Мелиса Албърт
Лешниковата гора (14)

14

Нес живееше в грозна модерна сива сграда с формата на кутия в края на улица с къщи от червеникавокафяв пясъчник. Устоях на подтика да погледна нагоре, докато се приближавахме към стъпалата пред входа. Не исках да срещна погледа на някоя озъбена, разрошена жена през прозорец на седмия етаж. Посещението ни и без това беше достатъчно странно.

Финч огледа редицата звънци и натисна този на 7Е. След няколко секунди от домофона се чу нещо приглушено и неразбираемо.

— Какво… чака… за?

Спогледахме се. Финч отново натисна звънеца.

Този път гласът по домофона беше по-ясен. Въздъхна и попита:

— Какво чака Илса?

— Смъртта — спокойно отвърна Финч, говорейки по домофона.

Последва мълчание и после се чу носовото бръмчене на отварящата се врата. Финч самодоволно ме погледна.

— Може да кажеш каквото искаш — рекох. Не се виждаше асансьор, нито преддверие. Имаше само тесни стълби, застлани с избелял сив килим. Изглежда, трябваше да се качим пеша до седмия етаж.

— Какво да кажа?

— Че знанията ти за Пущинаците ни помогнаха да влезем. Аз нямах представа какво чака Илса.

Той повдигна рамене.

— Но можеше да предположиш, нали? Когато се колебаеш, отговорът винаги е Смъртта, с главно „С“. Това е трикът на Пущинаците.

Не разговаряхме, докато вървяхме към етажа на Нес. Пестяхме силите си за изкачването. На последната площадка се превих на две и задъхано прокълнах „Уайтчапъл“, където вместо часове по обикновена физическа култура предлагаха дихателна гимнастика и крав мага, по избор.

— Как си, охлюв? — Финч закачливо ме плесна по рамото и аз блъснах ръката му.

Вратата пред нас изскърца и се открехна и ние се стреснахме.

Въпреки че лицето й беше изчистено от грима, аз веднага познах Нес. Тя стоеше между вратата и рамката и ни гледаше с разфокусирани очи.

Беше с черни джинси и суичър с емблемата на Братя Уизли — „Всички видове вълшебни разбойници“, изцапан на гърдите с нещо тъмно — надявах се, че е кафе. Очите й бяха широко отворени и облачносини, а косата й беше като гнездо от тъмни къдрици, тук-там прошарени със сиво, въпреки че беше твърде млада, за да е побеляла. Изненадах се обаче колко стара изглежда. Снимката в биографията й сигурно беше правена преди едно десетилетие. Погледът й разсеяно се плъзна по Финч и се спря на мен. Видях, че пръстите й се вкопчиха във вратата.

— Ти ли ми писа?

Кимнах.

— Ти си… внучката на Алтея, нали? Онази, която ме замери с портокал във „Феъруей“.

— Ами… да. Може ли да вляза?

— Само ти. — Нес се отдръпна от вратата и ме пусна да вляза с погребално изражение на лицето.

Повдигнах рамене, извинявайки се на Финч, и я последвах.

— Хей, почакай. — Той пъхна крак между вратата и рамката. — Алиса.

— Всичко е наред, Финч.

— Мислиш ли? — тихо попита той. Големите му очи бяха толкова разтревожени, че ме побиха хладни тръпки по гърба. Така става, когато започнеш да се нуждаеш от някого. Той свиква с това и започва да те защитава.

— Няма проблем — казах троснато и го изблъсках навън, за да мога да затворя вратата.

Надявах се, че жестът ми изглежда дружески.

В сравнение с апартамента на Нес, книжарницата на Уилям Пъркс беше като японска каменна градина. Миризмата беше клаустрофобична — смесица от индийски благовония, престояла храна за вкъщи и мръсна коса, примесена със скрит нюанс на салвия, познат ми от ритуалите за пречистване на Ела.

Преборих се с вонята и започнах да оглеждам детайлите. Апартаментът всъщност представляваше ателие. Повечето пространство на пода беше заето от запечатани кашони и купчини книги, а на останалите свободни места имаше маса за хранене, легло и хлътнало кресло, тапицирано със зелено кадифе, всичките отрупани с разни неща — смачкани на топка дрехи, кутии от пица, занаятчийски материали. Купища занаятчийски материали. Надявах се, че Нес практикува арттерапия, защото имаше такъв вид, сякаш се нуждаеше от това.

— Искаш ли чай? — с дрезгав глас попита тя и ме погледна изкосо. Очите й плашливо се стрелнаха встрани, когато се опитах да отвърна на погледа й.

— Не… Добре — отвърнах, променяйки отговора си, когато тя обидено присви очи.

Нес се обърна с гръб към мен и се приближи до електрически чайник, който едва се крепеше на ръба на мъничкия й кухненски плот. Зачудих се, но не попитах откога е водата в чайника.

Докато я чакахме да заври, аз потърсих място, където да седна. До масата беше придърпан сгъваем стол, върху който нямаше нищо по-опасно от купчина вестници, затова понечих да ги преместя на пода.

Заглавието на най-горния вестник привлече вниманието ми. Полицията започва разследване на серия убийства в северната част на щата. Докато Нес изваждаше пакетчета чай „Липтън“ от кутията, аз седнах и започнах да чета.

Селцето Бърч в щата Ню Йорк напоследък е в центъра на полицейско разследване от особена важност. Три неразкрити убийства за седем месеца…

— Лимон или сметана?

Вдигнах глава. Млечносините очи на Нес се приковаха в моите.

— Ами, само захар. — Колко стара ли беше сметаната? Беше ли мухлясал лимонът? Захарта поне беше безопасна.

