Мелиса Албърт
Лешниковата гора (2)

2

До самотната смърт на Алтея Прозерпина (родена Ана Паркс) в огромното имение, което беше кръстила „Лешниковата гора“, моят живот с мама беше поредица от лош късмет. Премествахме се най-малко два пъти в годината и понякога повече, но злата участ винаги ни намираше.

В Провидънс, където мама работеше като арт терапевт в дом за стари хора, целият първи етаж на къщата, която бяхме наели, се наводни, докато спяхме в една ясна августовска нощ, когато не валеше дъжд. През прозореца на караваната ни в Такома се вмъкна дива котка, която опика нещата ни и изяде последното парче на тортата за рождения ми ден.

Опитахме се да изкараме цяла учебна година в къща за гости в Лос Анджелис, която Ела нае от една сериозна хипарка с доверителен фонд, но след четири месеца съпругът на жената започна да страда от симптоми на хронична умора. С мама се преместихме в главната къща, за да помагаме с домашната работа, но таванът в голямата спалня се срути и докато вървеше насън, хипарката падна в плувния басейн и едва не се удави. Без да чакаме смъртни случаи, отново тръгнахме на път.

Докато пътувахме, аз зорко наблюдавах колите зад нас, сякаш лошият късмет можеше да приеме човешка форма и да ни проследи с миниван. Лошият късмет обаче беше по-коварен. Не можеш да го надхитриш. Можеш само да бягаш, когато те е взел на прицел.

След смъртта на Алтея, ние престанахме да се местим от едно място на друго. Ела ме изненада с ключ за апартамент в Бруклин и скоро се нанесохме там с жалкия си запас от вещи. Минаха седмици и после месеци. Останах нащрек, както винаги, но куфарите ни си оставаха под леглото. Светлината в апартамента беше във всички цветове на метал — ослепително платинена сутрин, злато следобед и бронз от уличните лампи нощем. Часове наред се любувах на играта на светлината — как се промъква, пълзи по стените и се променя. Този свят принадлежеше на мен.

Но все още виждах навсякъде сянката на лошия късмет. Веднъж жена, която ме следеше в книжарница за употребявани книги, прошепна нещо неприлично в ухото ми, измъкна телефона от джоба ми и избяга. Уличните лампи угасваха над главата ми една след друга, докато вървях по улицата през нощта. Цяла седмица подред попадах в един вагон на метрото с един и същи странстващ музикант с китара, който всеки път със зловещ тенор запяваше „Попитайте Алиса“^[1].

— Пфу — презрително изсумтя Ела, когато й казах. — Това не е лош късмет, това е Ню Йорк.

Тя се беше променила след смъртта на майка си. Пушеше по-малко и беше напълняла. Купи си няколко тениски, които не бяха черни.

И след това една вечер се прибрахме в апартамента, и видяхме, че стъклата на прозорците са напукани като блестящи звезди. Ела стисна устни и ме погледна. Приготвих се да чуя, че заминаваме незабавно, но тя поклати глава.

— Ню Йорк. — Гласът й беше твърд и категоричен. — Няма вече лош късмет за нас, Алиса. Чуваш ли? Край, приключи.

Затова постъпих в държавно училище. Окачих коледни лампички около гипсовата лавица над леглото си и си намерих работа в кафене, което ставаше бар след залез-слънце. Ела започна да говори по въпроси, които преди това не повдигахме — да пребоядисаме стените, да си купим нов диван, да кандидатствам в колеж.

Именно това ни донесе неприятности — мечтата на Ела за нормален живот за мен, живот със стабилно бъдеще. Защото ако си прекарал целия си живот в бягане, как се научаваш да стоиш на едно място? Как намираш правилния начин да превърнеш сламената си къщичка в тухлена?

Майка ми го направи по начина, който бяхме виждали във филмите, всичките онези стари черно-бели фестивали на лъжата по Ей Ем Си, с които се развличахме в мотелски стаи, в наети бунгала, в превърнати в жилища градински бараки, в къщи за гости и дори, веднъж, в студентско общежитие.

Тя се омъжи.

* * *

Остра октомврийска светлина прониза очите ми, докато влакчето тракаше по моста към Бруклин. Непрекъснато мислех за провалящия се брак на майка ми и зъбите ме боляха — струваше ми се, че в няколко от тях има пукнатини. През целия си живот имах проблеми с гнева. Ела ги лекуваше с магнетофонни записи с медитация, евтина терапия с рейки, която научи от една книга, и предпазната шина за зъби, която трябваше да нося, но не понасях. През деня полагах усилия и преглъщах всички гадости, които мислех за втория си баща, но нощем изкарвах гнева си на зъбите си и ги стисках и стържех с тях с всички сили.

