Мелиса Албърт
Лешниковата гора (16)

16

Имало едно време един богат търговец, който живеел в селце в Пущинаците на самата граница с гората. Той прекарвал повечето си време в пътуване, но бил вкъщи достатъчно време, за да дари съпругата си с две дъщери — голямата тъмнокоса, а малката — със златиста коса. Разликата им била една година.

Баща им все отсъствал, а майка им била странна и често се затваряла с часове в стаята си. Момичетата я чували да разговаря с някого, когато допрели уши до вратата, но само голямата, Аня, понякога чувала гласа, който й отговарял. Гласът бил толкова тих и шепнещ, че й се струвал като шумолене на листа по прозореца.

В един зимен ден, когато Аня била на шестнайсет, майка им се заключила в стаята си и никога повече не отворила вратата. След три дни слугите я разбили, но не намерили никого в стаята. Вратата била залостена и прозорците били заключени. Навън все още бушувала зима, но майката на момичетата изчезнала. Оставила само кинжал от кост на пода в локва кръв.

Аня чула слугите да шушукат за това и се вмъкнала крадешком в стаята на майка си да види с очите си. Петното предизвикало в нея толкова силен страх от кръв, че от този ден започнала да пере бельото си след месечните цикли само на тъмно.

Слугите изпратили на бащата вест, че съпругата му е умряла или изчезнала, или нещо по-лошо, и дълго време не получили отговор от него. До първия топъл пролетен ден, когато той пристигал с карета, която дъщерите му не били виждали.

В каретата седяла новата им майка. Тя слязла на калдъръмения двор и се усмихнала на момичетата. Жената била дребничка, по-ниска от Аня и имала буйна руса коса и сини очи, които студено гледали ту едната, ту другата си доведена дъщеря.

Баща им стоял у дома шест месеца. Очарован от новата си съпруга, той някак търпял дъщерите си, които бягали като луди, както били свикнали да живеят, възпитавайки се сами в отсъствието на родителите си.

Накрая новата жена омръзнала на търговеца, така както някога му омръзнала старата. Той я целунал за сбогом, кимнал на дъщерите си и отново заминал.

Търпението на мащехата скоро се изчерпало. Тя крещяла на момичетата, удряла им шамари по най-малкия повод и носела в джоба си ножица и отрязвала кичури от дългите им коси, когато я ядосали. Всеки път, когато излизала от къщата, тя заключвала момичетата, за да не им позволи да сторят някоя пакост, както казвала. Държала ги в стаята на майка им, където прозорците никога не се отваряли и били ръждясали, а тъмното петно на пода дразнело Аня като лошо черно око. Леглото на майка им било насечено на трески за огрев по заповед на баща им и всички красиви неща, с които тя се обграждала, били заключени. Така че момичетата оставали сами в празната стая с отровното петно на пода.

Отначало мащехата не напускала дома за повече от няколко часа, но скоро започнала да отсъства по цели дни, а после и нощи. Първия път, когато оставила момичетата заключени от здрач до разсъмване, Аня удряла по вратата и крещяла, докато гърлото и юмруците й се изранили, но никой не дошъл да ги освободи.

Мащехата най-после отворила вратата, сбърчила нос от миризмата и посочила нощното гърне.

— Изнесете го — заповядала тя. На лицето й имало пудра и руж, размазани от пот. Жената не поглеждала в очите доведените си дъщери.

Накрая един ден мащехата ги заключила с купа ябълки и кана вода, заминала и повече не се върнала. Слънцето изгрявало и залязвало, изгрявало и залязвало. На третия ден Аня погледнала през прозореца и видяла, че слугите напускат къщата, понесли на гръб вещите си.

Домът опустял. Ябълките били изядени, а водата — отдавна изпита. Прозорците оставали залостени и стъклото не се строшило дори когато Аня го ритнала с ботуша си.

През нощта сестрите легнали една до друга на пода, опитвайки да се стоплят. И после Аня чула звук, който почти била забравила — нещо като шумолене на листа пред прозореца.

Звукът се разнасял от петното кръв на пода. Аня бавно запълзяла към него, доближила ухо до петното и затаила дъх.

Много късно през нощта шумоленето се превърнало в глас.

„Ще умрете“ — казал й гласът.

Аня ядосано се претърколила назад. „Знам — яростно отвърнала тя наум. — Ние вече сме полумъртви.“

„Ще умрете — повторил гласът. — Освен ако не направите каквото ви кажа.“

И й обяснил как да спаси себе си и сестра си. Как може немного да промени света — само толкова, че да могат да живеят.

За това била необходима кръв.

Сутринта Аня разказала на сестра си Лизбет какво е научила: трябвало да направят врата. Майка им не била мъртва — тя направила врата с помощта на магия и заминала много далеч. Кръвта й говорила с Аня и й обяснила как да направят своя врата и да се срещнат с майка си.

