Мелиса Албърт
Лешниковата гора (13)

13

Понякога се плашех колко малко си спомням. Когато се опитах да си припомня живота си, всичко се смесваше в един дълъг, замъглен кадър на дъжд през предното стъкло на кола. Фокусирах ли очи по-наблизо, виждах капки върху стъкло. Фокусирах ли ги по-надалеч, виждах мокра магистрала, която се простира напред. Нещата, които бях запомнила, не бяха домовете, в които бяхме живели, а междинните места — магистрали, пътища, крайпътни отбивки със закусвални за шофьори на камиони. Мотели с топли като локва плувни басейни, в които се носеха паднали листа. Овощна градина, където спряхме веднъж на път за Индианаполис, за да си наберем ябълки, които имаха вкус на банани, бонбони и цветя.

Имах по-малко спомени за собствения си живот, отколкото за книгите, които бях прочела. В Нешвил четях Франческа Лия Блок. В Мейн беше „Питър Пан“, после „Питър Пан в Кенсингтънския Парк“ и след това „Питър Пан и ловците на звезди“. От зимата, която прекарахме в Чикаго, докато Ела работеше като уредник и помощник-дизайнер на костюми в малък театър, помещаващ се в склад, помнех „Големият сън“ на Реймънд Чандлър и „Хиляда и една нощи“, и простуда, която беше толкова силна и постоянна, че имах чувството, че е нещо лично.

Предполага се, че всеки човек е комбинация от природа и хранене и че истинската му същност се формира с години от приятели, борби, родители, мечти и неща, които си правил като млад; неща, които си чул, а не е трябвало; тайни, които си крил или не си могъл да опазиш; разкаяния, победи и тиха гордост — всичките парчета събрани заедно, които се превръщат в онова, което наричаш свой живот.

Но всеки път, когато напуснехме някое място, имах чувството, че случилите се неща в този град се заличават, докато остават само Ела, караниците ни, разговорите ни и лъкатушещите пътища. Записвах дати и места в ъглите на книгите си и ги изгубвах по пътя. Може би защото чувах шепота на мама в ухото си: „Лошият късмет няма да ни последва на новото място. Не е необходимо да запомняш нищо.“ Или може би защото скъсвахме напълно с предишното място и никога не поглеждахме назад.

Но не мислех така. Смятах, че за всичко съм виновна аз. Съзнанието ми беше като лента на стара касета и презаписваше отново и отново върху стари записи. Понякога се долавяха отделни призрачни ноти на предишна музика. Понякога се чудех каква е била музиката и как е изглеждал първоначалният запис на мен. Боях се, че е по-мрачен, отколкото исках. Боях се също така, че изобщо не е съществувал. Аз бях като балон, завързан за китката на Ела: без постоянното й напомняне коя съм и защо това има значение, бих отлетяла в празното пространство.

Имах чувството, че да загубиш съзнание е точно това — предаваш се и се понасяш в небето. Дори болката в главата ми премина.

Гравитацията обаче остана. Светът не ме пускаше.

Някакъв глас ме викаше отново и отново от небитието. Зрението ми се възвърна във водовъртеж от спирали и размазани петна, докато накрая се оформи в нещо реално. Някой клечеше пред мен. Слънцето в гърба му го превръщаше в черна сянка. Ръката ми беше натежала като чувал с мокро брашно, но успях да я вдигна и да докосна ореола му от коса. Човекът застана неподвижно и аз допрях пръсти до меката му шия.

— Мамо? — попитах с дрезгав глас.

— Не. Съжалявам. — Гласът на Финч беше тих и ласкав. Възвърна паметта ми и аз спуснах ръка и я свих в юмрук. — Ти изгуби съзнание — обясни той.

Гърбът ми беше подпрян на ниската каменна ограда на градината пред къща от червеникавокафяв пясъчник. Светлината се беше променила. Беше по-топла и по-златиста. След няколко несполучливи опита заговорих отново:

— Какво стана?

