Мелиса Албърт
Лешниковата гора (21)

21

Поляната, на която стоях, беше абсолютно кръгла. Забелязах това, след като автомобилът замина. В дърветата имаше нещо странно, което отначало не можах да определя. Те не шумоляха едновременно от поривите на лекия ветрец, от който съхнеха напуканите ми устни, а всяко поотделно, само по себе си. И начинът, по който поклащаха клоните си и шумоляха с листата си, ме убеди, че разговарят.

Тялото ми трепереше от тъга и гняв — към убийците на Финч и към самия него за глупостта му.

Финч обаче беше мъртъв. Разсъдъкът ми никога нямаше да може да убеди в това тялото ми.

Излязох от поляната, като слепешком си проправих път покрай кучешки дрян. Сърцевидните му цветове докоснаха с меки като кадифе езици шията ми. Потреперих и ускорих крачка, опитвайки се да избягам от мисълта, която се беше увила като въже на палач около мозъка ми: ами, ако бродя тук една нощ, като Нес, и на сутринта този свят ме изхвърли — само че седем години по-стара?

Виждах лицето на Финч всеки път, когато затворех очи. Стените на разсъдъка ми бяха боядисани с неговата кръв. Тя беше по ръцете ми и втвърдяваше ръкавите на дрехата ми.

— Всичко е наред — прошепнах си. — Всичко е наред.

Преброих до десет и направих няколко дихателни упражнения от йога. По ризата на Финч потече нещо червено. Не го спасих, не го спасих, не го спасих. Престани! Не го спасих.

Издадох звук, който не можах да разпозная — смях и едновременно вопъл, — който ме уплаши, и млъкнах. Плеснах се по лицето, както правеше Ела, когато беше твърде уморена, за да шофира.

— Всичко свърши. Вече няма кого да спасявам. Всичко е наред, всичко е наред, всички е наред.

Думите изгубих смисъл. Така ли се чувства човек, когато полудява? Наистина ли бях в гората или все още сънувах на задната седалка на колата на похитителите, които ме водеха на още по-лошо място?

Някакво дърво протегна към мен клон със зелени пъпки, който одра бузата ми. Болката ме събуди и известно време се съсредоточих в това да предпазвам лицето си от клони и да се опитвам да не се спъна в скрити неща в мрака. Въздухът между листата беше толкова влажен и наситен, че сякаш с кожата си чувствах дишането на листата.

„Той щеше да е жив, ако беше направила това, което ти казахме“ — разнесе се шепотът на Катрин от нощната пустота. Размахах ръка, сякаш да прогоня комар, и тръгнах по-бързо, радвайки се на болката от охлузеното коляно и издраните си длани и тайнствените звуци на нощните същества, които ми помагаха да не мисля за нищо друго.

Накрая стигнах до брега на ручей. Приседнах до ствола на огромна върба, чиито клони се потапяха във водата на няколко метра от краката ми, като жадно поглъщах хладния, влажен въздух.

Проверих какво имам. Отдавна бях изгубила раницата си. Изпуснах я на паркинга. Още носех евтините джинси и суичъра от „Таргет“. В джобовете ми имаше опаковка от „Кит-Кат“ и — стреснато осъзнах — перото, гребенът и костта.

Извадих ги и се учудих колко са студени. Освен това издаваха някакво едва доловимо електрическо жужене, като камертон. Огледах се наоколо крадешком и ги прибрах в джобовете си.

И в същия миг нещо се уви около голия ми глезен между края на джинсите и върха на чорапите ми, и силно ме дръпна.

Паднах по лице в студената кал, дишайки тежко. Изплюх мръсотията, попаднала в устата ми, извърнах се да видя какво ме държи и за една ужасна секунда си помислих, че е труп.

Нещото имаше прозрачната, светеща кожа на същество от дълбините на океана. Формата му беше почти човешка, въпреки че никой на света не би го сбъркал с човек. Беше се вкопчило в глезена ми и ме гледаше с тъпото нетърпение на куче, което чака да му дадат кокал.

Страх скова разума ми. Започнах да крещя и да ритам, прицелвайки се в ужасното лице на съществото, но хватката му беше желязна.

Кракът ми се удари във водата, която се плъзна до глезена ми, и аз инстинктивно дръпнах свободния си крак далеч от ручея. Нещото се усмихна и ме задърпа още по-силно. Намерих камък и го хвърлих. Не улучих и намерих друг. Камъкът изтрака, но не върху съществото. Падна във водата, която допреди малко течеше бързо, черна и спокойна. Съществото също се огледа наоколо, все още увило едната си ръка около глезена ми.

