Мелиса Албърт
Лешниковата гора (17)

17

Докато Финч разказваше, аз не откъсвах поглед от гората. Гласът му беше тих, монотонен и приспивен, докато преразказваше всичките тези далечни страхотии.

Отначало играта на светлината ми се стори като зрителна измама. Финч разказваше как сестрите минали през нарисуваната с кръв врата, а аз примигвах отново и отново, но не можех да я прогоня — слаба бяла светлина като следа от бенгалски огън, прикована между стволовете на дърветата. Финч приключи с приказката и аз посочих през стъклото.

— Виждаш ли това?

Той се наведе покрай мен и се вгледа в потрепващата, призрачна светлина.

— Какво е това? Друг бегач? — измърмори.

Дръпнах се, за да му направя място, и с лакътя си неволно натиснах бутона на стъклото, което забръмча и се смъкна няколко сантиметра. В колата нахлу миризма на дим и метал.

На огън и кръв.

Главозамайващ проблясък на дежа вю ме смрази на седалката. Чикаго. Викът на Ела. Бялата светлина.

— Финч, карай! Да тръгваме, бързо, бързо!

Той включи на скорост и с изсвирване на гумите колата пое по пътя.

— Какво се случи? Какво има?

Чикаго. Викът на Ела. Бялата светлина и миризма на смърт. Тънки пръсти на момиче, които се увиват около ръба на вратата.

— Нищо! Не знам. Само… само карай, не спирай. Става ли?

Финч престана да задава въпроси и няколко километра по-нататък последва знаците за голяма бензиностанция. Паркирахме и аз слязох след Финч, постоях малко до колонката, докато зареждаше, и после тръгнах след него към мазната топлина на „Макдоналдс“.

— Никакви приказки повече — сякаш между другото каза Финч. — Не ни се отразява добре.

— Млъкни — рекох без всякакво раздразнение, докато отхапвах от чийзбургера. Мислите ми бяха далеч, в хладната чикагска зима. Спомените започнаха да прииждат по-бързо.

Вървях на пръсти по облегалката на дивана като въжеиграч. Паднах и брадичката ми се закачи в ъгъла на евтината ни стъклена масичка за кафе.

Имаше кръв. Много кръв. Толкова много, че си помислих, че си спомням погрешно.

И после споменът се разпадна на отделни кадри. Ела притиска хавлия до брадичката ми и използва друга, за да избърше кръвта на пода. Внезапната светлина, отвратителната смрад.

И викът. И шокът от жестокия студ, когато майка ми ме изнесе през задната врата. Бях без обувки и от мен капеше кръв.

Тогава оставихме всичките си вещи. Трябваше да зашият брадичката ми, но спряхме в болница едва когато стигнахме до Медисън.

От какво бягахме?

Върнахме се при колата и аз изпреварих Финч и седнах зад волана.

Той ме погледна през стъклото.

— Добре ли си? Ще можеш ли да караш?

Изгледах го кръвнишки и той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре. Аз ще спя. Картите в „Гугъл“ показват, че до Бърч остават още три часа. Да караме ли дотам и да намерим мотел?

— Звучи добре. Ще търсим нещо, което не е твърде близо до гората.

Шофирането ме успокои и ми даде нещо, върху което да се съсредоточа, но все още се страхувах. Светлините на фаровете ни поглъщаха и изплюваха мрака, докато напрягах взор да видя пътя извън техния свят, сякаш пред нас се движеше нещо, което преследвахме.

Около единайсет все още оставаше още един час до целта. Финч се беше свил на невъзможно кълбо на пасажерското място и бе затворил очи. Най-после видях нещо — далечния кехлибарен блясък на пътни сигнални светлини.

— Хей. Събуди се.

— Буден съм — приглушено отговори той, а после изпъна шия като костенурка, примигна и погледна пътя. — Катастрофа ли е станала?

— Не знам.

Приближихме се и пред очите ни се появи полицай. Държеше фалшфеери в двете си ръце. Отбих до него и спрях.

Той се наведе и надникна през стъклото от страната на Финч. Носеше тъмни очила — почти същите като моите. В съчетание с големите му мустаци, очилата изглеждаха като карнавална маска.

— Трябва да обърнете. Пътят е затворен и скоро няма да бъде отворен.

— Какво се е случило? — попитах, гледайки през предното стъкло. Видях две полицейски коли и няколко ченгета, които сновяха между тях. Единият говореше по радиопредавател. Държеше го така, както конферансие държи микрофон. Зад тях имаше бял джип, наполовината излязъл от пътя.

