Мелиса Албърт
Лешниковата гора (22)

22

Приземих се и тежко ударих краката си в земята. Обърнах се да видя дърветата с червените листа и дали слънцето вече ги е огряло, но между мен и другата страна на бездната се появи гъста мъгла.

Поредният урок от вълшебните приказки — не поглеждай назад.

Сънят, който преживях през последните няколко часа, бързо избледняваше. Помнех всичко, което бях направила, но действията ми някак губеха яркостта и живостта си и ставаха като картинки в книжки. Русалката, луната. Костта, която се вряза с такава лекота в гърдите на авиаторката. Наистина ли аз направих всичко това?

Не исках да свърша като Нес, затворена в стаята на спомените си, и затова реших, че не съм била аз. Приказката, през която бях преминала, беше само приказка, нищо повече.

И сякаш се съгласи мен, един-единствен силен порив на вятър отвя перата от ръцете и раменете ми. Те се събраха в облак с формата на перо и отлетяха. Джобовете ми бяха празни. Нямах повече вълшебни трикове. Може би затова „Лешниковата гора“ ме пусна да вляза. Протегнах ръце към портите, които се отвориха безшумно.

Най-после пристигнах в имението. Късо окосената трева, която приличаше на зелено кадифе, стигаше до далечните стъпала на къщата — с колони, бели тухли и кули с прозорци. На моравата светеше гладък плувен басейн с мраморни стени, същинска емайлирана синя брошка в зеленината. Всичко изглеждаше така, както го беше рисувало въображението ми — до усещането като електрическо напрежение във въздуха, че ще се случи нещо чудесно.

Тази прилика ме смрази. Животът никога не се оказва такъв, какъвто си го представяш, когато си дете. Всичко е по-малко, отколкото си мислил, или по-голямо. Всичко мирише не така, както си очаквал, и някак не ти приляга като чужда рокля.

Тази версия на „Лешниковата гора“ обаче беше идеална. Моята версия. Беше извлечена от мен, от мечтите ми, които си представях толкова често, че бяха заприличали на измачканите страници на списание „Венити Феър“. Затворих очи и пак ги отворих бавно, едва ли не очаквайки да видя порутена развалина — истинският вид на това място зад фантазията. Видението обаче остана същото.

Въздухът миришеше на прясно окосена трева и хлор и беше изпълнен с омайната тишина на най-горещия ден на лятото. Тръгнах по мократа от роса, идеално окосена трева и минах покрай геометрични цветни лехи и ромолящ фонтан, от който безумно исках да пия, но човек трябва да е по-глупав от Персефона, за да изпие нещо в страна на вълшебни приказки.

Забелязвах все повече детайли, докато се приближавах към къщата. Имението се оказа идеално — от моравата до балкончето, опасващо високата таванска кула, където някога си представях, че ще бъде стаята ми, когато Алтея най-после ме покани да живея с нея.

Стигнах до входната врата и се поколебах — не защото мислех, че е заключена, а защото не можех да си представя какво ме очаква вътре. На фотографа от „Венити Феър“ не бяха позволили да пристъпи по-нататък от моравата и фантазиите ми винаги се състояха тук — яздене на коне, пикници. Дори в бляновете си за моята стая се виждах как крача по балкончето и оглеждам зеленото великолепие. Тогава бях дете и четях твърде много Уилки Колинс^[1].

Тогава онова, което ме чакаше зад вратата, щеше да бъде по-близо до истината. Макар да имах чувството, че тук истината е относително понятие. Сложих ръка върху позлатената дръжка във формата на лице с издути бузи — като на четирите вятъра, разрязани с ножицата на Ханза — и я превъртях.

Преддверието, в което се озовах, беше огромно, с извити стълбища от двете страни. На перилата бяха наредени чашки с незапалени свещи. На площадката, където се срещаха двете стълбища, имаше фонтан от розов камък, толкова голям, че можеше да се плува в него. От центъра на фонтана равнодушно гледаха три каменни женски фигури. Едната държеше клетка за птици, втората — прозрачен кварцов куб, а третата — кинжал. През прозорците, по-високи от мен, проникваше светлината на ранна неделна вечер, изпъстрена с прашинки.

Всичко беше с такива огромни мащаби, че ми отне минута да го възприема. Накрая забелязах следи от човешко присъствие в целия този неподвижен разкош: евтина дамска жилетка с блестящи нишки, преметната на перилата. Синя детска лодка играчка, която плаваше във фонтана.