От мястото, където кракът ми беше потопен във водата, се разпространи ивица тънък зелен лед, пълен със застинали мехурчета. Нещото ме погледна. В очите му се появи проблясък на интелект. Пусна ме и се плъзна назад в кишава дупка, заобиколена от лед. Издърпах крака си от ручея, разчупвайки ледената кора, и се огледах наоколо, за да видя кой ме е спасил. Стори ми се, че чух шумолене в храстите на другия бряг на ручея. Не бях сигурна.

— И все пак не можеш да преминеш. — Гласът на съществото беше бълбукащ, изпълнен с експлозивни съгласни, и акцентът не беше човешки. Сега, когато вече не се опитваше да ме изяде, приличаше по-скоро на жена. Калните й коси бяха сплетени, а устните й — стиснати превзето.

— Защо?

— Защото това е моят път. Мога да те оставя да бродиш по брега, докато умреш. — Съществото се засмя и показа остри като игли зъби.

— Мога да мина по леда.

Нещото погледна водата от топящия се лед, която вече се издигаше. Странната магия, която беше замразила ручея, явно губеше силата си.

— Може да опиташ.

— Ами ако ти дам нещо?

Съществото се вцепени и в очите му с цвят на корем на риба блесна интерес.

— Какво ще ми дадеш? Косата си? Пръстите си?

Спомних си за картинките с русалки, които обичах да разглеждам, когато бях малка — крилати жени на потъващи кораби, замислени момичета, които прокарваха сребърни гребени през косите си…

Извадих гребена от джоба си. Когато го намерих на масата в кафенето и когато го разглеждах под върбата, това беше най-обикновен червен пластмасов гребен. Сега обаче блестеше като седеф. Прокарах пръст по неразбираемата резба на дръжката му.

Рижият мъж беше оставил тези неща за мен, за да ги намеря. Катрин искаше да умра в тази гора, но някой друг беше напълнил джобовете ми с трикове от вълшебни приказки. Замислих се за Ела, кинжалът в букета. Тази гора нямаше да ме убие, нито да ме накара да полудея. Защото аз не бях Нес. Аз бях дъщерята на Ела. И внучката на Алтея Прозерпина.

Вдигнах гребена и лунната светлина се плъзна по зъбците му.

— Ще ти дам това, ако ми позволиш да премина на другия бряг. Невредима. Това означава, че няма да ме изядеш или да повредиш някоя част от тялото ми.

Вълшебните приказки те учат да използваш точни формулировки. Съществото изглеждаше разочаровано от моята изчерпателност, но посегна да вземе гребена. Щом му го дадох, то се плъзна под водата и се скри от погледа ми.

Коленичих на брега и загребах разтопена от леда вода, за да измия кръвта от ръцете си, и се замислих за молитва или стих — сбогуване, което би прозвучало правилно. Не се сетих за нищо друго освен цитата от Кърт Вонегът, който Финч беше татуирал на рамото си. Така и не го попитах кога си е направил татуировката и защо е избрал точно тези думи и сега никога нямаше да мога да го попитам.

Всичко беше прекрасно и нищо не болеше.

Шепнех тези думи и търках кръвта, която изглеждаше черна на лунната светлина. Затворих очи, представих си лицето на Финч и ги казах още веднъж. И трети път, защото Финч би искал в една вълшебна приказка нещата да бъдат направени правилно.

След това станах и проверих леда с върха на маратонката си. Беше пролетен, тънък и подобен на киша, но брегът беше съвсем близо. Затичах се, като се хлъзгах, и почти успях да стигна до него, но досами брега кракът ми пропадна. Почувствах сковаващата болка на леденостудената вода и дразнещата хватка на пръстите на съществото, което ме измъкна от ручея и ме хвърли на другия бряг.

Исках да се върна в ручея и да измия калта от устата си, но не посмях. Тръгнах нагоре по брега, докато ме заболяха прасците. Склонът ставаше все по-стръмен, докато се наложи да се хващам за храсти, за да се издърпам. Изругах, когато сграбчих шепа тръни. Когато най-после стигнах до горе, видях, че съм по-високо от върховете на най-високите дървета от тази страна. Огледах гората, която се простираше под мен чак до хоризонта. Страхът, който бях потискала с пот и безразсъдно движение напред, скова раменете ми.

