Мелиса Албърт
Лешниковата гора (18)

18

Финч явно сънуваше кошмар.

Слушах го как се мята на съседното легло и тихо стене. През завесата на прозореца проникваше прашната жълта светлина на улични лампи. Не знаех колко е часът и телефонът ми беше включен в зарядното устройство на Финч в другия край на стаята.

— Финч? Елъри?

Той не отговори. Запалих нощната лампа на шкафчето и Финч трепна, но не се събуди. Безшумно седнах в леглото и провесих крака на пода. Застанах така и зачаках той да отвори очи.

Той не се събуди. Чувствах тялото си мръсно от мотелското легло, сякаш плувах в мръсотията на чужди тела, без да я виждам. Наведох се и се вгледах във Финч.

Главата му беше отметната назад и очите му се движеха под клепачите. Обикновено, когато гледам хората твърде дълго и твърде отблизо, образите им в очите ми започват да се разпадат на съставни части: хрущяла на носа, очи в очни ябълки. Причудливите извивки на ушните раковини, костите на пръстите, гримът, странен цвят на кожата, който не й приляга плътно, органите в панталона, коленните стави, краката и как вървим. Как същества с подобно телосложение не забелязват колко дивашки изглеждат?

Финч обаче остана непоколебимо цялостен в моите очи. Отказа да се разпадне на съставните си части. Той беше момче в легло с отметната назад глава. Устните му оформяха думи, които не чувах, и после Финч изстена с толкова много болка и съжаление, че преди да помисля, се озовах до него и сложих ръка на рамото му.

— Хей. Сънуваш кошмар.

Той пое шумно въздух през носа си. Очите му се отвориха и погледнаха първо тавана и после лицето ми. Видях, че остатъкът от съня ги напуска и разумът се завръща.

— О! — възкликна Финч. В гласа му имаше непролети сълзи и си помислих, че може би иска да извърна поглед. Но той неочаквано хвана ръката ми, притисна я до гърдите си и я задържа там.

Не отдръпнах ръката си. Равномерните удари на сърцето му през ризата ме накараха да си спомня, че сърцето е мускул. Най-важният мускул в нашето тяло.

— Сънуваше кошмар.

— Съжалявам. Извинявай, Алиса. — Финч изрече името ми като някой, който полага нещо ценно върху легло от мъх.

— За какво? Това е само сън.

— Не, аз… — Той ме погледна толкова напрегнато, че сведох очи и се загледах как ръцете ни се повдигат и отпускат в ритъм с дишането му. — Алиса, хайде да се върнем.

Рязко вдигнах глава. Миглите му бяха мокри и бузата му беше набраздена от притискането към възглавницата. Спомних си времето от първия път, когато го видях с униформата на „Уайтчапъл“, до сегашния момент, когато той лежеше с тениска и боксерки в леглото на мотела.

— Къде да се върнем?

Финч наведе глава и допря чело до моето.

— На света има много приказки — прошепна. — Има много по-хубави вълшебни приказки. Ако Пущинаците са реални, тогава може би всички са реални. Може да потърсим Небивалата земя. Или Нарния.

Не бях плакала от нощта, когато Ела ми съобщи, че се е сгодила, но в момента изпитах желание да се разридая.

— Ела не е в Небивалата земя — промълвих. — Нито в Нарния.

— Може би не е и в „Лешниковата гора“.

Дръпнах се назад. Кожата ми беше студена там, където се беше докоснала до неговата.

— Може би. Но затова дойдохме тук.

— Не сме длъжни да правим нещо, което не искаме. Все още има… Все още можем да се върнем.

— Откъде ти хрумна? — Издърпах ръката си и ударих по дюшека. Почувствах се като безсилна глупачка, когато ръката ми не издаде никакъв звук. — Какво сънува?

Финч поклати глава.

— Сънувах, че всичко това е реално.

— Реално е. И двамата видяхме Дважди убитата Катрин.

— Не само това. Всичко.

— Какво всичко?

Той продължи да клати глава и да се взира някъде покрай мен.

— Никога ли не си имала чувството, че животът ти е филм? И че играеш някаква роля? И че губиш времето си да гледаш този филм и да мислиш колко хубаво играеш себе си, а после изведнъж се събуждаш и си спомняш, че всъщност всичко е реално? Всички хора около теб са реални, по дяволите. — Финч говореше все по-бързо, докато накрая гласът му потрепери и заглъхна.