Финч ме гледаше с изражение, което не можех да изтълкувам. Лицето му напомняше на изражението на Ела, след като веднъж изяде кексче с марихуана и ме заведе в планетариума — същите разширени и възторжена очи. Изглеждаше… обзет от страхопочитание.

Сигурно го изтълкувах погрешно. Едва ли представлявах такава възхитителна гледка, след като бях припаднала. Изгледах го гневно и част от блясъка в очите му помръкна.

— Не изгуби съзнание за дълго — добави той. — И не удари главата си. Ще се оправиш. Само трябва да хапнеш нещо.

— Момичето — рекох. — С прасето. И мъжът с фотоапарата. Къде отидоха?

Финч се намръщи леко.

— Не ги видях. Предполагам, че бях зает с теб.

Улицата беше безлюдна, но въпреки това чувствах присъствието на очи, които ме наблюдават.

— Хванах те малко непохватно — продължи Финч — и ти удари коленете си, докато падаше.

Болката обаче не беше неприятна, защото беше нещо, върху което да се съсредоточа. Тялото ми беше натежало като след дълбок сън, когато не можеш да кажеш кой ден е и ти идва да се разплачеш. Исках мама. Исках я така, както е невъзможно да искаш нещо друго на света. Тази първична и остра потребност ме караше да се чувствам сама и изгубена в един студен и страшен свят, като игла в копа сено. Исках мама.

— Хайде да тръгваме. Трябва да се махна оттук.

— Добре. — Финч вдигна ръка, сякаш да докосне лицето ми, и след това я прокара през косата си. — Ще тръгнем веднага щом можеш да вървиш. Можеш ли да станеш?

Можех. Краката ми изтръпнаха от стотици ледени иглички, докато се изправях, и охлузените ми крака ме заболяха.

Тръгнахме. Стрели на мигрена пронизваха очите ми всеки път, когато погледнех осветена от слънцето повърхност. Финч ме видя, че потрепвам, започна да рови в раницата си и сложи на главата ми износена шапка с емблемата на „Рейнджърс“.

Жестът му можеше да се изтълкува като лек флирт, който постоянно виждах да правят момчетата, дори в „Уайтчапъл“, но пръстите му бяха нежни, а изразът в очите му — сложен. Мислите ми започнаха да се изясняват под сянката на козирката на шапката. Какво всъщност бях видяла на тротоара пред книжарницата? Студент фотограф. Момиче с ексцентричен домашен любимец. Това не беше територия на Дважди убитата Катрин, а чиста параноя.

Толкова силен пристъп на параноя, че бях изгубила съзнание. Как ли би ми се подигравала Одри, ако ме беше видяла как припадам на улицата — и ме хваща Елъри Финч?

— Одри — рекох.

— Какво за нея?

— Тя спря баща си. Не вярвам, че той щеше да ме застреля, но тя го спря. Може би ако й се обадя и я намеря сама, ще ми разкаже нещо.

Дръпнах Финч настрана, към близкото кафене, и с жест го помолих да влезе вътре и да ме остави сама. Батерията на телефона ми беше почти изтощена, но щом Финч се отдалечи, позвъних за хиляден път на Ела, очаквайки да чуя гласовата й поща.

Не я чух. Имаше дълга тишина и после далечно изщракване. Сърцето ми подскочи в гърлото. След това учтив механичен глас ме уведоми, че този номер вече не се обслужва.

Седнах тежко върху пожарен кран и смъкнах над лицето си козирката на шапката на Финч. Вече знаех, че Пущинаците могат да се промъкват в стаята, където спим, да подхвърлят страшни снимки в книга и да изпращат гарвани пощальони да изпълняват заповедите им, но изключването на телефонния номер на мама беше нещо толкова конкретно и вкоренено в реалния живот, че ме изплаши повече от всичко друго.