И тогава го видях. Или поне част от него, в далечината, между поклащащите се тъмнозелени корони на дърветата се мержелееше нещо черно и неподвижно. Приличаше на покрив на къща. Сигурно беше имението „Лешниковата гора“. Почувствах фантомното присъствие на Финч до мен и изумлението и въодушевлението, които би изпитал той, ако стоеше тук.

Слухът ми долови някакво щракане. Най-много от всичко приличаше на един съвършено неуместен звук тук, спомен от детската градина — щракане на ножица, която реже хартия. Обърнах се и видях момиченце, което седеше върху одеяло за пикник на червени и бели карета на лунната светлина и изрязваше страниците на стар географски атлас. Лунната светлина озаряваше венеца коса на наведената й глава. Поколебах се за момент и се запитах дали не мога да се измъкна безшумно, но не го направих. Пущинаците ме бяха вкарали във вълшебна приказка. Може би, ако я оставех да следва своя ход и стигнех до края й, щях да успея да избягам от нея.

Меките ръчички на момиченцето откъсваха страници от атласа, една по една. Зелени географски карти, прорязани от сребристи реки, и осеяни със замъци и села, обозначени с червено мастило. Карти на морета с нарисувани вълни и морски чудовища, окръжени по ъглите с лицата на четирите вятъра с издути бузи. Източният вятър сякаш изкрещя, когато ножицата на момиченцето накълца на парчета лицето му. Тя обърна страница и разкри жълта, блестяща карта на пустиня. Поех си дъх през стиснати зъби, когато видях мъничък керван, и как ножицата се спусна и го сряза на две.

— Защо го правиш? — попитах я, когато стигнах до края на одеялото й.

Момиченцето не откъсна поглед от атласа, но по гласа му разбрах, че се ядоса. Гласът му беше странен — писклив и квакащ като на жаба.

— Баба не ми позволява да говоря с непознати.

Озърнах се, търсейки бабата. Очаквах от другата страна на хълма върху мен да връхлети някаква горгона. Момиченцето вдигна глава. Лицето й беше слабо и заострено, но очите й бяха красиви, с цвета на океана, който тя режеше на конфети.

— Тя е там горе — каза и посочи с ножицата към небето.

Погледнах нагоре, но не видях нищо освен луната, която се криеше зад одеяло от разкъсани облаци. За момент забелязах лице в нея. Не на мъж, а на жена — красива и далечна, — която ме гледаше неодобрително.

Лицето изчезна, размито от движението на облака, и луната остана само луна — съвършен кръг от плоско злато като циферблат на часовник.

— А искаш ли да ти се представя, за да не сме вече непознати? — предложих. — Аз съм Алиса.

Ножицата спря и момиченцето вдигна глава и ме погледна.

— Ти си Алиса? — попита, но явно не видя нищо интересно в лицето ми, защото повдигна рамене и отново наведе глава. Клъц-клъц-клъц. Надписът „Кралска гора“, изписан с шрифт със завъртулки, беше отрязан от малък, бял като слонова кост замък с крепостни стени със зъбери, остри като шипове.

— Името ми е Ханза.

Ханза. Познах името. Бях го прочела в съдържанието на „Приказки от Пущинаците“.

— Значи ти си Ханза Странницата — казах тихо, опитвайки се да не привличам вниманието на луната. — Къде сме?

— Глупава си, въпреки че си много по-голяма от мен — каза момиченцето, но не злобно, а сякаш констатираше факт. — Не знаеш ли, че сме в Гората по средата на пътя?

— Не сме ли в Пущинаците?

— Пущинаците са там. — Тя посочи неопределено с ръка и легна по корем. — Не ми е разрешено да говоря повече с непознати.

— Защо?

— Защото съм прекалено доверчива — превзето каза Ханза, сякаш цитираше думи, които й беше казал някой възрастен. — И се сприятелих с крадлата.

Крадлата? Това вероятно беше героиня от нейната приказка. За хиляден път съжалих, че не съм чела „Приказки от Пущинаците“ и че не я знаех почти наизуст като Финч. Не. Не мисли за Финч.

— Каква е тази крадла? — попитах и се подготвих момиченцето пак да ми каже, че съм глупава.

— Тя идва от онази страна.

— От Земята? Откъдето дойдох аз?

