Мелиса Албърт
Лешниковата гора (15)

15

Финч ме чакаше, седнал на стълбите за по-долния етаж, и скочи, като ме видя.

— Е, научи ли адреса?

Въпросът беше толкова нелеп, че не отговорих веднага. В главата ми отекваше стържещият глас на Нес, който напевно изговаряше детското стихче.

— Не.

— По дяволите. Научи ли изобщо нещо?

— Нес беше поредният човек, който ми каза да стоя далеч от „Лешниковата гора“. — Докато слизахме шест етажа, аз преразказах на Финч разговора си с Нес, но не можах да предам най-странните части от него — погледа й и странното стихче. Думите й влудяващо се бяха вкопчили във върха на езика ми, но не можех да ги възпроизведа точно.

— И жилището й беше пълно със стари вестници, прахоляк и занаятчийски материали. Купища неизползвани занаятчийски материали. — Изведнъж мисълта за тях ми се стори сърцераздирателна — лепилото с брокат и низовете пайети, за да върнат душата на една жена, която я е загубила за една нощ, дълга седем години.

Финч не каза нищо. Погледнах го и видях, че той хапе бузата си отвътре и е навел глава.

— Какво има? — попитах нервно, с писклив глас.

— Ще отидем ли там въпреки всичко?

Спрях изведнъж на последната площадка на стълбището.

— Какво?

Финч не отговори веднага и аз хукнах и излязох на синкавата следобедна светлина.

Тръгнах по тротоара. Хладният въздух ме освежи след задушната, безнадеждна горещина в апартамента на Нес. Думите й ме бяха уплашили, но и ме накараха да се почувствам непреклонно жива. Ноздрите ми вдишваха мириса на октомври. Стомахът ми се присви от глад. В кръвта ми кипяха последните остатъци от сутрешния кофеин. А в областта на сърцето ми се загнезди болка, която нямаше да премине, докато Ела отново не застанеше до мен.

— Е, какво става? — попитах, когато Финч ме настигна и тръгна с мен. — Отказваш ли се?

— Ти ме разбра погрешно. Само исках да се убедя, че не си се уплашила. — Думите му бяха предизвикателни, а очите му блестяха ярко. — Майка ти не иска да ходиш там, Нес явно се е изгубила в гората и нямаме представа откъде да започнем. Искам да се уверя, че не си променила решението си. — Той се завъртя, сякаш се готвеше да си тръгне.

— И какво, ако съм размислила? — попитах раздразнено. — И ако съм решила да се откажем?

Финч се замисли върху думите ми, връщайки се в реалността.

— Тогава ще се откажем. Ти решаваш.

Гласът му беше спокоен и той каза онова, което трябваше. Аз обаче не му вярвах. Нещо в изражението му ме накара да си спомня, че не всичко е заради мен. Може би Финч не се опитваше да участва в моята приказка, а искаше да започне своя приказка. „Лешниковата гора“ не е твоя — исках да му кажа. — Нито пък Пущинаците. И може би трябваше да му го кажа. Но той беше единственият, който стоеше между мен и абсолютната самота, затова замълчах.

Колата на Ела беше заключена в гаража на Харолд, затова Финч взе кола под наем чрез офиса на баща си, за да заобиколи факта, че и двамата сме на седемнайсет години. Първо отидохме в хипермаркета „Таргет“ и се заредихме с десертни блокчета с мюсли и сушени плодове, вода и кутии с шамфъстък. Купих си евтини джинси, пакет бельо и черен суичър и се преоблякох в тоалетната. Смачках на топка училищната си униформа и я напъхах в боклука. Имах чувството, че дните ми в „Уайтчапъл“ са свършили завинаги.

Финч ме чакаше пред тоалетната и ми даде тъмни очила в полицейски стил.

— Класика в жанра за пътуване по пътищата — каза той.

Сложих си ги. Очилата обагриха света в хладносиньо като в дискотека.

— Ще ме караш ли да играем на нещо, докато пътуваме?

— Само ако извадиш късмет.

Усмихнах му се, но не отговорих. Той вече не излъчваше странната напрегнатост, която струеше от него след посещението при Нес, но все още бях нащрек. „Наблюдавам те“ — говореха очите ми, когато го погледнех.

„И аз теб“ — отговаряше неговият поглед.