— Сигурно е хубаво да си богат — подхвърлих. Това беше доста подъл удар, още повече че той беше прав. И аз имах същото чувство. Само с една разлика — не мислех, че играя добре ролята си в моя филм.

— Всичко, което правим, има последици — каза Финч.

Той ме изненада с размекнатия си, смутен вид, след като се бе събудил посред нощ. Но сега загубих търпение.

— Финч, това не е събиране за отказване от наркотици. Не е необходимо да ми говориш банални неща. Последицата от твоето съгласие да ме закараш в проклетата „Лешникова гора“ е, че се налага да го направиш. Нямам пари, които да ти дам за бензин, и няма как да те убедя да ми помогнеш освен заплахата, че ще те убия, ако ме върнеш в града, когато може би сме съвсем близо до намирането на мама. Разбираш ли?

Двамата се втренчихме един в друг.

— Сънувах Пущинаците — каза Финч.

— Да, предположих. Но сънят ти няма нищо общо с това, което правим. — Това имаше вкуса на лъжа, затова опитах отново: — Бил е сън, не пророчество.

— Колко далеч би отишла, за да намериш майка си?

— До края на света.

— Не по-далеч? — Той имаше такъв вид, сякаш искаше да го убедя в… нещо.

Притиснах силно ръце до очите си.

— Ти имаш чувството, че играеш роля във филм? Е, същото е и с мен. Играя себе си във филм, в който оборудването е изгоряло, сценарият е изгубен, в камерите няма лента и снимачната площадка е в някакво гето, обитавано от привидения. Финч, нямам други роднини освен нея. Изобщо си нямам никого освен мама.

Видях приемането на лицето му и осъзнах, че той е искал да го убедя именно в това. Финч искаше да знае, че нямам какво да губя. Може би искаше да знае, че съм готова да умра за Ела.

Да умра, както беше умрял приятелят на Нес.

Погледнах Финч, жив и в неговата цялост, и разбрах, че не мога да му позволя да дойде с мен до края. Не и в черната дупка на „Лешниковата гора“. В някакъв момент през последните трийсет и шест часа той се беше присъединил към най-малката и най-тъжната група хора, чийто единствен член дотогава беше Ела. Хора, които аз, Алиса Крю, не исках да виждам да умират.

Адът — това е да се безпокоиш за някой друг освен за себе си.

* * *

Няколко часа по-късно се събудих с чувство на паника, сякаш току-що бях изскочила на повърхността на вода. В ушите ми отекваше заглъхващ звук. Какво ме беше събудило?

— Добро утро. — Финч беше буден и ме гледаше от другото легло, седнал с ръце, подпрени зад него.

Свих в юмрук ръката, която той беше държал до гърдите си, и си спомних как изглеждаше Финч с мокри мигли в тъмнината. Нощните му терзания обаче бяха изчезнали, отстъпвайки място на типичната му бодрост и спокойствие през деня.

— Добро утро. Стори ми се, че… Чу ли нещо?

— Ами, да. През последните пет минути разговарях активно с теб.

— Какво?

— Ти говореше насън и аз отговарях.

— И какво казах?

Финч се усмихна — някак лукаво.

— Нищо особено. Глупости. Безсмислици, които всички говорят насън.

— Финч. Кажи ми точно какво казах.

Леденият ми тон малко го обезкуражи. Зачудих се дали той си спомня, че вчера едва не ни убих, като за малко не забих колата в едно дърво.

— Наистина бяха глупости. Като да говориш за риболов, препечени филии и такива тъпотии. Моля те, не се ядосвай.

— Мразя, когато ми казват да не се ядосвам.

Той провеси крака на пода и ме погледна сериозно.

— Съжалявам. Права си, трябваше да те събудя. Но ти беше много симпатична. Изглеждаше някак отпусната и гласът ти звучеше… различно от обикновено. Но…

— Но трябваше да ме събудиш — довърших вместо него.

— Да.

Финч стана и се протегна. Тениската му се вдигна високо над боксерките. Извърнах поглед към тавана и се втренчих в избледнелите през деня жълти пластмасови звезди, докато той отиде в банята. Защо не му вярвах? Какво в гласа му ми каза, че лъже?