— Наистина си глупава. Тя дойде от Земята, не ти. Но това беше отдавна. Вече не идва. А сега, моля те, върви си. Заета съм.

Приклекнах до нея.

— Ханза, може ли да ми отговориш на един последен въпрос? Крадлата? Нес ли се казваше?

— Не. Името й беше Ванела.

Сърцето ми се сви.

— Ела? Тя е била тук? Кога?

— Казах ти, че тя вече не идва. Закриваш ми светлината. Би ли ме оставила на мира?

— Моля те, почакай. Ти видя ли я? Ела? Тя беше ли тук през последните два дни? Какво е откраднала?

— Казах ти, не мога да говоря с теб — отново превзето каза Ханза и прелисти страница на атласа. — А сега тръгвай, преди баба ми да се ядоса.

— Ханза, моля те. — Хванах я за рамото — не силно, но твърдо, — и тя изсъска от болка и се опита да изпълзи от мен странично, като рак.

— Бабо! — изкрещя момиченцето.

Пред очите ми изведнъж избухна бял огън. Луната ме осветяваше с лъчите си като горещ прожектор. Извиках и размахах ръце пред лицето си, опитвайки се да прогоня светлината, сякаш беше облак мухи. Чух пискливия смях на Ханза, когато препъвайки се, се втурнах напред, отдалечавайки се от нея.

Страшният лунен прожектор изведнъж угасна и ме обгърна мрак. Пред очите ми заиграха зелени петна. И после се търкулнах надолу по склона. Остра миризлива трева разрязваше кожата ми.

Приземих се в дъното на хълма, премръзнала и издрана. Изпитах толкова силна потребност от Ела, че си помислих, че ще полудея. Мирисът на смачканата трева проникна дълбоко в мен и ме изпълни с онова мрачно и отчаяно чувство на самота, което изпитваш само нощем, когато ти се струва, че си последната и единствената жива душа на Земята.

Бях се втренчила безнадеждно в мрака, когато хълмът пред мен се напука като черупка на сварено яйце. От светещата пукнатина се разнесе ухание, напомнящо на кехлибарения парфюм на Ела. Ако в главата ми не се беше задържал ароматът на зелена трева, можеше да припадна. Преди да се случи това, станах и хукнах към близките храсти, достатъчно гъсти, за да се скрия.

Светлината от пукнатината беше толкова ослепително ярка, че се зачудих дали слънцето не се крие зад хълма, готвейки се за битка с луната. Но колкото повече се разширяваше пукнатината, толкова повече избледняваше светлината, докато накрая можех да я гледам през пръстите си.

Разцепеният хълм изглеждаше осквернен, ранен като разтворена насила гръдна кухина. В пукнатината се появиха тъмни силуети, които се оказаха човешки.

Или почти човешки.

Отначало те се движеха крадешком и стъпваха внимателно по тревата, сякаш можеше да задействат аларма. И после една от фигурите — момиче с панталон и куртка, които приличаха на униформа на пилот, направи салто върху тревата. Останалите — мъже и жени, не много по-млади от майка ми — се засмяха и последваха примера й. Не приличаха на същества, които някой би си представил, че ще изпълзят от склон на хълм. Повечето имаха такъв вид, сякаш дрехите им бяха дарения от „Армията на спасението“.

Авиаторката, изглежда, беше водачката. Тя постоянно вдигаше глава и душеше въздуха. Нещо не беше наред с очите й. Останалите се промъкваха, стараейки се да бъдат близо до нея, и приличаха на група бездомници, събрали се да се стоплят около огън, запален в кофа за боклук.

Бременна млада жена с рокля с висока талия над огромен корем разстла одеяло на тревата. Всички седнаха, с изключение на авиаторката и един мъж, облечен като мистър Рочестър^[1]. Те застанаха един срещу друг, размениха си поклони и сложиха ръце на кръста.

Осъзнах, че предстои дуел с мечове. Или не — бой с кинжали. Остриетата им бяха къси и дебели, направени от блестящ метал. Противниците се движеха бавно, нападаха и отстъпваха, а останалите от компанията се смееха и аплодираха добрите финтове.

Ако отместя поглед, ще се случи нещо страшно.

Мисълта ми хрумна изневиделица и веднага отлетя. Продължих да гледам, но въпреки това наистина се случи нещо страшно. Докато зрителите пиеха, разговаряха и ръкопляскаха, авиаторката внезапно се хвърли напред и заби меч във врата мъжа. Преди той да падне на земята, тя извади оръжието от раната и разряза два пъти гърдите му, оставяйки върху ризата му тъмен, наклонен кръст.