И чух тананикане, едва доловимо от ромоленето на водата. Вслушах се внимателно и разпознах думите и мелодията. Това беше дете, момиченце, което си пееше „Хикъри Дикъри Док“^[2].

Погледнах нагоре и видях момиченце, което седеше на завоя на стълбището вляво и ме гледаше. Когато очите ни се срещнаха, то млъкна.

— Ела — промълвих, без да мога да повярвам. Но наистина беше тя, моята майка. Познах я от снимката към статията в списанието. Ела беше на не повече от пет години. Когато чу името си, тя хукна нагоре по стълбите и се скри от погледа ми.

Последвах я и се стреснах, когато забелязах, че стъпките ми не издават звук по каменния под и мраморните стъпала. Това ме дезориентира за момент, все едно да се опитваш да говориш, когато ушите ти са запушени.

Ела зави наляво и аз я последвах. Коридорът беше толкова дълъг, че вероятно беше зрителна измама — бях видяла къщата отвън. Да, беше голяма, но не чак толкова много. Тичах покрай затворени врати и натисках дръжките на вратите, опитвайки се да ги отворя. Стори ми се, че зад третата врата чух кикот, но не прозвуча като детски смях.

Седмата врата се отвори и видях малка стая. На писалище между два прозореца имаше пишеща машина. До нея, в пепелник от зелено стъкло, догаряше цигара. От края й висеше стълбче пепел. Денят отвъд прозореца беше съвсем различен от онзи, в който бях влязла тук — сиво небе, надвиснало над заскрежена зимна трева.

Приближих се на пръсти до пишещата машина, за да видя какво е написано на листа, извиващ се от нея. Там имаше напечатан ред: Когато Алиса се роди, очите й бяха черни без бяло, и акушерката избяга, без дори да си направи труда да изкъпе новороденото.

По гърба ми полазиха ледени тръпки, сякаш някой стоеше близо зад мен, гледаше ме и протягаше пръсти към мен… Изскочих от стаята и затворих вратата.

Коридорът се беше променил. Сега беше по-светъл и по-къс и завършваше с остъклена зимна градина, пълна със зеленина. Слънчева светлина огряваше дървета, които познах, и други, които не познавах. Можех да се закълна, че преди малко видях някои от тях в гората. Тръгнах бавно с протегнати напред ръце. Въздухът беше гъст, влажен и сладникав. Върху тревата — толкова ярка, че не можеше да е естествена — стоеше розов като ягодов шербет хромиран радиоприемник.

Наведох се и го включих. Разнесе се музика и светлината навън помръкна. Беше песента, която чух в автобуса, но с по-бърз танцов ритъм. Спрях я и светлината навън блесна и се засили, докато очите ме заболяха от яркостта й. Засенчих ги с ръка, излязох заднешком от зимната градина и се блъснах в нещо топло и плътно.

— Боже мой — каза той, защото се бях блъснала в някакъв мъж. — Никога ли няма да ме оставиш на мира?

Отново беше нощ. Мъжът отстъпи от мен и потъна в дълбините на стая, осветена от изкуствена оранжева светлина. Намирахме се в просторна билярдна зала, обзаведена в средновековен стил, с нарочно направени груби дървени стени. Мъжът носеше измачкан смокинг. Приличаше на граф, в когото би могла да се влюби Барбара Стануик по време на пътуване с параход, преди да се хвърли в обятията на прислужника в изпълнение на Кари Грант.

Сблъсквайки се с мен, мъжът беше изпуснал пълен до горе бокал, и сега остър мирис на джин опари ноздрите ми. В другата си ръка той държеше пистолет. Не такъв като на Харолд — черно оръжие с къса цев, създадено за насилие, — а дълъг и елегантен като хрътка. Мъжът го държеше опрян в рамото си като момче, което си играе на войник.

— Виждаш ли ме? — попитах. Не знаех какви са правилата в този свят и дали не съм привидение. Нито дали щях да умра, ако ме застрелят с пистолет.

— Да, и виждам само теб. Това ме влудява. Вече ме влуди! — Гласът му рязко се извиси, но очите му останаха влажни и тъжни.

— Кой си ти? — попитах и понечих да го хвана за ръкава. — За коя ме мислиш?

Мъжът се запрепъва назад.

