Мелиса Албърт
Лешниковата гора (20)

20

Ела шофираше. Лицето й беше забулено в сянка, а ръцете й бяха осветени като бели паяци върху волана. Тя си тананикаше песен, която отначало звучеше немелодично, но после се превърна в нещо ритмично и зловещо, което се повтаряше отново и отново като заклинание.

— Мамо — казах.

Тя трепна.

— Мислех, че спиш.

— Каква е тази песен?

След дълго мълчание Ела отговори:

— Детска песничка. Една приятелка ме научи на нея, когато бях малка.

Мама никога не говореше за детството си. Затаих дъх и след това се осмелих да попитам:

— Ти била ли си малко момиченце като мен?

Тогава бях съвсем малка. На не повече от шест.

— Какво искаш да кажеш?

Опитах се да изразя с думи мислите си. Чувствала ли беше мама в детството си, че душата й съответства на външността? Нормално ли беше животът ми да се стича по мен като вода, без да оставя следа? Преследваше ли и нея лошият късмет или я беше сполетял, след като ме беше родила?

Не можех обаче да попитам нищо от тези неща, защото не исках да я накарам да се разплаче. Тя искаше да съм щастлива. Всяка промяна ни даваше нов шанс за щастие, чиста поляна, покрита със сняг, по която Ела ми позволяваше да тичам. И може би всички имаха това чувство, когато се преместват — че всичко, което оставят, е размазано като акварелни бои и размито.

Извърнах очи от измъченото й, съсредоточено лице и се вгледах в светлината на фаровете на колата ни, които прорязваха мъглата.

— Книги. Обичаше ли книгите?

Раменете й леко се прегърбиха.

— Да. Обичах да чета всичко освен вълшебни приказки. — Ела въздъхна. Изглеждаше едновременно древна като света и твърде млада, за да е майка. — Имаме да пътуваме още дълго, любов моя. Опитай се да поспиш.

Клепачите ми натежаха, сякаш тя ги закотви с камъни. Заспах или се събудих, или някаква комбинацията от двете. Вече не бях в колата с мама, я някъде другаде, а тя беше много далеч. Разумът ми бавно отхвърли оковите на небитието.

— Събуди се.

През клепачите ми светеше червено слънце. Отворих леко очи и потреперих. Светлината беше твърде ярка. Ръка с ръкавица ме зашлеви в лицето — веднъж, два пъти, три пъти. Ушите ми закънтяха и очите ми се отвориха широко.

Седях на задната седалка на кола и наоколо беше нощ. Над мен се беше навела Дважди убитата Катрин и светеше с фенерче в очите ми. Зъбите й бяха малки и млечнобели като на бебе.

Можех да се опитам да я нараня, но не го направих. Смъртта на Финч лежеше като тежък камък върху гърдите ми. Примигах ли, виждах как той умира отново и отново пред очите ми. Безгрижното замахване с кинжала, умоляващите очи. Безпомощното свличане на земята.

Катрин постоя над мен още малко. Дъхът й вонеше на рози, престояли една седмица във ваза.

— Той щеше да е жив, ако беше направила това, което ти казахме — прошепна тя в ухото ми, а после запълзя назад като паяк, дърпайки ме с ръка.

Последвах я мълчаливо. С всяко поемане на дъх чувствах болката в бедрото си, където вероятно се бях ударила. Вкусът в устата ми беше на престояло кафе, а въздухът миришеше на бодлива зеленина и мърша. Главата ме болеше, сякаш имах махмурлук, и ми се струваше, че кожата ми е наелектризирана. Бях тук и страдах, но жива, докато кръвта на Финч беше изтекла някъде в Пущинаците.

— Какво ще направите с тялото му? — попитах с гърлен и задавен глас.

Катрин трясна вратата на колата. Звукът прозвуча като изстрел, от който потреперих. Тя се вгледа в лицето ми, сякаш мислеше къде да ме постави. Къде да сложи парче от ребус, което не се вмества никъде.

— Не си хаби нервите напразно — каза Катрин. — Ти си тук.

Огледах се трескаво наоколо, търсейки „Лешниковата гора“, порта или път. Каквото и да е. Но видях само дървета, обграждащи от всички страни полянка — толкова малка, че на нея едва се побираше колата. Не разбирах как бяхме дошли тук и как щяхме да излезем.

— Къде съм? — попитах с треперещ глас. Отново почувствах жажда, този път по-отчаяна.

— Ти си в Гората по средата на пътя — отвърна Катрин. — И ще бродиш тук, докато не започнеш да искаш да умреш и сама не избереш смъртта.

Тя ме хвана за ръката и ме завъртя в широк полукръг, сякаш танцувахме. Отхвръкнах няколко метра и паднах на колене. Когато се изправих, Катрин вече седеше в колата. Хвърлих се към нея и ударих гърдите си във вратата, но автомобилът потегли и ме отхвърли назад. Колата се вряза право в стената от дървета, които услужливо се разделиха, за да я пропуснат, и после отново се затвориха като завеса.

Бавно се завъртях на място. Бях съвсем сама на поляна в гъста, тъмна гора.

И така попаднах във вълшебна приказка.