Мелиса Албърт
Лешниковата гора (19)

19

Финч се събуди точно когато пристигнахме в Найки и глуповато избърса с длан устата си.

— Къде сме? Колко време спах? — Той надникна през стъклото, докато автобусът завиваше в широк асфалтиран паркинг, опасващ магазин за стръв с размери на градинска барака. — А, пристигнали сме. — Тревожната енергия, която се излъчваше от него на вълни, докато вървяхме от мотела към спирката, се беше възвърнала.

Старците рибари минаха покрай нас, докато слизаха от автобуса. Миришеха на кисело и се смееха на някакъв виц за дядовци, който ние не чухме. Шофьорът ме изгледа сурово, докато слизах. Хвърлих му гневен поглед и се запитах дали не е от Пущинаците. И дали той не си е направил онази шега с радиото. Заключението ми и по двата въпроса беше, че не е той.

Финч, който вървеше след мен, изостана.

— Коя е следващата спирка? — чух го да пита, когато стъпих на асфалта. — Или ще обърнете тук и ще се върнете?

— Можеш да се обзаложиш. Но бих те посъветвал да не се плашиш и да се отказваш от разходката, синко. — Шофьорът врътна очи към мен. — Приятелката ти няма да одобри, съдейки по лицето й. Само излезте от гората, преди да се мръкне, чу ли?

Финч се обърна. Беше изправил високо рамене и не ме погледна, докато слизаше от автобуса.

— Какво беше това? — попитах.

Той се втренчи покрай мен, в старците, които влизаха един след друг в магазина за стръв и риболовни принадлежности. Понечи да каже нещо, но накрая само повдигна рамене.

Извърнах се. Ако той преживяваше някаква екзистенциална дилема на фен, не исках да участвам в това. Все още не бях измислила как да се отърва от него, преди да наближим „Лешниковата гора“.

През стволовете на дърветата зад спирката съзрях металическия блясък на вода и изведнъж изпитах жажда.

— Хайде да намерим бакалия, преди да продължим към Бърч — започнах и се обърнах, но после изведнъж млъкнах. Финч стоеше зад мен, твърде близо. Очите му бяха широко отворени, а челюстите — стиснати. Стреснах се и се дръпнах назад. Сърцето ми заблъска като обезумяло. — По дяволите. Какво има?

Той ми се усмихна — като куче, което не иска да го изритат, но ще го приеме, ако това се случи.

— Аз оплесках нещата.

Стомахът ми се присви и очите ми пресъхнаха от прилива на адреналин.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да вървим, да се махнем оттук и да отидем на магистралата. — Той говореше на висок глас и бързо, без да откъсва очи от асфалта, където допреди малко беше спрял рибарският автобус. — Може да пътуваме на автостоп. Ще се наложи… за да се върнем колкото може по-скоро в града. Ще ти обясня по пътя. Трябваше да ти обясня снощи.

— Какво да ми обясниш? — Застанах пред него и хванах ръката му. — Няма да мръднем оттук, докато не ми кажеш.

— Дадох обещание — каза Финч. — Но нямам намерение да го изпълня.

— Престани да ме заплашваш, че няма да ми помогнеш да стигна до „Лешниковата гора“. Оттук вече мога да намеря пътя и сама.

— Не обещах на теб — каза той, — а на тях.

На тях. Думите ме удариха като полицейска палка.

— Какво? За какво говориш, по дяволите? — Сграбчих го за якето.

— Помислих… помислих си, че това ще ти помогне.

— Това не е отговор.

— Отговор е. Ти все още не разбираш. Те ми заповядаха да не ти казвам…

— Какво да не ми казваш? Кой ти заповяда?

— Не мога да ти кажа. — Финч нервно се огледа наоколо. Челюстта му потрепери и зъбите му изтракаха. — Те вероятно слушат в момента. Трябва да тръгваме.

— Кажи ми всичко. Без загадки и оправдания.

Той потрепери, сякаш от отвращение.

— Исках животът ми да се промени. Исках да бъде истински. И наистина е такъв. Но не мисля, че това си заслужава.

Изведнъж ми хрумна, че никаква сума пари не може да ме убеди да заведа в „Лешниковата гора“ почитател на Алтея Прозерпина. Освен това ме осени мисълта колко малко знам за Финч.

Потиснах гнева си и внезапния си страх и се помъчих да говоря разумно.