Накрая, когато сърцето ми забави ритъма си, позвъних на Одри. Бях толкова сигурна, че ще се свържа направо с гласовата й поща, че за момент онемях, когато тя отговори.

— Алиса?

— Одри. Ти отговори.

— О, Боже мой, все още не мога да повярвам, че баща ми насочи пистолет срещу теб! — Тя говореше високо и бързо. Представих си лицето й, гримирано и разтревожено, обрамчено с лъскава коса, оформена в съвършена прическа.

— Одри, батерията на телефона ми се изтощава, а искам да ми разкажеш какво се случи с мама.

— Щях да ти се обадя снощи, но не можах да се отърва от татко. Той не пуска от ръката си пистолета вече от двайсет и четири часа. Като нищо ще се простреля в топките.

Зарадвах се, като я чух, че говори както обикновено, но нямах време за празни приказки.

— Одри, моля те, съсредоточи се за секунда. Майка ми. Какво стана?

— О, съжалявам. Извинявай. Още съм уплашена. В момента отиваме в къщата ни в Хамптънс… Опа, не трябваше да ти го казвам. Спряхме да обядваме и аз съм в гнусната тоалетна. Току-що изядох руло с омар с не по-малко от деветстотин калории. Мислиш ли, че шокът действа така?

Стисках телефона си толкова силно, че почувствах как на дланите ми се образуват бразди.

— Майка ми, Одри.

— Боже, много съжалявам. След обяда си отидох вкъщи, защото… ами, налагаше се.

Одри отказва да ходи по голяма нужда в училище. Не ме питайте откъде го знам.

— Влязох и долових онази странна миризма. И ти си я усетила. Помислих си, че Надя е забравила да изхвърли боклука.

Трескаво размахах ръка, правейки й знак да продължи по същество, въпреки че Одри не ме виждаше.

— И после чух караница. Реших, че това не е чудо голямо, защото беше денят на развода. След това обаче Ела издаде някакви звуци, които не бях чувала. Нещо като истерично бръщолевене. И непрекъснато повтаряше: „Моля ви, моля ви!“ И тогава започнах да мисля, че тя не говори с баща ми, а с някой друг.

Косъмчетата на врата ми настръхнаха. Увих ръка около корема си, където се беше свило нещо студено.

Одри продължи да говори — с най-тихия глас, който я бях чувала да използва.

— Влязох в стаята им. Татко беше там. Изглеждаше ужасно, блед като смъртник, сякаш го бяха ударили по главата. Майка ти беше приклекнала на пода. И над нея стояха… онези двамата.

— Онези двамата? Двама човека?

Гласът на Одри започна да трепери:

— Не съм сигурна. Не знам. Алиса, те приличаха на хора, но мисля, че не бяха хора. Всичко в тях беше… погрешно. Мъжът имаше татуировки на лицето и донякъде изглеждаше секси. Но краката му бяха боси и мръсни — отвратителни. Миришеше толкова лошо, че си помислих, че ще умра. А жената с него, очите й… — Одри млъкна. Чух я как щрака със запалка и рязко вдишва дима. — Майка ти… Мисля, че тя ги познаваше. Те са казали на татко нещо за нея — той не иска да ми каже какво, — но явно е било нещо много лошо и го е накарало да я намрази.

— Одри, батерията на телефона ми ще се изтощи напълно всеки момент. Къде я отведоха?

Секундата, след която тя отново заговори, беше мъчителна:

— Не знам точно къде. Отначало бяхме в спалнята и двамата непознати ме уплашиха, а после изведнъж се озовахме в кола. Хубав автомобил с тъмни стъкла. Може би съм припаднала. Мъжът и жената седяха отпред, а ние тримата — отзад. Баща ми се потеше толкова обилно, че си помислих, че ще получи сърдечен удар, но майка ти изглеждаше добре. Държеше се. Наистина, Алиса. Изглеждаше силна. Вече не плачеше. Седеше с изправени рамене и гледаше право напред. След това спряха колата в някакъв скапан квартал в Бронкс и пуснаха мен и баща ми. Отне ни цяла вечност да вземем такси, за да се върнем. Майка ти ми се усмихна. О, по дяволите, и ми каза да ти предам нещо. Не разбирам какво означава, но може би ти ще разбереш. Слушаш ли?

