак беше провесен на пода. Изглеждаше по-голяма — може би на петнайсет-шестнайсет години. Твърде голяма за приказки за лека нощ.

Алтея издиша тънка струйка синкав дим.

— О, да, разбира се, че искаш.

— Не, наистина не искам — каза Ела, но не помръдна, само подпря глава на ръцете си. Сега беше достатъчно голяма и приличаше на себе си — крехка брюнетка, едновременно яростна и разсеяна. Положих усилия да не се втурна към нея, но знаех, че онова, което виждам, не е реално. И дори да се случваше, не се случваше сега.

— Имало едно време една красива кралица и една смела принцеса, които живеели в замък в сърцето на гората.

— Тази я знам.

— Тогава ще се върна малко по-назад. Имало едно време една красива кралица, която мислела, че думите са по-силни от всичко. Тя ги използвала, за да се сдобие с любов, пари и подаръци. С тяхна помощ странствала из целия свят. — Алтея изричаше дума по дума, все едно ги раздаваше като карти в игра, със сдържана, хипнотична прецизност. — И един ден, когато й било много скучно, тя ги използвала, за да убеди една благородничка да я заведе в друго кралство, място от легенди, далеч от пределите на собственото й владение.

— Пущинаците. — В гласа на Ела прозвуча рязка нотка, която издаде, че безразличието й е престорено.

— Мълчи. Това е моята приказка, не твоята. И така, това кралство — Другото кралство — било странно и опасно и много далечно. Кралицата скоро започнала да тъгувала за дома си и да търси път да се върне. Говорело се, че има врати, които можели да я заведат там, където иска да отиде, но те се криели от нея. И знаеш ли какво правиш, когато не можеш да откриеш врата? — Алтея раздвижи пръсти във въздуха, сякаш улавяше нещо невидимо. — Построяваш мост.

Стоях като закована на половината разстояние между вратата и леглото. Гласът на Алтея ми въздейства като наркотик, разхлаби крайниците ми, изостри зрението ми, но остави в гърдите ми горяща болка.

— В Другото кралство имало много крале и кралици, всичките с еднаква власт. Но кралицата започнала да търси истинския владетел на тези земи — не кралска особа, а някой много по-важен. Разказвач. Повелител на словото. И когато я намерила, кралицата много убедително описала молбата си — тя също била майстор на словото — и разказвачката прошепнала в ухото й тайната как може да се върне у дома. Разказвачката обаче направила грешка, като се доверила на кралицата. Когато избягала от Другото кралство, кралицата взела със себе си нещо, което крепяло стените на този свят и не позволявало на звездите да паднат на земята. Нещо, което занесла в своето кралство и споделила с всичките си поданици — приказки. Всичките приказки на Другото кралство. Разказвала ги отново и отново и скоро всички във владенията й ги разказвали и повтаряли.

Гласът на Алтея загуби монотонния си, приспивен ритъм, както старо кадифе губи власинките си. Очите й проблесваха на странната бяла светлина.

— Кралицата се чувствала богата, по-богата от всякога, докато не осъзнала какво е направила. Пренасяйки по моста най-голямото съкровище на Другото кралство, тя свързала двете кралства. Отначало те били като два хълма, издигащи се един до друг, след това — като слънцето и луната в момент на затъмнение и накрая, като ръка и ръкавица, ушита да прилепне плътно.

Съший с конец двата свята. Думите отекнаха в главата ми и отлетяха.

Гласът на баба ми стихна до шепот:

— Но никой не знаел това освен кралицата. Никой друг не забелязал, когато започнали да се случват страшни неща. Когато кралицата устройвала празненства, на тях идвали демони, облечени в карнавални костюми и криещи под маски червените си очи. Ако тя оставала в някой замък твърде дълго, тъмнина започвала да оплита всички и всичко около нея като диви тръни. Хората от Другото кралство се промъквали през тайните си врати, за да й се подиграват, че мисли, че е избягала и че се е измъкнала безнаказано с откраднатото съкровище. И после една нощ някой от Другото кралство се промъкнал в замъка й и убил краля, съпруга й.