Финч излезе напълно облечен и аз заех мястото му под душа. Изкъпах се и навлякох дрехите си върху влажната си кожа. Това ме накара да изпитам чувство на хлад и незавършеност. Отдавна не се бях подстригвала и мократа ми коса покриваше ушите ми до половината. Намръщих се и я разроших назад. Косата ми беше гъста и вълниста, с цвета на царевица. До четиринайсетата си година имах толкова дълга коса, че можех да седна върху нея. Истинска коса на принцеса от „Дисни“, съблазън за всяко малко момиче, което обича да сплита плитки. Ела ми я подстригваше редовно, докато не станах достатъчно голяма, за да се занимавам сама с нея. Пуснах я дълга и си я носех с удоволствие, докато онзи дърт козел, учителят ми по английски, не намекна, че косата ми предизвиква определени мисли. Ти си красиво, сладко домашно котенце.

И след този случай намразих дългата си коса, както я мразеше Ела. Късата коса ми помагаше да остана невидима. Вече нямаше никакви момчетата, които биха заврели ръце под тази копринена завеса, за да разкопчаят спортния ми сутиен, и момичета, които да питат дали може да я докоснат и да сграбчат шепа коса, преди да имам време да отговоря.

— Готов ли си да тръгваме? — попитах, когато се върнах в стаята.

Финч беше отворил зелен пакет мляно кафе „Фолджърс“, оставен на шкафчето до малка кафеварка.

— Искаш ли? — попита и наклони пакета към мен.

Помирисах слабия аромат на пакетираното кафе и с отвращение сбърчих нос.

— Шефовете ми биха изпаднали в кома, ако ме видят, че пия тази гадост — започнах и после си спомних, че след изчезването на Ела бях зарязала напълно „Соленото куче“ — или поне се готвех да го направя. Щях да пропусна смяната си по-късно през деня. Замислих се за Лана, която щеше да бъде принудена да се справя сама с най-противните от редовните ни клиенти. Щеше ли да се чуди къде съм и да ми се обади? И колко тъжно беше, че единствените хора в Ню Йорк, които можеше да се разтревожат от отсъствието ми, бяха тези, които ми плащаха за работата.

— Имаш шефове? — попита Финч и изумено повдигна вежди. Тази гримаса на недоумение на богато момче ме дразнеше толкова много, че ми идваше да го пребия. Позвъних на мобилния телефон на Кристиан, докато слагах нещата си в раницата и обувах маратонките си, но той не отговори. Позвъних на Лана, когато излязохме и тръгнахме към паркинга.

Чух в слушалката мелодичния й глас, но ръката ми, която държеше телефона, изведнъж се спусна надолу. Без да поглеждам, прекъснах разговора.

— Е, къде… — започна Финч и после веднага млъкна.

Колата под наем, паркирана пред стаята ни, беше пълна с вода. Пълна догоре, като аквариум. Тинеста, мътна, въртяща се вода, през която не се виждаше нищо.

От гърлото ми се изтръгна истеричен, противен смях. Напомнянето беше ясно като бял ден — Пущинаците бяха с нас на всяка крачка от пътя. Мислехме се за много умни, но където и да отидехме, това беше, защото те ни позволяваха.

Финч мина покрай мен, като се държеше за главата, и погледна към небето.

— Надявам се, че не чакаш дъжд — подметнах.

Помислих си, че той ще се ядоса или ще демонстрира агресивно спокойствие по онзи характерен за него начин, с който вече свиквах, или ще избухне. Когато обаче се обърна към мен, лицето му изразяваше нещо като благоговение.

— Това е дело на Пущинаците.

— Да.

— Сега вече не можем да се върнем в Ню Йорк.

— И без това не се готвим да се връщаме.

— Не, искам да кажа, че дори да искахме… Това е като… Нямаме друг избор, освен да продължим.

— Какво? Имаме избор. И в момента го правим. Това не е знак на съдбата, Финч, над нас издевателстват свръхестествени задници.

Застанах така, че краката ми да са колкото може по-далеч от колата, и отворих предната врата. Отвътре се изля поток вода, която се уви около маратонките ми, мръсна, зелена и със солен мирис.

— Това е морска вода — учудено каза Финч. В същия момент потокът изхвърли на асфалта дебела сребриста риба. Беше с широка муцуна и мустаци като сом и се пльосна по корем. Страните й леко се издуваха и спадаха. Видът й ме изпълни с тъга — поредната жертва на Пущинаците.