Нес се обърна отново, за да изсипе пакетче захар в чашата ми, и нещо ме накара да откъсна статията от първата страница на вестника и да я пъхна в джоба на полата си. Когато чаят беше готов, Нес отмести настрана част от боклуците на кухненската маса, хвърли на пода съдържанието на втори сгъваем стол, сложи пред мен чаша в бяло и оранжево с емблемата на магазин „Забар“ и седна.

— Е, какво искаш? — попита тя.

Нямаше предисловия — освен онези, които вече бяха прозвучали.

— Прочетох последния постинг в блога ти и се надявам, че ще ми кажеш как да намеря „Лешниковата гора“.

— Ха! — Нес отметна назад глава и го изкрещя, както правят героите в романите. — Кажи ми три важни причини защо искаш да отидеш там. Три е щастливо число във вълшебните приказки. Но ти вече знаеш това. — Тя изкриви лице и гневно се втренчи в мен. Тази жена беше луда.

— Ами ако имам само една важна причина?

Нещо отвътре възпламени празнотата в сините й очи.

— На колко години ти изглеждам? — неочаквано попита Нес.

Повдигнах рамо. Ако искаше да я ласкаят, беше сбъркала адреса.

— Не знам. На трийсет… и пет?

— На двайсет и шест съм.

Стиснах чашата с чая и се вгледах в Нес. Сивите кичури в косата й, фините бръчки около очите й. Бях чувала, че хората побеляват от травмиращи преживявания, но това беше нещо друго.

— Влезли сте вътре, нали? — попитах тихо. — Как го направихте?

Нес се приведе напред и косата й падна върху лицето.

— Влязохме — монотонно изрече тя, — защото ни позволиха. Щяхме да търсим входа вечно, ако не ни бяха пуснали. Убиха Мартин, но мен оставиха жива. И до днес не знам защо. — Някакво чувство оживи лицето й — вероятно изследователски интерес, който беше осмислял живота й преди това. — Защо не ме убиха? Защо ме пуснаха да си вървя?

— Кой уби Мартин? — Наведох се напред и ръбът на масата притисна гръдния ми кош. — Пущинаците ли?

Нес се втренчи в мен и гласът й придоби лекторски тон:

— Когато прекараш една нощ на вълшебен хълм, слизаш и откриваш, че в света са минали седем години. Но когато „Лешниковата гора“ ме пусна, не се беше променило нищо. Беше изминала само една нощ. Колата ни все още беше там. С чашата с кафето… на Мартин. В чашодържателя. Кафето все още ставаше за пиене. Но аз се бях променила. За една нощ остарях със седем години, предполагам. — Тя докосна леките бръчки в ъгълчетата на очите си. — Само ме погледни.

Погледнах я. Това беше всичко, което можех да направя за нея.

— Въпросът е, че не бих ти помогнала да отидеш там дори да имаш триста причини — разпалено заяви Нес.

— Обясних ти, че имам само една. Те хванаха майка ми. Нямам друг избор. Знам, че ще го помислиш за лудост, но трябва да отида. Всичко, което можеш да ми кажеш, ще помогне.

Нес конвулсивно поклати глава и произнесе нещо с тих, напевен глас:

— Търси, докато червени станат листата. Съший с конец двата свята. Ако не завършиш пътя си в тъмата, страхувай се от първия знак на зората.

Думите ме пронизаха като студен вятър. Детските стихчета винаги ми въздействаха така, дори безобидните. Това стихче съвсем не прозвуча безобидно.

— Това е всичко, което мога да ти кажа — добави Нес. — Съжалявам.

— Но какво ми каза? Нищо не ми каза! Защо изобщо ме пусна в дома си? — Пламък запали фитила, който винаги беше в гърдите ми. — Защо отговори на имейла ми?

Тя повдигна рамене. Проницателността в очите й угасна. Разумът й отново стана синьо небе с пробягващи по него облаци и яснотата се скри във водовъртежа им. Нес шумно си пое дъх през стиснати зъби и в същото време заговори:

— Мислех, че като те видя, всичко ще се промени. Ще се събудя и отново ще искам нещо, ще почувствам нещо. Нощта в „Лешниковата гора“ беше най-дългата в живота ми. Видях неща, които никой не трябва да вижда. Приятелят ми беше убит. Би трябвало да съм тъжна, нали? Но не съм. От онази нощ не чувствам нищо. Вцепенена съм. Едната ми половина все още е там, затворена в гората, а другата е тук, затворена в тази стая.

Нес стана с огромно усилие и се приближи до външната врата. Помислих си, че ще я отвори и ще ме изгони, но тя се облегна на нея и ме погледна.

— Може и да мислиш, че имаш важна причина да отидеш там, но не си заслужава. Нищо не си заслужава да преживееш такива неща и да почувстваш онова, което почувствах аз. Струва ми се, че съм подменена и съм в чуждо тяло. Не помня какво харесвах, нито какво исках или защо съм работила и напускала дома си и какво съм правила. Нищо. Всичките ми спомени изчезнаха. — Гласът й стихна до шепот. — Мисля, че онази, която съм била, изчезна. По-добре изобщо да ме няма.

И после Нес отвори вратата. Изправих се на крака, които не бях сигурна дали ще ме издържат.

— Кажи ми поне името на селото — помолих я. — Селото, където е бил мотелът ви. Сама ще намеря останалото.

Очите й ме огледаха равнодушно. Рязко си поех дъх, когато видях зениците й отблизо — леко овални, като на коза. Нима винаги са били такива? Нес се усмихна самодоволно толкова бързо, че за малко да не забележа.

— Ти си внучката на Алтея — каза тя. — Отиди в гората. Ако те искат да ги намериш, ще ги откриеш.