Гласът на Алтея пресипна и главата й клюмна на гърдите. Примигах и стаята се промени. Сега Алтея стоеше права, а леглото, на което седеше по-рано, беше забулено в още по-тъмна сянка. През прозореца вече не проникваше белият отблясък на лунна светлина върху сняг.

— Кралицата осъзнала, че не кралството се е променило, а тя — продължи Алтея. — Вече не било необходимо да търси врата. Тя самата се превърнала във врата. И в мост. Места, през които в земите й можели да проникнат демони. Затова кралицата взела със себе си дъщеря си и се уединила с нея в замък в сърцето на гората. Другото кралство ги последвало и с течение на времето гората около замъка станала крива, разкъсана между двете владения като съсечен от мълния дъб. Но принцесата, дъщерята на кралицата, израснала силна. Пораснала бързо, постоянно тичайки между Другото кралство и родното й кралство, защото вече не помнела времето, когато двете с майка й водели друг живот.

Разказът на Алтея изгуби вълшебството си. Тя говореше бързо и безизразно. Стаята се променяше и Алтея също. Раменете й се прегърбиха и косата й се изпъстри със сиви кичури. Без всякакво предупреждение погледът й се насочи към мен и ме прикова. Зъбите й бяха пожълтели и очите й се въртяха като детски книжни въртележки.

Ела беше изчезнала. Стаята беше същата, но и различна. Леглото стана хлътнало и разхвърляно и всичко беше покрито с прах като с воал.

— Ти си тук. — Гласът на Алтея потрепери по средата на фразата. Не откъсваше очи от лицето ми. — Ти ли си? Ти ли си наистина?

Тя беше призрак. Или мираж. Не можеше да е друго. Копнежът в гласа й би трябвало да ме разтревожи, но собственият ми копнеж ме измъчваше не по-малко.

— Да, това съм аз. Аз съм, Алиса. Твоята… твоята… — Не можех да изрека думата. Внучка.

— Каква съм късметлийка — тихо каза Алтея и се приближи до мен. Долових мириса на потта върху кожата й и горчивия аромат на бадеми в дъха й. Вцепених се и сърцето ми заблъска като леден дъжд. Алтея прошепна в ухото ми останалата част от приказката:

— Другото кралство не наранило любимата дъщеря на кралицата, защото тя била много умна. Умната принцеса Ванела. — Алтея изсъска името на принцесата — името на майка ми. — До деня, в който принцесата намерила бебе в Гората по средата на пътя, оставено да поспи под едно дърво от родителите си, които отишли на лов със свитата си. В плетеното бебешко кошче на момиченцето били нападали черешови цветове. Бебето ги хващало с мъничките си пръстчета и гледало принцесата с абсолютно черните си очи. Принцесата веднага се влюбила в нея. И я откраднала от вълшебната й приказка.

Сърцето ми разбра по-рано, отколкото чуха ушите ми, и изпрати във вените ми кратки пулсации адреналин, като капки отрова, които ми казваха: „Бягай, бягай, преди да чуеш нещо, което няма да можеш да забравиш.“ Не побягнах. Оставих я да ми разкаже докрай нашата приказка.

— Трижди-Алиса — изсъска Алтея. — Ти беше отскубната от твоята приказка като черешов цвят от едно момиче, което не знаеше какво прави.

Мозъкът ми работеше бързо като компютър.

— Дошла съм да намеря Ела — заявих глупаво. — Моята майка.

— Твоята похитителка. Това момиче не е майка на никого.

Последва дълга минута на бяла празнота, която напълно изчисти разума ми. Не можех дори да си представя лицето на Ела. Не съзнавах, че съм вдигнала ръка, докато Алтея не отстъпи назад, далеч от мен.

— Виж се само. — Смехът й прозвуча отвратително. — Още си дива — след толкова години.

Спуснах ръка и увих ръце около тялото си, когато започнах да възстановявам на части образа на Ела. Тънките ръце, дъхът в мрака и острите очертания на профила й, докато шофира. Тя по нищо не приличаше на мен. Никога не се бях питала защо.