Рибата лежеше толкова спокойно и мустакатата й физиономия изглеждаше толкова древна и мъдра, че се зачудих дали не е вълшебна. Какво би ми дала, ако я върна в океана? Какви способности бих придобила, ако я изям?

Финч ми подаде ключа за стаята.

— Отиди и ни направи от онова ужасно кафе. Аз ще опитам да намеря друга кола.

Безмълвно се извиних на рибата и се върнах в стаята.

* * *

Оказа се, че до всяка най-близка агенция за коли под наем не може да се стигне без кола, а таксиметрова служба нямаше в радиус от няколко километра. Накрая се оставихме на милостта на дежурната на рецепцията — този път млада жена, която напълно можеше да мине за сестра-близначка на нощния администратор.

— Може да вземете рибарския автобус. Спирката е на километър и половина оттук. Ще ви закара до Найки, което е близо до Бърч. — Тя ни обясни как да намерим спирката. — Ако побързате — зловещо добави жената, — може да хванете днешния автобус.

С Финч се спогледахме паникьосано.

— Днешният автобус? — попита той. — Единственият автобус днес?

Тя повдигна рамене и продължи лениво да прелиства списание „Редбук“ и да разглежда снимки на знаменитости, прехвърлили петдесетте и доволни от възрастта си.

Изскочихме навън и изоставихме наводнената кола. Бездънният портфейл на Финч отново свърши работа. От финансова гледна точка съсипването на колата изобщо не се отрази на спътника ми. Моята раница поне беше с нас в стаята. Бръкнах на дъното и намерих перото, гребена и костта, но не ги извадих.

Беше приятно да вървя до Финч и да гледам само напред. През мен като електричество преминаваше странна, непозната топлина всеки път, когато очите ни се срещнеха, сякаш разговорът ни снощи беше разпалил някакъв таен източник на светлина и го беше направил твърде ярък и ослепителен за очите.

Какво ли щеше да стане с нас, ако Ела не беше изчезнала и ако с Финч бяхме започнали да се срещаме като нормални момче и момиче? Ръката ми неволно докосна неговата и аз я дръпнах и я пъхнах в джоба си.

— Опита ли да се свържеш с майка си днес? — попита той, когато стигнахме до широк, разбит път, където въздухът миришеше на влажни листа и стръв за риба. Ако можеше да се вярва на жената на рецепцията, в края на пътя щяхме да намерим бензиностанция, закусвалня и автобусна спирка.

— Не. Номерът й е прекъснат, забрави ли?

Финч извървя още няколко крачки и едва тогава отговори:

— Разбира се, че помня. Съжалявам.

— Добре ли си?

Въпреки че Финч съсредоточено гледаше пътя пред нас, погледът му сякаш беше обърнат някъде навътре в него.

— Какво? Да. Виж, ако изпуснем автобуса, ще трябва да стоим в мотела цял ден. И цяла нощ. Няма да издържа нито минута повече върху мръсната възглавница, затова нека побързаме.

— А ти обади ли се на родителите си? — попитах. — Провери ли дали нямат проблеми с Дважди убитата Катрин или нещо друго?

— Те са добре — измърмори Финч. — Дважди убитата Катрин би се задавила с мащехата ми, ако се опита да й направи нещо. Няма да може да преглътне толкова много диаманти.

В гласа му прозвуча горчивина, която шегата не можа да прикрие.

— Но те знаят къде си, нали? Или съчини някаква лъжа?

Той се обърна рязко към мен:

— Не се тревожи за това. Ако забележат, че ме няма, а те няма да забележат, ще помислят, че съм при някой приятел. Или че съм се затворил в библиотеката. Но Ана може да забележи. — Финч изглеждаше притеснен за момент от тази мисъл, но сетне поклати глава. — Все едно. Ще мисля за това, ако се върна. Когато се върна.

Той млъкна и ме погледна сърдито, ядосан на словесната си грешка.

— Ако се върнеш?

— Когато. Когато се върна.

— Ти каза друго.

— Грешка на езика според Фройд. Не искам да се връщам, но ще се върна. Всичките ми първи издания са у дома. И пишещата ми машина. И знам ли, пуловерите и панталоните ми. И… О, Боже, доведеният ми брат е прав! Аз наистина съм клише за хипстер.

— Имаш доведен брат?