— Ако не ми обясниш точно какво си направил, не мога да ти помогна да го оправиш.

— О, не — мрачно въздъхна Финч. — Те вече са тук.

Очите му се стрелнаха покрай мен. В същия момент чух тихото бръмчене на спряла кола със запален мотор. Обърнах се и видях яркия й цвят и фигурата зад волана… Почакай, те бяха двама. На предната седалка имаше още някой. Финч ме дръпна зад себе си толкова силно, че ме заболя рамото.

— Бягай! — каза с треперещ глас. — Бързо!

Хукнах, едва не загубих равновесие и едва не паднах на земята.

Жълтите страни на колата издишваха горещина като животно. Беше същото такси, което ме бе причакало пред училище. Там беше чернокосият шофьор, момчето от закусвалнята. Той отметна косата си от лицето си с ръка в ръкавица.

Спътницата му слезе от колата и се втренчи в мен с горящите си очи. Това беше Дважди убитата Катрин. Тя беше със същите черни ръкавици като на младежа.

Вцепених се. Знаех, че ако помръдна, ще се издам — потреперване на коленете или на гласа.

— Съжалявам — каза Финч. — Прости ми. Те казаха само да те заведа в „Лешниковата гора“. Това е всичко! Ти и без това щеше да отидеш, помоли ме за помощ…

— Не лъжи, че всичко е било заради мен. Откога? Откога работиш за тях?

Младежът ни наблюдаваше с нескрито любопитство. Катрин сякаш не ни чуваше.

— Да работя за тях? Не, не беше…

— Откога?

— Когато излязохме от книжарницата на букиниста — тихо отговори Финч. — Те говориха с мен, докато ти беше припаднала. Те… задържаха те малко по-дълго в безсъзнание.

— Благодаря ти за службата, Елъри Финч — каза чернокосият младеж. — Готов ли си да получиш наградата си?

— Не — отвърна Финч. Тъмната му кожа сякаш избледня — кръвта се отдръпна от нея. — Не я искам.

— Каква награда? — процедих през зъби.

— Онова, за което мечтае всяко дете — подигравателно каза младежът. — Вход във вълшебна страна.

„Аз съм виновна — помислих си. — Сгреших, че се доверих на почитател.“

Представих си лицето на Ела — тя винаги се стараеше да изглежда добре дори в най-скапаните ситуации. Може би не всичко това беше лошо. В края на краищата нали това исках — да намеря тези хора или същества.

Но ми беше много трудно да си мисля за нещо хубаво сега, когато погледът на Катрин пълзеше по кожата ми.

Блъснах настрана Финч.

— Търся майка си — Ела Прозерпина. Знам, че вие я държите в плен. Искам си я обратно.

— Тя ни мисли за похитители на майки. Колко забавно! — каза младежът.

Катрин стисна устни като старица.

— Сигурен ли си, че това е тя? Домашното котенце? — Катрин внезапно оголи зъби срещу мен и аз се дръпнах назад. Тя се разсмя. — Виждаш ли? Страхлива е като муха.

Аз обаче не се дръпнах от нея от страх, а защото Катрин ме нарече домашно котенце. Сякаш знаеше незабравената, отдавнашна обида, която все още ме жилеше отвътре.

Изведнъж се почувствах като дете, което си проправя път през гора от колене на възрастни хора и чува разговорите им далеч над главата си. Нищо от това нямаше смисъл и беше лишено от контекст. Всички около мен, дори Финч, се държаха с мен като с дете, което трябва да бъде закриляно. Защитено от опасна информация.

За няколко момента околният свят помръкна и забави ход. Видях едновременно всичко. Финч, толкова потиснат и изтощен, че едва се държеше на краката си. Тъмнокосият младеж, пъхнал ръце в джобовете си, с оживено, лакомо изражение. Катрин, заела поза за атака, готова да ме ухапе.

Избрах Катрин.

— Не съм домашно котенце — казах и я зашлевих през лицето.

И двете изохкахме едновременно. Дланта ми, която докосна кожата й, пламна. Горещината се разпространи нагоре по ръката ми, сякаш кръвта ми се превърна в бензин, който се запали, когато ударих Катрин.

Младежът изруга, а Катрин отстъпи назад и се хвана за бузата. Продължавах да гледам ръката си, опитвайки се да изтръскам страшния пълзящ огън.

— Какво ми направи?