„Ще трябва кръв — казала Аня на Лизбет, — но моята не става.“

Тя излъгала. Аня не била лоша, само уплашена. Мисълта да пререже вените си я изпълвала с болезнен страх и имала чувството, че пада и пада безкрайно. Затова тя преглътнала горчивия вкус на лъжата в устата си.

Аня взела кинжала от кост от мястото, където гласът й казал, че ще го намери — зад разклатена тухла в студената камина.

„Моята кръв не става — повторила тя, — защото аз съм магьосницата. Аз трябва да направя вратата, а ти трябва да пожертваш кръвта си за нея.“

Лизбет кимнала, но Аня прочела в очите й, че сестра й знае, че това е лъжа.

Това я ядосало. Аня прокарала острието по китката на Лизбет, но гневът я направил безразсъдна и кинжалът се забил твърде дълбоко.

Лизбет не казала нищо, когато сестра й хванала китката й и нарисувала врата с кръвта й.

Аня очертала първо страните, с две непрекъснато отвесни линии, като търкала китката на Лизбет в пода. След това я вдигнала колкото могла по-високо, за да съедини линиите. Когато най-после пуснала ръката на сестра си и я изправила на крака, Аня видяла, че Лизбет е пребледняла като платно.

Аня се извърнала от бледото лице на сестра си и изрекла думите, които щели да превърнат кръвта във врата. Гласът ги бил прошепнал в ухото й три пъти, за да ги запомни.

Камъкът веднага погълнал кръвта и червените линии се превърнали в ивици от топла бяла светлина. Вратата се отворила навътре и в стаята нахлул топъл въздух и мирис на чисто памучно платно. Момичетата се хванали за ръце и я гледали как се отваря.

И после Лизбет изохкала, олюляла се и се свлякла на пода. Студените й пръсти се протегнали да докоснат вратата.

Вратата, която не била там, и после се появила. Вратата, създадена от кръвта на Лизбет.

В момента, в който тя издъхнала, бялата светлина потрепнала и станала зелена — цветът на гнойни рани, на кошмари и на мухъл, който се образува върху хляб, престоял една седмица. А мирисът на чисто памучно платно станал прашен и заседнал в гърлото на Аня.

Тя се хвърлила към вратата, опитвайки се да я затвори, но вече било късно. Вратата бавно се отваряла и през нея нахлувал влажен въздух като от изба.

Аня не мислела, че майка й е от другата страна на вратата, но нямало къде другаде да отиде.

Тя вдигнала на ръце Лизбет и я пренесла през вратата.

Отвъд имало стая като онази, от която били излезли, но в огледален образ. Очите на Аня се стрелнали към тъмното петно на пода — прясно и ярко. Тя хукнала към отсрещната страна на стаята, все още носейки тялото ни Лизбет, и отворила вратата.

Коридорът отвъд завивал наляво вместо надясно, а фенерите на стените били заменени с портрети на хора, които Аня не познавала. Очите им били прогорени в платното дупки, а устите им — мокри и червени. Коридорът бил озарен от същата тежка зелена светлина.

Носейки на ръце Лизбет, Аня тръгнала из къщата. Въздухът миришел на прах от въглища и кръв. Във всички камини се виели ниски зелени пламъци. На всяка маса имало чинии с гнило месо или вази с изсъхнали до черно цветя, от чиято сърцевина се сипел жълт прашец.

Аня отворила външната врата и видяла, че болестта се е разпространила и извън къщата. Клоните на дърветата се били превърнали в тънки кости и прахолякът на пътя бил станал на пепел.

„Аз направих това — помислила си Аня. — Аз убих сестра си! Смъртта й създаде тази врата, която води към Смъртта!“

Тя се трудила часове, но накрая успяла да изкопае яма в изгорялата земя, достатъчно голяма, за да погребе малката си сестра. И след това тръгнала към селото да види дали ще открие някого.

Селото било странно и страшно. Не се виждала жива душа, нито човек, нито животно, само тежко зелено небе, която озарявало целия свят в цвета на болест. Вратите на къщите били заключени и прозорците били боядисани в черно.

Аня не видяла никого. Не се нуждаела от сън, храна или вода и когато прокарала кинжала от кост по собствената си китка, острието не срязало кожата й. Тя се покатерила по гъстите черни лози, плъзнали по стените на една къща, до порутените сиви каменни плочи на покрива и скочила, за да се самоубие.

Понесла се обаче във въздуха като есенен лист и се спуснала на земята невредима. Останала да лежи там и се замолила да умре, въпреки че молитвите имали горчив вкус като лъжата, която убила сестра й. И тогава гласът й заговорил отново.

Било изминало много време, откакто лежала на пода на стаята на майка си и гласът шепнел тайни в ухото й. Повече време, отколкото мислела. Някъде далеч мащехата й била умряла от треска. Баща й имал нова жена, която му родила син.

„Можеш ли да ме върнеш у дома“ — попитала Аня.

„Не задаваш правилния въпрос“ — отговорил гласът.