Седнахме в ресторанта на „Таргет“, за да планираме следващия си ход, и ядохме обилно напоени с олио триъгълници сирене на грил, потопени в кечуп.

— Ако Ана види това, ще получи удар — каза Финч, гледайки втренчено мазните си ръце, сякаш бяха облени с кръв.

— Съжалявам, че трапезата ни не е в стила на Джонатан Финч — отвърнах импулсивно.

При споменаването на името на баща му Финч наведе глава и в очите му се появи мрачна тежест, каквато не бях виждала дотогава. За момент имах чувството, че гледам очите на непознат.

— Извинявай — казах тихо, изтръсквайки трохи от новите си джинси. — Аз само… Все още не знаем къде точно отиваме.

— На север, на пет часа път оттук, някъде близо до езеро и село — издекламира по памет Финч подробностите от блога. — Това е проработило за Нес.

— Случилото се с Нес е проработило срещу нея.

— Знаеш какво имам предвид. Ще излезем от града, ще караме на север и ще търсим знаци.

— Знаци като стрелки „Пътят за «Лешниковата гора» е натам“?

— Знаци като моментална снимка, пъхната в книга. Или гарван, който носи писмо. Освен ако нямаш по-добър план? — Той ми отправи патентованата си обезоръжаваща усмивка, която не би трябвало да ми въздейства, но все пак оказа малък ефект, и ме накара да забравя мрачния проблясък в очите му.

Така или иначе, Финч беше прав. Нямахме по-добър план.

Когато най-после излязохме на магистралата, се спускаше мрак. Докато седях на предната седалка до шофьора и гледах морето от стопове отпред и фарове отзад, имах чувството, че това е отзвук от живота ми с Ела. Никога не заминавахме по собствено желание, избирайки благоприятен момент. Винаги ни прогонваха внезапни неприятности — поредната възможност за работа на Ела се стопяваше във въздуха като вълшебно злато или лошият късмет ни нанасяше по-силен удар, отколкото можехме да понесем. Заминавахме преди вечеря някой четвъртък, без да успеем да седнем на масата. Или посред нощ, след като цигара, която Ела се кълнеше, че е угасила, запалеше пожар в мотелска стая. Допрях слепоочие до хладното стъкло.

— Е, искаш ли да играем на нещо?

Изсумтях. С Ела бяхме играли всички игри в кола, известни на човечеството, и бяхме измислили десетина нови.

— Какво? Хайде, достави удоволствие на кореняка нюйоркчанин. За мен всяко излизане от града е като дългоочаквана ваканция.

Забелязах, че Финч държи волана малко странно — на десет и на два часа, неловко и смутено, сякаш държи на плещите си тениска с глупав надпис.

— Да. Добре. На какво искаш да играем?

Очаквах, че той ще предложи „Градове“ или „Номера на автомобили“, но не познах.

— Хайде да играем на „Дворец на спомените“.

Погледнах го.

— Сега я измисли.

— Не, мама я измисли. Аз ще започна пръв, за да те науча. — Финч се прокашля. — И така, първото нещо в моя дворец на спомените е… карта на Амстердам. Защото в Амстердам загубих… девствеността си в един обществен парк. — Той се засмя смутено, сякаш вече съжаляваше, че се е похвалил. — И така, „А“ — Амстердам. Сега ти повтори моя спомен и после кажи свой спомен, който започва с буквата „Б“.

Дали го беше направил на пейка в парка? Или под някой храст? Или на открито на тревата? Бих се обзаложила, че е било в беседка. Представих си как Финч прави секс с някоя дългокрака холандка в пет различни пози и после осъзнах, че се бавя твърде дълго с отговора си.

— Добре. „А“ — карта на Амстердам, защото там си загубил момчешката си чест. — Постарах се с интонацията си да изпиша кавички около този израз. — „Б“… „Белият зъб“ от Джек Лондон, защото четях тази книга, докато с мама живеехме във Върмонт.

— Добре. „А“ — Амстердам, защото там изгубих… момчешката си чест. „Б“ — „Белият зъб“, защото ти си я чела, докато си живеела във Върмонт. „В“… да видим, „В“ — врана, защото много се страхувах от тези птици, когато бях малък.

Не му се присмях. Враните наистина са страшни. Повторих трите неща в нашия дворец на спомените и млъкнах.