Бях си представяла, че някъде имам баща, човек, когото Ела беше обичала поне известно време. И това беше лъжа.

— Не ти вярвам — промълвих. Още една лъжа.

— Твоята приказка й беше любимата. — Гласът на Алтея стана малко по-нежен. — Харесваше й колко си гневна. Като отмъстителен… Е, не съвсем, но ангел.

— Аз съм момиче — заявих разпалено. — Аз съм човек.

— Ти си и двете, и същевременно нито едното от двете. Ти си персонаж от приказка, но това не те прави по-малко истинска.

Имах чувството, че се гледам отстрани — момиче със замъглени очертания, което се държи като дете. Образът се запечата в съзнанието ми, един от онези водещи извън себе си моменти, които се превръщат в спомен, докато все още се случват. Това е денят, в който покойната ми баба ми каза, че майка ми не ми е майка. Че аз съм персонаж от приказка, отскубната от друго място.

— Тя избяга от теб — казах на Алтея и видях, че думите ми я зашлевиха като плесница. — И двете избягахме. Аз израснах в реалния свят. Помня го — помня как охлузвах коленете си и четях книги от библиотеката, и ядях боклучава храна на бензиностанциите. Дните, когато бях болна и гледах скапана телевизия. Помня как животът вървеше по реда си и че пътувах с автобуси и страдах от самота. Помня всичко!

— Мислиш ли?

Втренчих се в нея и след това погледнах ръцете си — загрубели, издрани и съвсем не като във вълшебна приказка. Замислих се как животът ми изведнъж избледня, едва оказал се зад гърба ми, като леки драскотини по земята, заметени стъпки в прахоляка.

— Ти си луда — рекох. — И си мъртва. А аз съм дошла да взема Ела.

— Да я вземеш? От кого? — Алтея ми се усмихна кокетно. Не приличаше на себе си. От някогашната й красота беше останало само бледо подобие. Беше се състарила много от онзи момент, когато разказваше приказки на дъщеря си в тъмната спалня.

— От Пущинаците — отвърнах колебливо. — Те я отвлякоха.

Алтея поклати глава.

— Уверявам те, че грешиш. Нужна си им ти, Трижди-Алиса. Тя послужи само… — Алтея махна пренебрежително с ръка. — За отвличане на вниманието.

Примамка. Финч беше прав. Ела, където и да се намираше, беше примамка.

— Тогава къде е тя? Щом не е тук, къде е? — повиших тон. — Не ми пука дали си призрак или спомен, или, знам ли, холограма, но те моля… Тя е твоя дъщеря. Моля те, кажи ми как да си я върна.

— Мислиш, че съм призрак? Да, аз обитавам този стар дворец на спомените и той се е вселил в мен, но не съм мъртва. — Алтея сграбчи ръката ми и я допря до увисналата като меко тесто кожа под блузата си на пожълтели райета, там, където би трябвало да е сърцето й.

Пръстите ми усетиха слаб пулс.

Тя беше жива.

— Но… писмото…

— Стигнало е до вас? Не бях сигурна дали ще ви намери. Писмото за смъртта ми беше нужно, за да я накарам да те доведе тук. — Алтея се засмя, дрезгаво и печално. — Но дори това не беше достатъчно. И така, защо сега? Какво те накара да се върнеш сега?

Сърцето ми се сви. След всичко случило се все още ми се искаше да мисля, че в това е замесена Алтея — тя е протегнала хладна ръка в моя свят, за да ме доведе тук. Защото Алтея… какво? Обичаше ме? Нуждаеше се от мен? Глупава Алиса. Харесваше ми да мисля, че съм загърбила детските си мечти, но сега разговарях с една от тях, и тя ме караше да се чувствам пет години по-стара.

Но Ела ме обичаше. Моята майка. Моята похитителка. Крадлата, както я беше нарекла Ханза.