— Авария. — Полицаят говореше отривисто, не много учтиво.

Угасих фаровете, за да виждам по-добре. Вратите на джипа бяха отворени. На пътя до него имаше някаква тъмна купчина, при вида на която гърлото ми пресъхна. Но беше твърде малка, за да е човек. Може би беше яке.

— Колата изглежда добре — рекох. — Има ли ранени?

— Скъпа, искам веднага да обърнеш и бързо да се отправиш в обратната посока.

— Скъпа?

Ченгето дъвчеше нещо — дъвка или вътрешната страна на бузата си.

— Синко, моля те, кажи на гаджето си да запали фаровете и да обърне, преди да я глобя. — Гласът му звучеше механично. Тъмните стъкла на очилата му сега бяха обърнати към Финч.

Приливът на гняв започна от бузите ми, както винаги ставаше, и заля цялата ми кожа със студен огън.

— Обръщайте се към мен — казах. — Аз съм тук, пред вас. Или сте останали с убеждението, че една жена не може да изпълни елементарна заповед?

— Алиса. — Финч сложи ръка на рамото ми, но аз я блъснах. Беше твърде късно да броя до десет.

— Това, че сме навлезли в територията на някакво лайняно село във вашата юрисдикция, не означава, че може да се държиш с мен като с бебе. Говори така на шибаната си жена!

Полицаят се втренчи за момент в мен. На бузата му трепна мускул. Свали очилата си и видях, че очите му са кафяви и сърдити. Напълно човешки.

— С тази уста ли целуваш майка си? Имаме проблем тук и нямам време за глупостите ти. Запали фаровете и се разкарай. — Ченгето се изправи и се отдалечи няколко крачки, размахвайки фалшфеерите.

Няколко секунди седях неподвижно. Неизразходваният адреналин пулсираше прощално във вените ми. Финч протегна ръка и запали фаровете.

— Обърни, по дяволите! — заповяда той.

Изгледах го гневно.

— Какво не е наред с теб?

— С мен ли?

Чувството, че се държиш като задник, е също толкова противно, колкото и да се чувстваш жертва, но без удовлетворението на самосъжалението. Обърнах колата — бързо и рязко, минавайки по тревата върху противоположната страна на пътя.

— Какво искаш да кажеш? — попитах през стиснати зъби.

— Отлично знаеш какво искам да кажа. Обичаш да ползваш привилегии, нали?

— Аз, Елъри Джан Финч, дрън-дрън. Аз ли ползвам привилегии?

— Не става въпрос за пари! — избухна той. — Ти спореше с ченге само защото знаеше, че можеш. Това е прекомерна наглост. Погледни ме. — Финч посочи очевидното — цвета на кожата си. — Какво мислиш, че ще се случи, ако аз се разкрещя на ченге? А той дори не те глоби!

— Искаше ли ти се да ме глоби? — попитах троснато, без да обръщам внимание на смисъла на думите му. — Да се върна ли и да поискам да ме глоби?

Той поклати глава и се загледа през страничното стъкло.

Нищо на света не ме вбесява повече от отказа да ми отговорят. Полезрението ми се изпълни с нещо бръмчащо и черно, сякаш гледах пътя през тунел.

— Е, давай. Кажи ми какво трябва да правя и какво не трябва да правя.

— Престани — уморено каза Финч. — Хайде да потърсим най-близкия мотел. Утре ще намерим друг маршрут.

Трябваше да млъкна, но не го сторих.

— Не, по дяволите. Ти започна този разговор, затова нека го довършим.

— Боже, престани! Не трябваше да обиждаш ченге. Той можеше да измъкне мен от колата, защото ти се държиш като идиотка. Мислиш, че богатството означава нещо в подобна ситуация? Мислиш, че ченгето ме поглежда и вижда богато момче? Преструваш се, че не разбираш, но ти е абсолютно ясно.

Да, беше ми ясно. И срамът се превърна в нещо по-мрачно. Преди здравият ми разум да надделее, рязко завъртях волана, изкарах колата от пътя и се насочих към дърветата.

— Алиса! — Финч се хвърли към мен и се опита да хване волана, но аз го държах здраво. Светът се стесни до ствола на дъб, който застрашително се извиси пред нас. Накрая паниката си проправи път в пелената на гняв и ме накара да завъртя волана наляво и да се върна на пътя. Гумите минаха върху нещо, от което колата се разтресе силно. Главата ми се удари в тавана и гневът ми стихна.