— Махни се, глупачке. Аз мога да се избавя от теб дори ако тя не може. Докосването ти може и да е студено като гроб, но аз знам, че идваш право от ада.

Той тръгна залитайки, мина през облак светлина с цвят на уиски и изчезна в мрака от другата страна. В тишината прозвуча един-единствен изстрел.

Изскочих от стаята. Ушите ми кънтяха. Борейки се със световъртежа, се запрепъвах по широк, порутен коридор. Плочките на пода бяха обрасли с мъх. През разбит перваз на прозорец растеше бръшлян и всичко миришеше на гнило. Коридорът завърши с гостна със стени, осеяни с петна от влага. От двете страни на разнебитен кадифен диван имаше два сгъваеми стола без тапицерия. На масата пред тях лежеше купчина модни списания. От корицата на пожълтелия „Вог Париж“ най-отгоре гледаше супермоделът Кристи Търлингтън. Броят беше от ноември 1986 година.

Зад мен се чу шумолене. Някой пусна през вратата брой на списание „Подстригване и бръснене“. Беше Ела. Сега изглеждаше по-голяма, може би на осем години. Усмихна се свенливо със стиснати устни и после избяга.

— Ела! — извиках след нея, но въздухът погълна звука. Размахах ръка пред очите си и въздухът леко затрептя, сякаш гледах през счупено стъкло.

Запрепъвах се напред и се спънах в прага. Коленете ми се приземиха в дебел мек килим с цвета на слонова кост. Хванах се за дългия копринен балдахин на леглото пред мен, за да се изправя.

Леглото беше като от приказка, оградено с вехти завеси, дълги до пода. Там, където бяха най-тънки, видях, че на него лежи неподвижно някой. На четирите ъгъла на леглото имаше потъмнели сребърни свещници с горящи капещи свещи, които излъчваха ухание на орлови нокти, изпълващо въздуха като опиат.

Не исках да видя кой е в леглото. Не исках да съм в тази стая и в тази къща. Нищо не се съчетаваше едно с друго. Всичко беше като албум с изрезки на различни времена, места и чужди спомени. Може би на Алтея или на Ела. Реално ли беше изобщо имението „Лешниковата гора“? Беше ли съществувало някога? Където и да се намирах, това не беше човешки дом, а калейдоскоп. Приближих се до прозореца, като мислех да скоча оттам, но видях, че вече не съм на втория етаж. Някак бях съумяла да се изкача в кулата. Моравата приличаше на зелено море, което ми се подиграваше далеч долу.

Нещото в леглото издаде тих звук — стенание или въздишка, — от който кожата ми настръхна. Избягах от стаята…

И се спрях плъзгайки се в мръсна жълта кухня. Над главата ми жужеше електрическа крушка и ми се догади от вонята на копър и кафе. През мръсния прозорец проникваше слаба пролетна светлина и озаряваше бюфет, пълен с чаши. По всяка повърхност беше полепнала занемареност, плътна като прах. На пластмасова маса с цвят на мента имаше празна халба, екземпляр на „Мадам Бовари“ и ножица. И купчина изрязани от вестници статии.

С трепереща ръка посегнах към най-горната и купчината се разпиля. Безпокойство в село в северната част на щата следствие от убийства. Издирването на изчезнал бегач навлиза във втора седмица. Полицията подозира връзка между убийствата в северната част на щата. След пет жертви убийствата все още не са разкрити. Загадъчни престъпления в село. Открити са останки, но въпросите остават.

Алтея е знаела. Знаела е какво е пуснала на свобода и какви са последиците.

Продължителен писък зад мен разсече въздуха. Рязко се завъртях и съборих на пода халбата. На печката изведнъж засвистя и закипя син емайлиран чайник и някъде зад вратата се чуха стъпки.

За една кратка наелектризирана секунда си помислих да скоча през прозореца, но останах на мястото си. Мускулите на раменете ми вибрираха. Стъпките се приближиха и спряха пред вратата.

Тишината продължи, докато стана непоносима — напрегнатото, изпълнено с очакване мълчание на някого, който се ослушва. Плъзнах се по плочките, сграбчих валчестата дръжка и рязко отворих вратата, сякаш откъснах пластир.

И се озовах във водовъртеж от гласове, музика и тела, обвити в мъгла от восък и парфюм, гъста като сироп.

Стоях в полумрака на слабо осветена бална зала. Над главите на танцуващите се поклащаше полилей, натежал от полуразтопени свещи. Двойките се движеха в такт с пронизителна атонална музика, която отлично би подхождала за забава в ада.