— И така, „Г“ — глупост, защото това е качество, което ние с Ела най-много мразим в хората.

— Не става. Трябва да бъде предмет, нещо, което можеш да вземеш в ръка.

— Добре — измърморих. — Тогава „Г“ — „Гордост и предразсъдъци“. С мама гледахме филма в една мотелска стая.

— Филм? Защото някога си го гледала?

— Тогава нека да бъде книга — отвърнах, защитавайки се. — Чела съм и книгата.

— Добре, добре. — Финч изброи нещата от „А“ до „Г“ и после се усмихна. — „Д“ — домино. Мама винаги ми носи домино, когато се разболея, играехме… Носеше ми.

За момент и двамата затаихме дъх.

— „Е“ — евкалиптови бонбони — побързах да кажа. — Защото с Ела ги обичаме.

Погледът на Финч се отмести към разтворения ми суитчър, където се виждаше върхът на татуираното цвете.

— Но това на рамото ти не е цвят на евкалипт, нали? Винаги съм искал да те попитам какво е това растение? Стебло с бодли…

Смутено докоснах рисунката с черно мастило и си спомних изражението на Ела, когато се върнах с татуировката. Объркано изражение, гняв, който не можех да определя. Тогава се засрамих, без дори да знам защо.

— После ще ти разкажа. Когато стигнем до „Т“.

Буквите на Финч бяха „Ж“, „И“ и „Л“ (жребче, защото в първи клас написал цяла фантастична повест за жребче, което по-късно станало боен кон; индианец, защото майка му направила костюм на индианец за училищния карнавал; лимонов сладкиш, защото веднъж колата им попаднала в снежна буря и цял ден яли само това, докато чакали да ги измъкнат от снега). На мен се паднаха буквите „З“ и „К“ (запечени сандвичи, защото ги обичах, и „Колекционерът“ от Джон Фаулз, защото я четох в Темпи).

Отново дойде моят ред. „М“. Повторих напевно нещата дотук в нашия дворец на спомените, изпитвайки глупаво чувство на гордост, че съм запомнила правилно всичко.

— Добре. „М“. „М“ е за…

— Само не казвай пак храна, защото си яла, или книга, защото си я чела — прекъсна ме Финч. — Искам някакъв реален спомен.

Почувствах раздразнение, примесено със срам.

— Искаш да кажеш, че играя нечестно?

— Не! Аз само… Мислех, че така ще те опозная по-добре. И че може би ще си спомниш нещо за миналото си. И за семейството си.

Той го изрече безгрижно, без да набляга на нищо, но аз разбрах какво иска.

— Нали помниш, че никога не съм я виждала? — попитах разгорещено. — Никога! Алтея изобщо не присъства в живота ми и мама не е говорила с нея от шестнайсет години.

— Ами детството ти? Къде израсна? Какво си спомняш за това?

Очите му бяха приковани в пътя отпред, но в гласа му прозвучаха резки, обвинителни нотки, сякаш събираше спомени за мен за биография. Само по себе си това не можеше да не ме вбеси, но най-лошото от всичко беше неговата увереност. Убедеността му, че главата на всеки прелива от спомени, които без особени затруднения може да извади на бял свят, ако иска. Половината от гадостите, които мислех, че са се случили на мен, се случваха в книги или на Ела, в някоя от историите й за нелеката й младост като самотна майка, която се мъчи да свърже двата края.

— Не искам повече да играя тъпата ти игра — заявих и се обърнах към стъклото. — Пък и кой използва игра в кола, за да се похвали, че е правил секс с някаква кучка в парка?

— Кучка? Тя ми беше гадже осем месеца. Много е грозно, когато момичетата се наричат една друга с тази дума.

— О, Боже мой, Финч, трябва да ти дадат научна степен по лингвистика.

В този момент в един идеален свят бих пъхнала слушалки в ушите си и цигара в устата си, за да опуша въздушното му пространство, но този свят не беше идеален. Така че се задоволих само да извърна глава и да се втренча през стъклото, оставяйки всичките азбучни спомени да изпадат от мозъка ми като сняг.

Мълчанието в колата стана напрегнато и после се отпусна, когато стана ясно, че никой няма да го наруши. Чудесно.