На неговото място се появи болезнено дразнещо разкаяние. Бях си позволила да се приближа твърде много към тъмния континент дълбоко вътре в мен, място без закони и правила, където се стараех никога да не влизам. Известно време се сдържах, но сега чувството ми беше познато като вкус на лекарство.

Финч седеше вцепенен. Чувствах, че ме гледа. Подкарах бързо, сякаш можех да оставя назад онова, което бях направила.

— Какво беше това, по дяволите?

— Съжалявам — отвърнах с дрезгав глас.

— Не ми пука за твоите извинения. — Собствените му думи го поразиха толкова много, че той ги повтори още веднъж. — Не ми пука. Какво… какво да мисля сега? Как ще ме убедиш, че няма да се опиташ да ни убиеш отново?

Стиснах здраво волана.

— Няма да се повтори. Нямаше да го направя. Аз ставам… лоша съм с хората. Глупаво е. Държах се глупаво, като говорих така на ченгето. Но неуважението ме влудява.

— И мен ме вбесява. Но понякога трябва да преглътнеш обидите, мамка му!

— Млъкни! — рекох и вдигнах ръка. — Говоря сериозно. Знам, че беше ужасно. Но не мога да ти обещая, че няма отново да изкарам колата от пътя, ако не престанеш да говориш на онази тема, затова може би трябва да караш ти.

Той отново се обърна към стъклото, сърдито скръсти ръце на гърдите си и не отговори. Затова продължих да карам — чак до паркинга на първия мотел, който видях по пътя — „Странноприемница «Под звездите»“. Намираше се навътре от пътя, близо до дърветата. Финч ги погледна, но не каза нищо.

Регистрира ни млад мъж, който имаше точно такъв вид, както би трябвало да изглежда един образцов дежурен на рецепция в евтин мотел в дивата пустош посред нощ. Предположих, че той ще измъкне отнякъде дебела книга за гости, където ще запиша фалшиви имена и тогава Финч може би отново ще ме удостои с поглед. Но такива книги явно имаше само в старите филми.

Финч плати само за една стая и аз му бях благодарна за това. Боях се да не избяга. Да се върне в Ню Йорк или да се опита, да направи погрешен завой и да се озове в Пущинаците.

Натрапчивостта не ми беше недостатък. Гордеех се, че не се нуждая от приятели. Мислех, че това означава, че не се нуждая от никого. Оказа се обаче, че страшно много се нуждая от Ела. Ужасно много. Тя беше всичко, което имах.

Стаята ни със стени в цвета на тъгата беше украсена с картини — по една над всяко легло. Това бяха противни пейзажи, напомнящи на тест на Роршах за депресия: ако видиш разцъфнала царевична нива в прашна синя рамка, тогава си добре. Ако обаче при вида на нескопосно нарисувания пейзаж, си представиш мръсната фабрика, където произвеждат такива боклуци, тогава прогнозата не беше оптимистична.

— Престани да гледаш грозната картина — рече Финч. — Плашиш ме. — Той се хвърли по корем на едното легло и после веднага се претърколи по гръб. — Възглавницата мирише както когато съседът ми на двуетажното легло се напика в постелята на един летен лагер. Но сега съм твърде уморен, за да ми пука.

Седнах на ръба на другото легло.

— Наистина съжалявам.

Финч трепна.

— Не е необходимо.

— Какво? Защо?

Той закри с ръка очите си.

— Забрави го. Между другото, какво видя на пътя зад ченгето? Не беше пътнотранспортно произшествие, нали?

Явно му беше по-лесно да говори със затворени очи. Отпуснах се на възглавницата си.

— Не беше пътнотранспортно произшествие. Не знам защо, но имах чувството, че е дело на Пущинаците. Видя ли джипа с отворените врати?

— Не видях нищо. Пред очите ми стоеше полицай и бях твърде зает да се правя на невинен.

— Ти? Имаш ли изобщо някакъв друг вид освен невинен?

— Ами! Мога да бъда много гаден. — Гласът му беше сънен.

— Не вярвам — казах тихо. — Виждаш ми се добро момче.

— Тогава знаеш малко за добрите момчета.

В гласа му имаше нещо, което ме направи предпазлива, и се забавих с отговора. В това време дишането на Финч стана бавно и равномерно — заразен звук, който пропълзя в крайниците ми и ги направи тежки като пясък. Едва успях да вдигна ръка, за да угася лампата.

Погледнах тавана, примигнах и се усмихнах. Беше осеян с фосфоресциращи звезди. Затворих очи. Звукът на спящия Елъри Финч беше приятен и означаваше, че има към кого да протегна ръка в мрака.