— Катрин, глупачке — процеди през зъби тъмнокосият.

Тя поклати глава, без да го поглежда, и косата й падна над лицето.

— Какво ми направи? — изкрещях отново и сложих ръце на лицето си, за да проверя дали не се съсухрям и дали кожата ми не се набръчква като мъжа, когото Катрин нападна в Манхатън. Страхът ме накара да забравя какво беше направил Финч и се обърнах към него:

— Тя уби ли ме, Финч? Умирам ли?

Той протегна ръка да ме прегърне, но тутакси се дръпна назад.

— Много си студена — промълви, като ме гледаше с тъжни и бездънни очи.

Стояхме в средата на асфалтирания паркинг, където не помръдваше нищо. Не преминаваха коли и от магазина за стръв не излизаше нито един рибар. Ветрецът утихна и слънцето надвисна в неподвижността като забодено с карфица насекомо.

— Обичаме да объркваме нещата, а? — каза младежът. Изрече го с престорено отегчен и равнодушен глас, но аз долових нотка на гняв в това спокойствие. Той потри ръце, погледна Финч и мен така, сякаш бяхме пържоли.

Хванах Финч за ръката, без да обръщам внимание на острата болка от огъня, която прониза дланта ми, и двамата хукнахме.

Бягахме към магистралата, далеч от дърветата. Хрумна ми да изскоча на пътя пред първата идваща кола. Идиотска идея. Светът беше спрял като магнетофон с натисната пауза. Не чувах дори птича песен.

— Алиса! — дивашки изкрещя младежът от Пущинаците. Подобен звук не можеше да излезе от човешко гърло. Не се сдържах и се обърнах.

Той вдигна ръка и… земята пред нас се надигна и нагъна като разтворено ветрило. Или може би дърветата се раздвижиха и ни обкръжиха от всички страни като във филм на ужасите.

Гърдите ми бяха като ковашки мях с изпуснат въздух, но се мъчех да бягам с всички сили. Глътките въздух, които едва успявах да си поема, бяха горчиви като семена на глухарчета. Дърветата ни обграждаха и ние бягахме по зелена земя, която бясно се въртеше под краката ни. Светът се преобърна и сякаш изгуби ума си и изведнъж се оказа, че ние не бягаме от тях, а към тях — към тъмнокосия младеж и Дважди убитата Катрин, чието лице не се виждаше от завесата от посивяващата й коса. Тя държеше кинжал и аз бягах твърде бързо, за да променя нещо. Плъзнах се на пети и спрях в краката й. Финч тупна тежко до мен.

Кинжалът проблесна на нивото на очите ми. Отворих ги колкото можах по-широко, защото най-лошото, което можеше да се случи, беше смъртта да ме вземе неподготвена. Катрин обаче не заби кинжала в мен, а ми го подаде. Ръката й в ръкавица го притисна на дланта ми — много внимателно, за да не ме докосва твърде дълго. Дори под ръкавицата й почувствах как тя трепна и се отдръпна от мен.

— Убий. Себе си — изсъска Катрин и отстъпи назад.

— Какво?

Младежът отвори широко уста и в очите му видях нещо ужасяващо — сенките на зъбати, чакащи същества, сякаш беше озверял от глад.

— Убий се, Алиса — напевно като заклинание каза той. — Убий се.

Представих си как върхът на кинжала пробива китката ми и в блестящ поток освобождава огъня, който гореше под кожата ми. Прогоних видението.

— Алиса, не, не, моля те, моля те! — изрече Финч, който стоеше на колене до мен.

— Защо да го правя? — попитах глуповато. Въпросът беше истински. Наистина исках да знам.

— Избирай — или ти, или и двамата — рече Катрин. — Ти или двамата, ти или двамата!

— Алиса, те не могат да те заставят да направиш нищо — каза Финч с пресипнал от страх глас. — Не могат дори да те докоснат!

— Затваряй си устата — изсъска Катрин, вдигна крак и го ритна с обкования с желязо ботуш. По лицето на Финч потече тънка струйка кръв.

Той извика, падна на земята, сви се на кълбо и се хвана за лицето. Катрин и спътникът й стояха от двете ми страни, но на разстояние. Никоя част от кожата им не беше оголена освен лицата им.

Когато зашлевих Катрин и докоснах лицето й, кожата й ме изгори — и още пламтеше, — но това очевидно причини болка и на нея. Защо?