Ела все още беше моя, може би повече сега, когато знаех, че е имала свободен избор. Копнежът ми по нея се раздвижи в гърдите ми. Чувството беше като новоизлюпено пиленце, слабичко и с мокра перушина, но вече яростно. Стиснах зъби и се вкопчих в тази мисъл като в спасителен пояс, който щеше да ме издърпа от плаващите пясъци на тази задушна и тясна стая, миризмата й на прах и нощния мрак, който се промъкваше през прозорците.

— Ела изчезна — казах. — Отведоха я някъде — може би в Ню Йорк, не знам. И книгата — твоята книга — ме преследва. Дважди убитата Катрин… тя ме застави да дойда тук. — Установих, че не мога да й кажа за Финч. Сърцето му би се разбило, ако видеше Алтея в това състояние.

— Разбира се, че те е намерила. Ти си ходещ и говорещ мост към Пущинаците. Където и да отидеш, стената между световете изтънява. Те минават през нея. И правят поразии.

— Катрин се опита да ме убие. Караше ме да прережа вените си в гората. Защо?

— Ах! — Очите й блеснаха. — Умната Катрин. Ако те убият сами, цената би била твърде висока за тях. Но ако ти пролееш кръвта си със собствената си ръка? Ти, Трижди-Алиса? Твоята кръв ще прогори врата между световете, която никога няма да се затвори. И нечестивите им празници в нашия свят никога няма да свършат.

Трижди-Алиса. Името изгори кожата ми и остави белег.

Алтея ми отправи поглед, граничещ с нещо като уважение.

— Тогава ти си успяла да минеш през гората без водач. Животът в нашия свят не те е направил съвсем безпомощна. Може би малко приличаш на Ела.

— Да, приличам — отвърнах и прехапах устни, за да не добавя още нещо.

Алтея дръпна от цигарата, която бях забравила, че държи в ръката си.

— Ела никога не е можела да устои на изгубено агънце — особено на теб в плетеното ти кошче, с онези страшни черни очи. Аз собственоръчно се опитах да те върна, преди те да я убият, за да те вземат, но не можах да вляза там — нито в Пущинаците, нито в Гората по средата на пътя. — Очите й помръкнаха. — Ела ме намрази заради това и избяга с теб. Далеч от тях, далеч от мен. Сякаш и аз бях страшилище.

— Но моите очи не са черни. Те са кафяви. — Изрекох думите с глупава надежда, сякаш бяха вратичка, през която можех да се промъкна обратно в реалния си живот.

— Очите ти промениха цвета си, когато ти напусна „Лешниковата гора“. И това беше достатъчно, за да убеди Ела, че е постъпила правилно. Тя ми писа, отдавна, когато тук все още пристигаха писма от време на време. Разказа ми, че Пущинаците постепенно излизат от теб и че целта й е станала да те спаси и да ти осигури реален живот. Успя ли? Реален ли беше животът ти? — Гласът й изведнъж премина от отчаяние към надежда — слаба и тъжна, но все пак надежда.

Спомних си нашия живот без корени, пътуванията и прокълнатите нещастия, които ни преследваха от град на град. Почувствах пружините на всеки диван, на който бяхме спали, отпечатани в ребрата ми, мрачните погледи на домакините ни, когато злоупотребявахме с гостоприемството им, и болката в гърба, когато по няколко дни се налагаше да спим в колата, докато се преструвах, че не знам, че сме бездомни.

Представих си Ела. Ръцете й. Хваща ме за раменете, когато двете с нея броим обратно от сто, за да овладея безграничния си гняв. Крепостите от одеяла, които тя ми правеше в стаите за гости. Навика й да спи без възглавница, за да забравя, че там сме в тежест само за една нощ. Тънките бръчки в ъгълчетата на очите й, толкова неуместни за лицето на една жена, която така и не порасна. Жена, която предпочете да ме спаси и да избяга с мен, вместо да има свой собствен нормален живот.

— Да — отвърнах. — Успя. Имах чудесен живот. Имам чудесен живот.

Алтея наклони глава назад и ме погледна с премрежени очи.

— Тя… Ела… говореше ли за мен?