Човекът, за когото се омъжи майка ми няма и четири месеца, след като той я покани на среща след събитие, където тя работеше като сервитьорка на коктейли, живееше на предпоследния етаж на сграда близо до Пето Авеню. Името му беше Харолд. Беше богат като Крез и мислеше, че Лори Мур^[2] е марка промишлени бои. Това е всичко, което е необходимо да знаете за Харолд.

Отивах в „Соленото куче“, първото ми работно място. Най-после бях живяла някъде достатъчно дълго, за да си намеря работа. Собствениците на кафенето, двойка съпрузи от Рейкявик, проведоха с мен шестчасов технически семинар за различните видове чаши, преди да ми позволят дори да почистя кафемашината. Работата беше добра за мен. Можех да влагам в нея толкова, колкото искам. Можех да работя усилено, да правя идеално кафе и да се държа дружелюбно с всеки, който влезе. Или пък можех да правя всичко на автопилот, да не говоря с никого и да не получавам бакшиши.

Днес бях потънала в успокояващите ритми на кафето, наливах малки чашки, правех фигурки от пяна, взимах кифлички със сребърна щипка и вдъхвах уханието на прегорял карамел на смлени кафени зърна.

— Не поглеждай, но Чучелото с шапката е тук — прошепна с горещ дъх в ухото ми колежката ми Лана. Тя беше второкурсничка в института „Прат“ в Бруклин, учеше грънчарство и керамика и приличаше на още по-секси сестра на Дейвид Боуи. Носеше ужасни дрехи, които обаче й стояха добре. Днес беше с оранжев гащеризон в стил Бунтовническия алианс от „Междузвездни войни“. Миришеше така, както вероятно е миришел Микеланджело — на прах от гипс и пот. Това някак й прилягаше.

Чучелото с шапката беше най-малко любимият ни клиент. Лана се престори, че е заета да почиства уреда за разпенване на мляко, и затова се наложи да го обслужа аз.

— Здравей, Алиса — каза той, като демонстративно прочете табелката с името ми, въпреки че идваше всеки ден, и кимна към телефона на Лана, от който се разнасяше песен на „Ти Рекс“. — Страхотни парчета. Това „Стоун Роузис“^[3] ли са?

— О, Боже! — театрално прошепна Лана.

Чучелото с шапката гледа менюто цели две минути, като барабанеше с пръсти по тезгяха. Под кожата ми се насъбра гняв, докато чаках, и я накара да настръхне. Накрая той си поръча онова, което винаги си поръчваше. Сложих бишкотите му в пликче, дадох му бутилка минерална вода „Сан Пелегрино“ и отидох зад касата, за да не ме принуди да направя сложния поздрав с пляскане на длани, на който се опитваше да ме научи през последните ми няколко смени.

Гледах го, докато се отдалечава. Мразех късия му врат, русите косъмчета на ръцете му и нервното му щракане с пръсти в ритъм с музиката. Кръвта се надигна към главата ми, когато мъжът неволно докосна една седнала жена и после в знак на извинение интимно прокара ръка по рамото й.

— Боже, какъв задник — каза на висок глас Лана, докато гледаше как Чучелото с шапката се суети с вратата. После ме блъсна с хълбок. — Алиса, успокой се. Имаш такъв вид, сякаш искаш да го удушиш. Я стига, това е само Килер за меки шапки.

Гневът ми отслабна, оставяйки силно смущение.

— Нямаше да… — започнах, но Лана ме прекъсна. Това винаги й се удаваше отлично.

— Казах ли ти, че видях Кристиан гол? — Тя подпря с ръка брадичката си.

Кристиан беше нашият шеф. Той имаше дребничка, красива съпруга и огромно, червендалесто бебе, което приличаше на демон от книга с гравюри. Опитах се, но не успях да измисля невинна причина Лана да го е видяла без дрехи.

— Вие двамата… защото ти прави секс с него ли?

Тя се засмя, сякаш аз имах много по-малко житейски опит от нея, и наистина беше така, но майната ти, Лана.

— Представяш ли си? Луиза би насъскала срещу мен ужасното си бебе. Не, той ми поръча да направя скулптура на семейството.

— Голи?

— Аха — отговори тя, вече губейки интерес към собствения си разказ.

— О! И той… Отвратително ли беше?

Лана повдигна рамене, докато гледаше нещо на екрана на телефона си.

Когато Ела започна да се среща с Харолд, ми беше хрумнало да направя Лана моя приятелка, за да имам свои близки хора, но не стана така. Тя искаше по-скоро публика, отколкото приятелка.

Грабнах парцал и се залових да чистя, за да принудя Лана да направи няколко кафета за разнообразие. Докато се движех между масите, ме обзе странно чувство — остро физическо усещане, че някой ме наблюдава. Аз не съм като Лана — в повечето случаи оставам незабелязана, — затова чувството беше много тревожно и ме направи непохватна. Блъснах се в една от масите, съборих чаена чаша, изругах на глас и докато събирах парчетата, бързо огледах клиентите.