Танцьорите бяха плътно притиснати един до друг, като пътници в метрото в натоварен час, и се поклащаха в болезнения ритъм на музиката. Светлината на свещите озаряваше зъби, очи, пот и блясъка на белия восък, който капеше в косите им и се втвърдяваше.

Стори ми се, че в тълпата видях Ела — малко по-голяма, но все още непораснала. Тя отправи светска усмивка на партньора си, който я завъртя в танца, и се скри от погледа ми. Започнах да се промъквам напред, за да я намеря, и тълпата ми направи път.

Мъж с прясна синина под едното око танцуваше сам, явно разгорещен от нещо по-силно от алкохол. Три жени с тънки като лиани тела се увиваха една около друга, сякаш нямаха кости. Очертанията им се срещаха и сливаха като в размазана акварелна рисунка. За малко не се спънах в дребна фигура, която помислих за дете, докато тя не обърна лице към светлината на свещите. Изразът в очите й ме накара да отстъпя назад.

И после видях нещо, от което кръвта ми се смрази и което ме изпълни със звездна светлина до мозъка на костите.

Финч. Това несъмнено беше Финч — в центъра на залата. Финч с бяла риза и рамене, натежали от сенки. Очите му блестяха и устните му бяха меки. Беше изцяло съсредоточен върху партньорката си — невисока, енергична девойка с ярки коси, които се спускаха по гърба й като на куклата Барби.

Това бях аз, само че с дълга коса, и тази другата гледаше Финч с изражение, което не можех да си представя на моето лице.

Нямах чувството, че това е илюзия или сън. Долавях мирис на пот, вино и восък на свещи и усетих вкуса на кръв, когато прехапах устни. Изрекох името на Финч, или поне се опитах, но музиката заглуши гласа ми.

И после светлината на свещите започна да примигва като стробоскоп и тълпата се промени. Раздвижи се и лицата се пресяха през светлосенки. Стори ми се, че наблюдавам едновременно стотина адски вечеринки, които се сливаха в една, пълна със странни и безумни същества, които не можеха да бъдат нищо друго освен от Пущинаците. Ела изчезна някъде, но Финч остана, без да се отделя от центъра на действието, прегърнал мен.

Къщата отново нахлу в мислите ми. Разкриваше неща, които бях сънувала, тайни неща, които може би си бях пожелавала, и ги смесваше със спомените, които се излъчваха от стените на „Лешниковата гора“. Дъхът ми секна, когато другата „аз“ позволи на Финч да прокара ръце по цялата дължина на косата й.

Тя вдигна лице — моето лице — към неговото. Музиката потрепери и стана бавна и цялото ми същество се насочи към тях, когато някакво чувство, което приличаше на ревност, впи зъби в сърцето ми. Очите на Финч бяха затворени и косата му се диплеше, сякаш разлюляна от подводно течение. Дори когато девойката сложи глава на рамото му, аз видях блясъка в отворените й очи — все още бдителни и внимателни, винаги нащрек. Наведох се толкова напред, че помислих, че ще падна, докато чаках момента, в който устните им ще се докоснат.

Когато това се случи, музиката спря. Някой с маска на половината лице и крака, твърде дълги за тялото, ме хвана за рамото и жадно ме целуна. Бях толкова смаяна, че не се дръпнах.

— Танцувай с нас или се махай, фантазьорке — каза непознатият в ухото ми и силно ме блъсна.

Това ме изтръгна от тълпите танцуващи и ме изпрати в дълъг, безлюден коридор. Ела и Финч изчезнаха, а девойката, която може би бях аз, никога не беше съществувала. Балът обаче остана и полепна по кожата ми като лек парфюм. Все още долавях мириса на восък по дрехите си.

И после далеч в коридора видях затворена врата, през чиито пролуки струеше светлина. Светлината беше топла и също толкова реална, колкото беше илюзорно всичко останало в тази къща: топлата жива светлина на събуждане след кошмар. Светлината на къщурка, която съзираш, след като дълго бродиш в тъмна гора. Втурнах се към нея, отворих вратата и влязох в детска стая, осветена от нощна лампа.

И сърцето ми се сви, защото разбрах, че това не е по-реално от всичко останало. Не можеше да е реално, защото там беше баба ми. Седеше на ръба на леглото, пушеше цигара и ме чакаше.