— Да, Одри, слушам. Какво каза тя?

— „Кажи на Алиса да стои далеч от «Лешниковата гора», по дяволите!“

Долепих телефона до ухото си, сякаш това щеше да ми помогне да разбера какво става.

— Каза ли защо? Каза ли нещо друго? Видя ли в каква посока се отправи колата?

Крещях в телефона толкова силно, че един мъж, който седеше на пейка на отсрещната страна на улицата, ме изгледа с неприязън. Настъпи секунда мълчание и после се чу мърморене с непогрешимия акцент от Ню Джърси, което можеше да издава само Харолд.

— Това е женската тоалетна, татко! — изписка Одри. — Говоря с Оливия!

Гласът му стана по-силен и телефонът запищя в ухото ми, докато Одри натискаше бутоните в усилието да затвори. Накрая разговорът прекъсна. Не исках да й навличам неприятности, но не можех да не опитам да й позвъня още веднъж. Обаждането беше препратено направо към гласовата й поща.

Тя не плачеше. Изглеждаше силна. Одри каза така, сякаш Ела беше генерал, който отива на екзекуция. Дори посланието на мама към мен звучеше като последни думи.

Вратата на кафенето се отвори и на улицата излезе Финч. Носеше две бутилки вода и хартиен плик. Разказах му накратко какво е казала Одри и приклекнах на улицата.

— Хей… хей… — Той сложи ръка на главата ми и я задържа там като шапка.

Стиснах очи, дишайки тежко, и се съсредоточих в миризмата на желязо върху охлузената кожа на коленете ми и топлата длан на Финч върху косата ми.

След минута той сложи другата си ръка на рамото ми и внимателно ми помогна да се изправя и да се облегна на тухлената стена на кафенето.

— Така в главата ти ще нахлуе твърде много кръв. Това е лоша идея. Дишай дълбоко. И изяж това.

Студеният сандвич, около който той уви пръстите ми, все едно беше къс дърво. Гърлото ми изтрака като изсъхнало насекомо, когато насила преглътнах няколко залъка.

— Одри говореше така, сякаш мама е мъртва. — Гласът ми прозвуча толкова отчаяно, че едва не се задуших.

— Одри не е най-умното момиче на света — внимателно отвърна Финч. — И не е и най-добрият свидетел.

Сподавих нервния си смях.

— Трябва да отидем в „Лешниковата гора“.

Финч отвори широко очи от почуда.

— Добре.

— Не знам какво ще намерим там — предупредих го. — Не знам дори дали имението все още е на Алтея. Може би сега там живеят някакви богаташи или може да е нещо много по-лошо. Не си длъжен да идваш с мен.

— Ще дойда.

Знаех, че така ще отговори.

И тогава изведнъж се сетих, че нямам представа къде се намира „Лешниковата гора“.

— Хм. Има малък проблем — рекох.

Краткото, макар и интензивно търсене по мобилния телефон потвърди очевидното: нямаше регистриран адрес на „Лешниковата гора“. Знаех само, че е някъде в северната част на щата.

— Може би това е изпитание — каза Финч. — Само верните на сърцето могат да намерят пътя. Класика в жанра.

— Само верните на сърцето? Боя се, че нямам шанс.

— Говоря сериозно. Така трябва да разсъждаваме.

— Я стига. Това е реалният живот, не вълшебна приказка.

Той ми отправи типичния за него студен, безизразен поглед, с който ми казваше, че не заблуждавам никого.