— Да. Той живее с баща си и ми се налага да го виждам само два пъти в годината. Той е футболист, но е умен. Погледнеш го и ти става ясно, че с него няма за какво да разговаряш, но после той отваря уста и казва нещо умно. Това ужасно ме дразни.

Нишката на разговора се отклоняваше от мен. Не знаех как да попитам за онова, което наистина исках да знам: защо Финч е тук. Помагаше ли ми или бягаше от нещо? Но пък имаше ли значение? Крайният резултат беше един и същ: богатият Елъри Финч финансираше пътешествието ми до „Лешниковата гора“. За всеки случай още в Ню Йорк бях проверила в банкомата картата, която ми беше дал Харолд, и, разбира се, тя беше блокирана. Ако не беше Финч, вече щях да съм похарчила всичко до последния цент от спестяванията си от заплатата ми в „Соленото куче“.

Той може би усети, че ще му задам друг въпрос, и изведнъж побягна.

— Автобусна спирка! — извика през рамо Финч.

Хукнах след него, като дишах тежко. Раницата подскачаше на гърба ми. Финч говореше глупости, защото все още не се виждаше никаква автобусна спирка, но след като тичах след него няколко минути, видях някаква будка, която се оказа закусвалнята. Зад нея бяха бензиностанцията и паркингът, където на сгъваеми столчета седяха група старци. Около тях бяха разпръснати риболовни принадлежности и хладилни чанти.

Финч отиде при мъжете и поговори с тях, а после се върна при мен, вдигайки палец.

— Автобусът ще дойде след един час и ще ни закара право в Найки. Отличен улов, мисля. Искаш ли да закусим, докато чакаме?

Закусвалнята изглеждаше и миришеше на плесенясала всекидневна. Гофретите обаче бяха чудесни — тънки, намазани с масло и поръсени с орехи пекан. Върнахме се при старците на паркинга и единият ни даде да си поделим една бира. Финч все още беше напрегнат, гледаше в празното пространство и се повдигаше на пръсти, докато чакахме. Накрая сложих ръка на рамото му.

Той подскочи.

— Боже, ръката ти е леденостудена!

Рязко я дръпнах.

— Хладни ръце, хладно сърце.

— Не се казва така, а хладни ръце — горещо сърце.

— Повярвай ми — рекох. — Истина е. А ти имаш такъв вид, сякаш всеки момент ще изскочиш от кожата си. Добре ли си?

— Да. Само съм… Добре съм. Съжалявам. — Финч отново се озърна наоколо и после се наведе към мен. — Близо сме, да знаеш. Онова нещо с колата беше магия. Нали?

— Да. Предполагам.

Странното сияещо изражение се беше завърнало на лицето му. По гърба ми полазиха тръпки на недоверие.

— Какво мислиш, че ще намерим там? — попита той. — В „Лешниковата гора“?

— Не знам — отговорих честно. В моите представи ни очакваше нещо като мозайка от прочетени от мен приказки: ръждясали порти изскърцват и се отварят, замък, обрасъл с папрат. А някъде вътре в прозрачен стъклен ковчег лежи Алтея, като спяща красавица или мъртва невеста. Кожата на ръцете ми настръхна и аз ги потърках да ги стопля.

Не си представях обаче, че Финч ще бъде с мен в „Лешниковата гора“. Какъвто и вариант на историята да си представях — пъхам златен ключ в ключалка или изкатервам ограда, обрасла с тръни — виждах се да влизам сама.

— Колко далеч смяташ да дойдеш с мен? — попитах направо. — Чак до имението ли? Изобщо не си длъжен да го правиш.

Финч ме погледна безпомощно. В очите му проблесна болка от предателството ми.

— Зарежи тези игри — тихо каза той. — По-добре кажи честно, ако искаш да се отървеш от мен.

— Да се отърва от теб? — попитах също така тихо. После нервно добавих: — Това не е обир, а издирване на изчезнал човек. Не ми пука какво ме очаква там, стига да намеря мама. Жива и здрава.

— Лъжкиня. — От неговата уста думата някак се измени и прозвуча почти ласкаво. — Искаш ли да знаеш какво каза насън?

Исках, но и същевременно не исках, затова накрая само кимнах.

— Ти каза: „Перото, гребенът, костта.“ Попитах те какво означава това и ти го повтори. „Перото, гребенът, костта.“

Дъхът ми секна. Финч наведе глава към мен.

— Почакай. Ти знаеш какво означава?