— Защо не можете да ме докоснете? — попитах.

Катрин се ухили подигравателно, без да помръдне. Младежът явно беше слабата брънка. Очите му се стрелнаха към лицето й и после пак се върнаха на мен.

— Почакайте. Вие се страхувате от мен, нали?

— Да се страхуваме? — гневно и тихо попита тя. — От теб? Ти си нищо. Ти си безполезно създание като него. — Катрин посочи Финч. — Ще бъдеш от полза само ако сега пролееш кръвта си и ни направиш проклета врата. Хайде, убий се, или той ще издъхне, а след него и майка ти.

Врата? Хвърлих се към Катрин, като държах непохватно кинжала в ръката си, сякаш се готвех да режа хляб. Тя с лекота се отстрани от пътя ми и ритна ръката ми, която запулсира от болка. Кинжалът излетя от пръстите ми, описа дъга във въздуха и изтрака в краката на тъмнокосия младеж. Той го взе и погледна Катрин.

— Убий агнеца — каза тя.

Видях ужасяващото объркване в очите на Финч, което се замени с животински страх, когато младежът го принуди да падне на колене. Едната му ръка повдигна брадичката на Финч, а другата доближи кинжала до гърлото му.

Нямах оръжие освен голата си кожа и студения огън, който запали Катрин, затова се хвърлих към непокритото лице на тъмнокосия.

Той извика, дръпна се от мен и после с един-единствен конвулсивен замах прокара кинжала по гърлото на Финч.

Страхът в очите на Финч се замени с озадачено стъписване. От гърлото му потече кръв — отначало беше само тънка линия, после стана петно и накрая — падаща червена завеса.

— Ти развали сделката ни — каза Катрин с глас, който прозвуча сякаш някъде отдалеч. — Знаеш ли изобщо какво е това блъф?

Времето забави хода си. Финч падна на земята като счупен съд, от който се изливаше поток от кръв. Драгоценна влага, която се събира в тъмна локва до канализационна решетка. Множество безгранични възможности, безброй нишки на избор, прерязани със сребърна ножица с един замах.

Финч умираше.

Изпищях, запълзях към него и притиснах с ръце разрязаното му гърло, за да спра кървенето.

— Ти си виновна, Алиса — прошепна Катрин, взе окървавения кинжал и го пусна на земята до мен. — Убий се.

Замислих се. Всъщност исках да го направя. Но очите на Финч бяха втренчени в мен, ясни и питащи. Още не беше мъртъв, но умираше.

— Всичко е наред — казах му глупаво.

Младежът, който преряза гърлото на Финч, се приближи отстрани.

— Катрин? — попита той, а после се наведе, вдигна Финч и го преметна на рамото си. Извиках и посегнах да хвана увисналата ръка на Финч, но тъмнокосият го дръпна от мен. Взе кинжала от земята и замахна с него, както диригент държи палката си. Въздухът се раздвижи и просветля там, където той го разсече, а после се отдръпна и разкри в пространството мъртвешко сива пролука.

Тялото на Финч беше отпуснато безжизнено на рамото на младежа, който пристъпи в яркозеления сумрак на пукнатината. И после изчезна заедно с момчето, което носеше. Върху тревата падна последната капка от кръвта на Финч, след като него вече го нямаше.

Втренчих се в мястото, където бях видяла Финч да умира, и изпищях. Звукът излезе от устата ми едва след известно време. Катрин се наведе над мен и аз отново изпищях, вдигнах длани, изцапани с кръв, и се опитах да ги притисна до лицето й.

Тя извика от ярост и замахна с ръка. Нещо малко полетя към мен. Това беше страшната й птица, която се уголемяваше с всеки размах на крилата. Птицата се стрелна към очите ми и аз вдигнах ръка да ги предпазя. Изведнъж почувствах подръпване… Трудно беше да го обясня. Имах чувството, че подръпването извади цялото ми същество. Сякаш душата ми се притисна до стените на тялото ми, готова да бъде изсмукана като жълтък от пробита черупка на яйце. Слънцето се наклони, сякаш някой го удари с бейзболна бухалка и го отклони от курса му.

Последното, което чух, беше дрезгавият глас на Катрин, който прозвуча съвсем близо, сякаш от моята глава.

— Ти ще умреш тази нощ — каза тя — от собствената си ръка.

И после паднах в море от черна вцепененост.