Авиаторката се наведе над него с вдигната брадичка и сведени очи. Ръкопляскането започна сериозно, когато мъжът на земята леко помръдна, докато умираше. И после издъхна.

Финч. Ужасът от онова, което видях, че му направиха, ме обзе отново и заплаши да ме удави. Стенанието, което се изтръгна от устните ми, беше за Финч.

Авиаторката вдигна глава, докато почистваше кинжала си от кръвта, и погледна към мен.

— Кой е там? — попита и се изправи.

Как можах да я помисля за красива само преди минута? Очите й нямаха зеници и бяха съвършено кръгли, а когато облиза устни, езикът й беше възпален.

— Коя си ти? — попита авиаторката. — Излез да те видя.

Пристъпих иззад храстите.

— Аз съм никоя. Гост.

— От коя страна?

— Аз… от Земята.

— Приближи се — заповяда тя, — за да те огледам.

Не исках да се приближавам. Това означаваше, че ще видя лицето й по-ясно. Безчувственият блясък в очите й и лепкавите й, червени устни. Отблизо мъртвецът на земята не приличаше много на човек.

— Еха, какви големи очи имаш — ухили се жената.

Примигах. Шега ли беше това?

— Търся „Лешниковата гора“ — рекох, като се стараех да не обръщам внимание на трупа на земята. — Знаеш ли накъде трябва да тръгна? — Може би ако се преструвах, че всичко е наред, така и щеше да бъде. Класическа логика в ситуацията „чудовище под леглото“.

— Успяла си да стигнеш до Гората по средата на пътя. Това значи, че ще намериш пътя оттук. Или няма да го намериш.

Гласът й звучеше успокояващо. Но не се чувствах спокойна от последователите й, които ме обкръжиха. Бременната жена затвори кръга и потърка корема си, сякаш току-що беше изяла нещо голямо.

— Тръгвам — рекох.

— Тръгваш? И къде ще отидеш? — попита мъж с пригладена назад руса коса и работен гащеризон.

— Аз съм… Името ми е Алиса Прозерпина.

Ханза знаеше коя съм. Може би и те знаеха. Може би фактът, че съм внучката на Алтея означаваше нещо тук.

Но те сякаш не ме чуха. С всяка изминала секунда лицата им придобиваха все по-нечовешки облик. Приличаха на диви животни, изправени на задните си крака.

Внезапна болка в бедрото ме накара да изохкам. Бръкнах в джоба си и извадих предмета, който ме убоде.

Костта. Докато я гледах, костта се уголеми до размера на меч, който запулсира в бяло на лунната светлина.

Може би наистина беше меч. Трябваше ли да се бия с него?

Хванах я непохватно и се замолих приказката да не ме кара да правя нищо подобно.

И после костта започна да пее:

Любимият не дълго ме люби

и после жестоко ме уби.

Костите ми зарови дълбоко в земята

и на нова любима поиска ръката.

Новата му любима убих

и костите й дълбоко скрих.

И сега скита сам моят любим по света.

Гласът несъмнено беше женски, изпълнен с толкова сърцераздирателна красота и си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Някъде високо над мен се разнесе скръбен звук. Погледнах нагоре и видях, че ликът на луната е обвит в пелена на печал.

Костта отново изпя песента си, този път по-силно, и кръгът от същества около мен постепенно започна да се разпръсква. Бременната хукна на четири крака към сенките на дърветата и останалите я последваха. Авиаторката ме погледна с омраза в очите и падна на колене, когато костта запя песента си за трети път.

Всички се скриха в гората освен авиаторката, която лежеше свита в краката ми. Когато песента заглъхна, очите й се втренчиха в мен и блеснаха. Ръката й се плъзна към кинжала.

Костта потрепна неспокойно в ръката ми — още не беше свършила работата си. В един безкраен момент се вгледах в острия й край и после я вдигнах над главата си. Гората около мен се раздвижи. Луната ме гледаше от гнездото си от облаци. Видях се така, както ме виждаше луната — далечно, непознато момиче. Това момиче знаеше как да си пробие път към свободата от една вълшебна приказка. Това момиче рязко заби костта в гърдите на авиаторката.