— Не. — Това не беше вярно само до половината. — Но сега знам, че ти ме излъга, когато ми каза, че са били глупости.

— Ами, може да са глупости, а може и да не са. Но звучи съвършено в духа на приказките и сигурно означава нещо. Може да е ключ — например как да влезем в имението.

— Или е било само сън. — Пръстите ме сърбяха да бръкна на дъното на раницата, за да се уверя, че перото, гребенът и костта все още са там.

— „Сънищата са лъжи. Не, те предсказват истински неща“^[1] — разпалено каза Финч.

— Не ми цитирай Шекспир, уайтчапълски умник — казах троснато. — И не ме цитирай! Особено когато съм спала. — И после, тъй като не се сдържах, добавих: — А в книгата пише ли нещо за това? Има ли перо, гребен и кост?

— Дори да пише, има ли значение? — попита Финч. Тонът му беше безгрижен, но погледът му говореше друго. — Нали е било само сън, както каза ти?

Преди да успея да отговоря, дойде автобусът. Беше по-малък, отколкото очаквах, нещо като микробус, и отстрани пишеше „Новатори в лова на щука“ с военнозелени букви. Шофьорът явно познаваше рибарите, но ние му се видяхме подозрителни.

— Нямате стръв — каза той. — На разходка ли отивате?

— Колко струва билетът? — Погледнах го с безразличното си изражение, запазено за нюйоркското метро, което обаче не му затвори устата.

— Чухте ли за убийствата в този район? Повечето убити са млади хора като вас, туристи. Надявам се, че не смятате да останете в гората, след като се мръкне.

— Не, господине — отвърна Финч и ме погледна. — Тя има… аз имам роднини там.

— В Найки?

— В Бърч.

— Тогава знаете за убийствата. — Доволен, шофьорът затвори вратата и прие парите на Финч. — Не искам да закарам в онази гора някакви градски кретени, които не знаят какво става там. Стига да си отваряте очите на четири и да сте нащрек. — Той пусна рестото в дланта на Финч.

— Да сме нащрек? За убийци ли? — сопнах се нервно. — За това ли да си отваряме очите на четири?

Шофьорът изсумтя и ни направи знак да отидем да седнем някъде.

Както ни бяха казали, пътуването продължи по-малко от час. Старците седнаха най-отзад, като готините хлапета във всеки училищен автобус, с който ми се беше случвало да пътувам през всичките тези години, а ние се настанихме отпред. Финч заспа почти веднага, щом потеглихме, или поне се престори, че спи. Щом се убедих, че спи, извадих от раницата си перото, гребена и костта. На дневна светлина те изглеждаха съвсем обикновени. Дори костта вече не приличаше на пръст от ръка. Напъхах ги дълбоко в джобовете на джинсите си и се почувствах по-добре веднага щом те се скриха от погледа ми. Облегнах се назад и се вгледах в дърветата, които се нижеха като гоблен покрай нас.

По радиото имаше концерт от кънтри песни, които можеш да запееш дори ако ги чуваш за пръв път. Затананиках тихо и подпрях глава на лепкавата пластмасова облегалка на седалката. Започна някаква бавна песен, тъжно, сантиментално парче в стила на петдесетте години. Вокалистът, висок тенор, в чийто глас имаше нещо зловещо, пееше за танци под звездите, целувки и други подобни глупости и аз се запитах къде съм чувала тази песен.

— Търси, докато червени станат листата — продължи той, когато пеенето премина в речитатив.

Съший с конец двата свята.

Ако не завършиш пътя си в тъмата,

страхувай се от първия зрак на зората.

Подскочих, сякаш ме заляха по гърба с леденостудена вода. Това беше странното детско стихче, което беше издекламирала Нес. Вцепених се, очаквайки да чуя още, но песента свърши. Последва изпълнена с пращене пауза като плоча на стар грамофон, от високоговорителите като уиски започна да се лее гласът на Уейлън Дженингс^[2]. Шофьорът заклати в такт с музиката загорялата си от слънцето глава.

Пущинаците бяха тук. Или някъде съвсем близо. Погледнах Финч. Устните му помръднаха и си помислих да го събудя — или да се опитам да поведа разговор с него насън, както той беше направил с мен, но се отказах. Повтарях си наум стихчето, докато се запечата в паметта ми, и търсех сред дърветата, без да знам какво. Не видях нищо освен листа.