— И ти като мен не го вярваш.

Не го вярвах. В представите ми портите на „Лешниковата гора“ можеше да са в склона на вълшебен хълм. Ако мама беше някъде, откъдето можеше да ми се обади, щеше да го направи. А ако беше мъртва, щях да разбера — вярвах го с цялата сила на душата си. Тя не можеше да умре, без да го почувствам по някакъв начин. Ако мама беше мъртва, щях да окуцея. Или щях да ослепея.

Това означаваше, че или я държат някъде и не й позволяват да ми се обади, или че е на някакво далечно място, където няма мобилно покритие. Не бях сигурна кое е по-лошо.

— Хей, почакай — каза Финч. — Може би открих нещо.

Той седна до мен и ми показа страница от блог, отворена на телефона му и озаглавена „Бягане по поле с глухарчета“. Присвих очи, вгледах се в снимката на блогърката, някоя си Нес, и изпъшках. Тя беше на двайсет и няколко години и явно беше обсебена от образа на Смъртта в книгите на Нийл Геймън. Освен това подозрително много приличаше на аспирантката, която преди няколко години причака мама в супермаркета „Феъруей“ и поиска информация за Алтея.

Преместихме се на стъпалата пред един вход и доближихме глави над телефона, за да можем да четем заедно. Пръстите на Финч, които се плъзгаха по екрана едновременно с моите, бяха топли. Постингът, който беше привлякъл вниманието му, беше озаглавен „В търсене на източника: Ден 133“.

Моите изследвания и търсенето на жилището на феминистката писателка новаторка и отшелничка Алтея Прозерпина на сто трийсет и третия ден се увенчаха с успех, както очаквах. 1 + 3 + 3 е равно на 7 — значимо число за всеки читател на вълшебни приказки.

Завъртях очи толкова силно, че ме заболя главата. След това продължихме да четем, защото бяхме отчаяни и не ни оставаше нищо друго.

Отдавна мисля, че „Лешниковата гора“ е място, но и състояние на ума. И откакто имах късмета да изучавам творчеството на Алтея под ръководството на професор Миранда Дейн, се убедих, че източникът на вдъхновението на писателката са едновременно и разумът, и магията. Не се изненадах, когато научих, че „Лешниковата гора“ не съществува на никаква карта — „Гугъл Ърт“ я отхвърля, както повечето университетски програми по литература отхвърлят магията като съставна част на произведенията. От това произтича и същественият недостатък на изследванията на творбите на Прозерпина.

Както подробно писах в постинга си от 11 август, наскоро открих авторката на известната статия за Алтея в списание „Венити Феър“. Въпреки че преди няколко години се е преместила в старчески дом, разумът й е съхранил напълно остротата си. Чрез дъщеря си репортерката разкри, че никога не й е бил позволен достъп до самата Алтея и че е провеждала интервюто си само с писма и няколко телефонни разговора. Потърсих фотографа на снимките в статията, който е бил приет в „Лешниковата гора“, но стигнах до задънена улица, когато разбрах, че е починал в чужбина през 1991 година.

Първият и вторият брак на Алтея я оставят вдовица. Тя има една дъщеря, Ванела Прозерпина. За ранните години на живота на Алтея се знае малко, освен че е била единственото дете на отдавна умрели родители. Ванела няма постоянен адрес и отказа да разговаря с мен. Това е много жалко за всички нас, изследователите на творчеството на Алтея, като се има предвид какво би могла да предложи, за да се запълнят празнотите в биографията на писателката.

Изсмях се подигравателно.

— Елъри, помня тази мадама. Тя е пълна откачалка!

— Откачалка, която може би е стигнала до „Лешниковата гора“. Чети по-нататък.