Първото ми инстинктивно желание беше да й причиня болка. Но погледнах опънатата бяла кожа върху кокалчетата на пръстите й и стиснатите й устни около цигарата, и не можах да го направя.

— Много често.

— Лъжкиня — тихо каза Алтея, докато издишваше дима през устата си. — Няма да се оправдавам за живота си, но мога да ти кажа, че не изгубих дъщеря си по свой избор. Ела мислеше… Не знам какво е мислила. Може би, че съм слугиня на Пущинаците.

— А не си ли? Писмото… не беше ли капан?

— Хмм. — Алтея угаси цигарата в рамката на леглото и пусна фаса на пода. — Дори да беше капан, не беше много ефективен.

— Ела мислеше, че всичко е свършило. Когато ти умря… когато писмото ни съобщи, че си умряла. Тя мислеше, че вече сме в безопасност.

Алтея ме погледна мрачно.

— Тя знаеше, че аз съм мост. Не знаеше обаче, че и ти си мост.

В мен се пробуди позната болка. Да, причината за всичко винаги беше в мен. Черната ми енергия изтичаше във въздуха като кръв от рана и Пущинаците я усещаха като акули и тръгваха по дирята й. През всичките ни години на бягство бяхме бягали от мен.

— Тогава те винаги ще ме намерят? — промълвих. — Където и да отида?

— Те са ти. Вие сте направени от една и съща материя. — Гласът й звучеше почти съчувствено. — Трудно е, нали, да научиш, че съвсем не си това, което си мислила? — Тя посочи към себе си и думите й бяха изпълнени с отрова. — Безстрашна търсачка на приключения. — След това посочи мен. — Момиче от реалния живот.

Исках да възразя и да споря, но не можех да повярвам в света извън стените на тази стая.

— И какво очаква създание като мен? — попитах унило. — Ако писмото беше постигнало целта си и ако Ела ме беше довела тук. Какво щеше да правиш с мен?

— Но в края на краищата, писмото постигна целта си, нали така? Само че стана бавно. Писмото те забави, прикова те на едно място и позволи на чудовищата да те примамят в Гората по средата на пътя. Но ти оцеля. И дойде тук при мен по собствена воля. Не е ли така?

Погледът й стана остър и пронизващ и ме уплаши.

— Аз… не знам. Исках да дойда тук. Но не исках да е по този начин.

— Никога не искаме да е по този начин, нали? Винаги е така, когато получим каквото искаме.

И след това Алтея изхлузи ръкавиците си и хвана ръцете ми. Кожата й изгаряше от огън — по-лошо, отколкото кожата на Катрин, и аз изохках от болка и се помъчих да се отскубна от нея.

— Ето, това очаква създание като теб. — Думите й прозвучаха едновременно като проклятие и молба. — Тя много дълго се опитваше да те върне на мястото ти, Трижди-Алиса. И докато ти се намираш не от тази страна на битието, тя няма да ми позволи да умра.

— Коя е тя? — Болката беше толкова силна, че едва чувах гласа си. — Кой няма да ти позволи да умреш?

Алтея не отговори и погледна нагоре, сякаш таванът беше небето, откъдето в нея се взираше разгневен бог на отмъщението.

— Връщам ти я! — извика тя. — А сега, ще ме пуснеш ли?

По раменете и гърдите ми се разпространи огън, който ме стисна в юмрука си, докато пред очите ми не избухнаха звезди. Почувствах треперенето на пръстите на Алтея, видях жълтеникавото бяло на ококорените й очи и устните, произнасящи някакви последни думи, които не можах да чуя. Молитва, молба за прошка… Обещание, лъжа.

И после дълго падах, като Алиса в приказката на Луис Карол, летях в празно пространство или вода, или облаци, или атоми. Болката премина и се почувствах жива — гърдите ми дишаха, във вените ми течеше кръв и нищо не ме болеше. Стаята изчезна. Изчезна и Алтея, а аз летях някъде отвисоко, разсичайки въздуха. Приземих се, като силно се ударих в земята, и се озовах в Пущинаците.