И после отново се върнах в своето тяло, разтърсено от усилие. Почувствах как костта се вряза в гърдите й като лопата във влажна пръст. Нямаше кръв. Чу се само въздишката на умиращата и после настъпи тишина. Стомахът ми се сви и в гърлото си усетих кисел вкус като на изразходвана батерия. Нещо тежко закапа от небето върху земята между трупа на жената и краката ми и остана да блести там, разнасяйки мирис на озон. Сълзите на луната. Почувствах се твърде омърсена, за да ги докосна.

Костта се смали толкова бързо, че едва не я изпуснах, и стана колкото кутрето ми. Внимателно я сложих върху гърдите на мъртвата жена. Тя вече не приличаше на човек, а на голем^[2], който отново се превръща в суха пръст. Щях ли да живея по-лесно след това, което бях направила? Не можех да реша.

Сред дърветата не ме чакаше никой. Приятелите на авиаторката бяха избягали като последни страхливци. Погледнах назад към хълма, за да се ориентирам, и се отправих към „Лешниковата гора“.

Гората стана по-тъмна, а небето започна да просветлява. Когато осъзнах, че се разсъмва, бях излязла от гората и се озовах в овощна градина. Дърветата бяха ниски и засадени на разстояние едно от друго. Напомниха ми за двата месеца, през които с Ела живяхме и работихме във ферма за ябълки „Откъсни всичко, което си избереш“.

Познанията ми за дърветата бяха ограничени, като на всяко градско дете. Разпознавах клен, бреза, киселица, дъб, върба и бор. В тази гора обаче се оказах между дървета, които вече не се опитвах да определя, докато от няколко часа се провирах между клоните им, които ме удряха, дърпаха и драскаха.

В градината обаче ме очакваха различни дървета. Клоните им бяха някак меки и блестящи. Приближих се и видях, че всеки ствол, клон и лист са излети от тънък, гъвкав метал.

Сребърни дървета. Приличаха на ретроювелирни изделия, само че живи. Бавно тръгнах под клоните им и се зарадвах, че слънцето още не се е показало над хоризонта. Изгрееше ли, блясъкът на тази горичка щеше да стане ослепителен. Сребърните дървета се замениха със златни и след това с медни с кървавочервени листа, които тракаха като кости. И си спомних стихчето.

Търси, докато червени станат листата.

Съший с конец двата свята.

Ако не завършиш пътя си в тъмата,

страхувай се от първия зрак на зората.

На изток, ако, разбира се, в този свят слънцето изгряваше от изток, над хоризонта бавно се появи ивица златистобяла светлина. Побягнах. Дърветата шумоляха с клони, докато минавах покрай тях, и металните им листа се заплитаха в косата ми. Почувствах, че евтините ми маратонки охлузват и разкървавяват ходилата ми.

Тичах толкова бързо, че едва не паднах през ръба на пропаст, когато стигнах до нея. Стръмният склон под краката ми се спускаше безкрайно и облаците бяха по-ниско от мен, в долината. И там пред мен видях порти от ковано желязо, украсени с листа на лешник. Затаих дъх.

От портите ме делеше празно пространство. Слънцето се издигаше и небето стремително променяше цвета си. Нещо опари бедрото ми през джинсите — перото в джоба ми. Извадих го и го вдигнах пред очите си.

Беше златисто, зелено по краищата и изпъстрено с очи, като пауново перо. Перото леко потрепна в дланите ми, сякаш да привлече вниманието ми, а после застана неподвижно и от него нагоре по лявата ми ръка запълзяха гъделичкащи нишки. Потръпнах — усещането беше странно, бодливо, топло и осезаемо, сякаш някой стремително плетеше пуловер върху мен, вплитайки в него кожата ми. Влакната се плъзнаха по гърба ми и след това надолу по дясната ми ръка. Преди слънцето да изгрее до половината, ми израснаха криле, широки колкото ръста ми. Те се разпериха сами и ме повдигнаха няколко сантиметра над земята. Паникьосах се и паднах по гръб.

Металните дървета ме наблюдаваха най-безочливо и шепнеха съвети, които не разбирах, с гласовете си, наподобяващи потракване на пишеща машина. Изправих се и отпуснах рамене. Наклоних се на една страна, когато лявото ми крило внезапно се разпери, и после дясното, и ахнах, когато пръстите на краката ми се отлепиха от земята.

Без да откъсвам поглед от портите на „Лешниковата гора“, аз се оставих крилете да ме издигнат във въздуха и полетях. Имах чувството, че полетът над пропастта е безкраен.