Грабнах телефона и превъртях още празни, общи приказки и няколко завоалирани молби за финансиране и рязко спрях на следното:

И така, въоръжена само със знанието, че имението й се намира в северната част на щата Ню Йорк, че според „Венити Феър“ е на четири часа път с кола от Ню Йорк Сити и на десет минути от неназовано езеро и че е в гора, недалеч от село с по-малко от хиляда души население в годината на написването на статията, аз тръгнах да търся „Лешниковата гора“. Както винаги ме придружаваше Мартин, моят водач, приятел и колега.

В произведенията на Алтея има повтарящи се теми, които са обезпокоителни за всеки, който знае за предполагаемото й доброволно затворничество в имението й. Това са темите за изчезване, изоставяне, нападение, свръхестествено присвояване на чужда самоличност и, разбира се, заточение. Образът на затворничеството се променя — тяло, кула, брак, пещера, — но внимателният прочит на книгата на Алтея ме доведе до мисълта, че тя предсказва собственото си пленничество — не само духовно, но и физическо.

И така започнах да разбирам Алтея не като отшелничка, а като пленница. Смятам, че я държат в „Лешниковата гора“ противно на волята й. Мартин е съгласен с мен, въпреки че изказва предположение, достойно за лош детектив. Той мисли, че може да я държат в плен кредитори или първоначалният разказвач на приказките, които тя е преразказала и публикувала под свое име. Разбира се, Мартин не е чел приказките и не е работил върху тълкуването им под ръководството на професор Миранда Дейн. Мисля, че историята, разказана от Алтея в статията във „Венити Феър“, е измислена за прикритие, димна завеса, поредната вълшебна приказка, разказана от майсторката, която е използвала древен източник на легенди, които имаш чувството, че е само едно късче от тъканта на един много по-голям и странен свят.

Мисля, че някаква сила именно от този свят я държи в затвор. Истинската цел на търсенето ми, която не разкрих, защото изглеждаше недостижима за мен, е да намеря и да спася Алтея Прозерпина от онзи или онова, което я държи в плен.

С Мартин потеглихме от Ню Йорк Сити в сряда. Пътувахме пет часа на север и после обикаляхме из райони с езера. Признавам, надявахме се някаква следа да ни поведе напред, знаейки, че иначе търсим малко грахово зърно под огромен дюшек. И двамата изпитвахме силно чувство, че имението „Лешниковата гора“ е обградено с дървета…

— Иначе нямаше да се нарича „Лешниковата гора“, тъпачко! — не се сдържах и изкрещях.

И двамата изпитвахме силно чувство, че имението „Лешниковата гора“ е обградено с дървета, и с хондата на Мартин обиколихме множество големи и уединени домове в гористи местности близо до многобройните езера в щата. Няколко пъти кучета атакуваха колата и ще призная, че бях изненадана колко бързо собствениците на къщи в северната част на щата са готови да извадят пушка срещу учен, който само търси информация и чието независимо проучване разчита изключително на помощи и дарения. (Щракнете тук, за да научите повече.)

На третия ден — както очаквах, поради значението на числото 3 във вълшебните приказки — късметът най-после ни се усмихна. Спряхме да закусим в закусвалня, собственост на жена, която беше чувала, че наблизо живее някаква писателка, въпреки че името Алтея Прозерпина не й говореше нищо.

Превъртях обширно бръщолевене колко жалко е, че никоя сервитьорка и готвач на палачинки във всяка закусвалня за шофьори на камиони от тук до Марс не е чувал за моята баба, която написала една-единствена неголяма книга и станала знаменитост, и чиято книга не е преиздавана след изпадането на авторката в „небитието“. След това пишеше:

Инстинктите ни подсказаха да свърнем по черен път с черешови дървета от двете страни, разцъфнали съвсем ненавреме. Когато десетина минути по-късно стигнахме до високи, боядисани в зелено метални порти, ние разбрахме, че сме открили целта си — портите бяха украсени със стилизирано лешниково дърво. Заповядах на Мартин да паркира хондата някъде, където няма да се вижда, въпреки че не забелязахме камери. Слязохме от колата. Въздухът беше благоуханен. По моя преценка беше цели двайсет градуса по-топъл, отколкото когато излязохме от закусвалнята.