И след това я повел обратно през селото, към гроба, който тя изкопала пред къщата на баща си. От гроба била израснала черна леска. Шумолящите й листа били единствените неща, които се движели във владенията на Смъртта. „Лизбет“ — прошепнала Аня и сложила ръка върху ствола на дървото.

С шумолене като въздишка дървото пуснало три лешника в ръцете й. Тя ги счупила един по един.

В първия имало копринена рокля — зелена като крила на молец.

Във втория — пантофки — черни и лъскави като вкаменено дърво.

В третия — прозрачен камък, голям колкото очна ябълка.

Аня го вдигнала към очите си и светът около нея оживял. Денят бил ясен, дърветата били разцъфнали и по пътя към нея се приближавала карета. Кочияшът не видял Аня, но конят я видял и се изправил на задните си крака, с копита високо над главата й.

Тя спуснала камъка — и отново се озовала в земята на Смъртта.

Камъкът бил прозорец към света на живите.

„Прави с него каквото искаш — казал гласът, — но не прахосвай даровете от сестра си.“

Аня изчакала, докато зелената светлина помръкнала, отбелязвайки началото на нощта в земята на Смъртта, и после си сложила зелената рокля и черните пантофки. Сресала назад гъстата си коса и вдигнала камъка към очите си.

Видяла дома си такъв, какъвто някога го познавала, когато била малко момиче и имала майка, баща и сестра на име Лизбет. Държейки камъка пред себе си като шпионка на врата, Аня огледала къщата и надникнала през прозорците.

Тя видяла красива жена, която свирела на пиано. Баща й пиел чаша шери. В косата му имало бели кичури. Видяла и момче, малко по-голямо от нея. Младежът бил висок и слаб, вече на прага на съзряването, но все още не бил напълно възмъжал.

Бащата на Аня го гледал гордо и го потупвал по рамото. Очите на момчето лениво обходили мебелите в стаята и майка му на пианото и накрая се спрели на Аня.

Той станал и се приближил до прозореца. Аня се дръпнала назад, когато баща й отишъл при сина си. Младежът посочил към Аня, но баща й само се намръщил, погледнал някъде покрай нея и по-клатил глава. Накрая дръпнал завесите на прозореца.

Аня чакала в градината с роклята си с цвета на блуждаещи огънчета. Спуснела ли ръка с камъка, озовавала се на място с гнили домове и сухи кости. А вдигнела ли камъка към очите си, виждала мека зелена трева и примигващи светлинки на светулки. Видяла, че момчето върви към нея. Стъпките му били предпазливи, но очите — настойчиви.

— Можеш да ми зададеш само един въпрос — казала тя. — Но трябва да е правилният.

— Коя си ти? — попитал той.

Аня не отговорила.

— Защо другите не могат да те видят?

Тя мълчала.

— Ти си много красива — промълвил младежът и понечил да я докосне. — Защо държиш ръката си толкова високо?

Аня му се усмихнала така, както била виждала да се усмихва мащехата й. Оставила момчето да се наведе близо до устните й и после спуснала ръка с камъка и се върнала в мъртвата градина.

Срещали се много нощи, докато той най-после задал правилния въпрос. Дотогава очите му били хлътнали от безсъние и изпълнени с любов, като глад.

— Какво мога да направя, за да останеш тук? — попитал най-после младежът.

Аня се усмихнала и доближила устни до ухото му.

Казала му какво трябва да направят, за да бъдат заедно. Как да променят света — само толкова, че да я върнат в света на живите.

За това била необходима кръв.

Аня го научила какво да каже и повторила думите три пъти, за да ги запомни момчето. Дала му кинжала от кост. И гледала, докато той плъзгал кървящата си китка по стената на къщата на баща й, рисувайки врата. Младежът изрекъл заклинанието и се олюлял. Лицето му — копие на лицето на баща им — пребледняло.

Кръвта се превърнала във врата, покрай която заблестяла противна зелена светлина. Аня отдалечила камъка от очите си, когато вратата се отворила.

Момчето изчезнало и светлината се променила в мека и златиста — в дома били запалени лампи. Докато минавала през вратата, Аня усетила лекото докосване на доведения си брат, който влизал покрай нея в земята на смъртта.

Аня стояла в къщата на баща си жива и съвсем сама. Смъртта не се чувствала измамена, защото Аня дала чужд живот в замяна на своя. Тя отместила камъка от очите, само колкото да види момчето, което с ужасено лице стояло на нейното място в зелената светлина на Смъртта, и после го прибрала в джоба си.

Отишла в кухнята, изяла няколко лъжици мед, разкъсала със зъби пълни шепи месо и пила вино, като го оставила да потече по брадичката й.

След това се качила по стълбите в стаята на баща си, където той спял до жена си. И почувствала как кинжалът от кост, който държала в пазвата си, потрепва.

Аня не прерязала неговото гърло, а гърлото на съпругата му. И оставила камъка в ръката на мъртвата жена, където била уверена, че баща й ще го намери. Ще го вдигне към очите си и ще види мъртвия свят, който го чака, и сина, който вечно щял да го вика, но когото никога нямало да си възвърне.