Гледах шубраците отстрани на пътя, когато задръстването най-после свърши, и рязко се устремихме напред. Финч се движеше с равномерна скорост и радиото свиреше успокояваща музика. Изпаднах в полусънното състояние на емоционално изтощен пътешественик. Сега, когато не ме разсейваше нищо, чувствах отсъствието на Ела като болка в костите. Докато се движехме, паниката стихваше, но всеки път, когато видех светнали стопове на коли, се завръщаше отново.

Шубраците се превърнаха в дървета и после в рядка гора. Отклонихме се от главния път и поехме по лъкатушещо двулентово шосе. Вдясно от пътя пред нас видях неясна потрепваща светлина, присвих очи и се вгледах в нея. Челно фенерче на мъж със смешни велосипедни панталони. Той тичаше на място, поставил пръсти върху пулса под брадичката си. Изглеждаше глупаво и аз се усмихнах. След това до него се появи тъмнокожа жена със снежнобяла рокля и допря устни до гърлото му.

Колата профуча покрай тях и бегачът с жената изчезнаха в мрака зад нас.

— Видя ли това? — изкрещях пронизително.

Финч подскочи и колата рязко свърна вдясно.

— Какво?

— Бегачът… и онази жена… — Какво всъщност бях видяла? — Има ли вампири в Пущинаците?

Пръстите му се вкопчиха във волана.

— О, Боже мой! Не точно.

— Обърни.

Финч намали и направи обратен завой. Докато се връщахме, напрягах очи да видя челното фенерче или очертанията на двете фигури в сумрака, но не забелязах нищо. След като кара бавно пет минути, Финч пак обърна.

— Сигурна ли си, че видя нещо? Стори ми се, че задряма.

Изгледах го яростно, въпреки че той беше прав. Дали превъзбуденият ми разум измисляше някаква стряскаща смесица от страшни приказки и кошмари в мрака? Сетих се за статията, която бях откъснала от вестника в апартамента на Нес и която остана в джоба на униформената ми пола, напъхана в боклука в тоалетната на „Таргет“.

— Спри. Веднага.

Очите му се стрелнаха към дърветата, чиито листа шумоляха в тъмносиния здрач.

— Почакай. Нека се отдалечим още.

Финч кара още десетина минути, оставяйки далеч зад нас мястото на онова, което бях видяла, а после спря на банкета и угаси двигателя. Колата престана да бръмчи и нощта се притисна в стъклата.

Потърсих в телефона си новини по темата „Убийства в северната част на щата Ню Йорк“. Първият резултат беше статията, която видях в жилището на Нес.

Полицията започва разследване на серия убийства в северната част на щата.

Селцето Бърч в щата Ню Йорк напоследък е в центъра на полицейско разследване от особена важност…

— Какво четеш?

— Бърч — отговорих. — Бърч, щата Ню Йорк. Там трябва да отидем.

— Защо? Какво откри?

— Убийства в северната част на щата.

Очите му се отвориха широко от почуда.

— Пущинаците?

— Няма да се изненадам. Убийствата продължават вече няколко месеца и всичките са свързани по някакъв начин. Може би е замесена Дважди убитата Катрин. — Поколебах се, оглеждайки редицата дървета. — Не точно вампири? Какво искаше да кажеш?

Финч се престори, че потреперва от страх.

— Джени и Нощните жени.

Помнех заглавието от съдържанието с приказките на Алтея.

— За какво се разказва?

— Джени е разглезена фермерска дъщеря, която не обича думата „не“. Тя среща в гората странно хлапе, което й казва как да накаже родителите си — да набоде петите им, докато спят, да намаже с кръвта им камък и да го зарови под прозореца им. Джени го прави — и призовава Нощните жени. И това, както се досещаш, било доста голяма грешка.

Нещо проблесна в съзнанието ми — стар, избелял като хартия спомен, който се мъчеше да изплува на повърхността. Прокарах пръст по белега на брадичката си.

— Има ли приказка за… — Опитах се да мисля, но да стигна до паметта си беше като да се опитвам да хвана с ръка рибки лещанки.

Чикаго. Обезумелият вик на Ела. Светлина, очертаваща контурите на врата…

— Врата — завърших изречението си. — В книгата има приказка за врата, нали? За какво се разказва?

— „Вратата, която не беше там“. Защо се сети за нея?

— Разкажи ми я.

Финч се поколеба и наведе глава да огледа дърветата.

— Добре. Ето какво си спомням.