Надникнахме през портите, но не видяхме нищо освен няколко дървета на трийсетина метра по-навътре. Докато обикаляхме пеша, установихме, че имението е оградено от гъста растителност, която не ни позволява да видим какво има вътре. На няколко места Мартин се опита да се прехвърли през оградата, но се оказа, че това е невъзможно.

Нямахме трохи, с които да отбележим пътя си в гората, и когато отворих навигацията на телефона си, картата показа, че се намираме в средата на Берингово море. Картата на телефона на Мартин показа, че сме в „Грейсланд“^[1] в Мемфис. Шега на вселената ли беше това или знак, че сме на границата на нещо по-голямо, отколкото можехме да си представим? Бях сигурна, че Алтея — или похитителят й — ни се смеят отнякъде.

Не успяхме да намерим начин да влезем и затова се наложи да напуснем гората. Пиша това сега, в мотелската си стая, на четирийсет минути път с кола от „Лешниковата гора“. Утре ще влезем в имението на всяка цена.

С Елъри се спогледахме с повдигнати от почуда вежди.

— Тя спи с Мартин, нали? — попитах.

— Само в мечтите на Мартин.

Но зад глупавата самовлюбеност на Нес може би имаше нещо реално. Древен източник, както тя пишеше, на истински вълшебни сили.

— Най-странното е фактът, че тя е проследила баба ми до дома й, защото е мислела, че трябва да я спаси — отбелязах.

— Не, най-странното е фактът, че това е последният постинг в блога й — възрази Финч.

Погледнах датата: 17 януари. Преди девет месеца, малко преди смъртта на Алтея.

— А дотогава колко често качваше постинги?

— Почти всеки ден.

— Хм. — Щракнах на биографията на Нес, видях нейна по-голяма снимка и прочетох, че харесвала вълшебни приказки, тематични купони и куклен театър. — Мислиш ли, че са насъскали срещу нея Дважди убитата Катрин? — пошегувах се, но всъщност не го мислех сериозно.

— Тя не е типът, който Катрин напада, но не бих се изненадал. И ти не би се изненадала. Какво правиш?

Бях щракнала обратно на постинга и пишех текст в карето за коментари.

— Моля я да се свърже с мен.

Здравей. Аз съм онази, с която ти се опита да говориш за Алтея преди години — написах и се замислих за момент. — Сега съм готова да говоря с теб. Ще ми изпратиш ли имейл адрес за връзка?

Преди да успея да върна телефона на Елъри, се появи отговор. Аватарът показваше бледото лице на Нес. Тази ли си, която мисля?

Сърцето ми ожесточено заблъска зад ребрата.

— Хм. Бързо стана.

Не съвсем, написах с треперещи пръсти. Не бях Ела, но все пак бях най-близкият до нея вариант, на който можеше да разчита Нес.

Изчаках една-две минути за отговора й.

В Ню Йорк ли си?

Да.

След няколко секунди в нов коментар се появи адрес в Бруклин. Мъчех се да си спомня в коя част на района беше, когато адресът изчезна.

— По дяволите. Запомни това: Оноре Стрийт 475, 7Е. Запомни ли? Оноре Стрийт 475, 7Е.

Финч грабна телефона си и записа адреса в приложение на търсачка на таксита.

Кожата на врата ми настръхна.

— И тази жена е седяла в стария си постинг за Алтея и е чакала да й се обадя?

— Така изглежда.

— Не е ли странно?

Финч присви очи и ме погледна.

— Странно — в контекста на деня, който преживяваме? Не съвсем.

Той стана, за да посрещне таксито, а аз наклоних назад глава и примигах срещу слънцето. Последните огнища на главоболието обгориха като горещи игли мозъка ми.