На една маса седяха жени с проблесващи годежни пръстени. Пред всяка имаше чаша зелен чай, а в средата на масата — една-единствена поничка, поръсена с кокосови стърготини и четири вилици. На отделни маси седяха двама мъже с еднакви бради и карирани ризи, прегърбени над еднакви лаптопи „Макинтош“, без да си обръщат внимание един на друг. Жена, която се опитваше да чете „Джейн Еър“, поглеждаше изкосо примирената майка на едно бебе, което силно удряше с лъжица по съседната маса. До вратата седеше мъж с яке „Кархарт“ и слънчеви очила. Носеше плетена, прилепнала за главата шапка, въпреки че беше топло и задушно, и пиеше чаша вода.

И после се случиха три неща: Лана изпусна чинията, която се строши с трясък върху шахматните плочки на пода; мъжът с якето „Кархарт“ погледна над слънчевите си очила по посока на шума и когато го познах, в мен се надигна шокова вълна, която ме накара да се разтреперя.

С мъжа се втренчихме един в друг и той разбра, че съм го познала. Когато погледите ни се срещнаха, аз изведнъж си спомних неща, които бях забравила: преди десет години, колата му, която миришеше на коледна елха. Когато спряхме да закусим, той поръча за мен не само палачинки, но и яйца. Аз бях с пурпурночервено кадифено яке, тениска на райета, клин и бели ботушки със сребристи шпори, с които страшно се гордеех. Мъжът ми беше разказал приказки, някои от които знаех, а други не. Не запомних за какво се разказват, но си спомням чувството, което предизвикаха в мен: чувството, което изпитваш от хубава, истинска поезия, от която кожата ти настръхва и те побиват тръпки по гърба и очите ти се насълзяват.

Той беше мъжът, който ме отвлече със синия си буик и който си въобразих, че е баща ми. Рижата му коса беше скрита под плетената шапка, но познах очите му. Навремето бях малка и знаех само, че той е възрастен. Сега забелязах колко е млад — на двайсет, най-много двайсет и пет години. Не го бях виждала десет години, но той не се беше променил. Изобщо не беше остарял и изглеждаше абсолютно същият. Това беше невъзможно. Знаех обаче със сигурност, че е той и че е дошъл тук заради мен.

Докато осъзнавах всичко това, мъжът стана, взе книгата си от масата и излезе от кафенето. Преди камбанките на вратата да замлъкнат, аз се втурнах след него. На пътя ми се изпречи кабелът на нечий лаптоп и аз едва не съборих компютъра на пода. Докато се извиня и отворя вратата, загадъчният мъж вече беше изчезнал. Огледах наляво и надясно тихия тротоар. Ръцете ме засърбяха за цигара. С мама ги бяхме отказали, когато се преместихме да живеем при Харолд.

Мъжът беше изчезнал. След няколко минути се върнах в кафенето.

Той беше оставил на масата празна чаша. Смачкана на топка салфетка. И перо, гребен и кост. Перото беше тъмнозлатисто, с фин като дантела тъмнозелен връх. Гребенът беше червен, от пластмаса. Кокалът сигурно беше от пиле, но имаше формата на кост от човешки пръст. Беше избелен и идеално чист. Трите предмета бяха наредени като йероглиф, смътно наподобявайки буквата „П“, която се запечата в паметта ми, докато ги прибирах в джоба на престилката си.

— Какво беше това? — попита Лана. Никога не бях виждала в очите й такъв интерес към мен. — Момиче… устните ти са побелели. Направи ли ти нещо онзи тип?

Да, отвлече ме, когато бях на шест. Мисля, че той е Повелител на времето.

— Никой. Искам да кажа, че не знам кой беше. Сгреших. Мислех, че го познавам, но сбърках. Припознах се.

— Никой, така ли? Не вярвам на нито една твоя дума, но няма значение. Ще седнеш тук, ще ти донеса нещо за ядене и няма да работиш, докато престанеш да изглеждаш ужасно. О, само че трябва да тръгвам след двайсетина минути, затова се надявам, че дотогава ще изглеждаш по-добре.

Едва седнах. Коленете ми се огъваха. Едната от жените с годежните пръстени ме погледна намръщено и почука с пръст по чашата си, сякаш трябваше безплатно да й долея чай. „О, само ме предизвикай“ — помислих си, но нямах сили да се ядосам.

Бях твърде уплашена. Нека наричаме нещата с истинските им имена, Алиса. Може би щях да се убедя да мисля онова, в което толкова силно исках да повярвам — че той беше човек, когото никога не съм виждала и който приличаше на някого, когото бях срещнала за малко преди едно десетилетие. И може би щях да забравя за него, ако не беше книгата, която видях в ръцете му, когато той бързо излезе навън.

Не я бях виждала от години, но разбрах коя е веднага щом зърнах познатата зелена корица.

Мъжът четеше „Приказки от Пущинаците“. Естествено. Какво друго можеше да чете?