Мелиса Албърт
Лешниковата гора (12)

12

Не сънувах Дважди убитата Катрин, както се опасявах, а мама. Сънувах деня, в който осъзнах, че не се местим за развлечение, нито защото не я свърта на едно място. И че тя не го прави, за да съсипе живота ми или от някакъв суеверен страх, защото не й хареса как веднъж една старица в автобуса задържа ръката си над челото ми, очерта спирала във въздуха и бързо слезе на следващата спирка.

Тогава бях на десет и това беше второто ни преместване за по-малко от осем месеца. Сутринта се бях събудила в походното си легло до кревата на Ела и почувствах странно стягане на кожата на главата. Вдигнах ръка и пръстите ми докоснаха плитки, увити около главата ми. Косата ми беше сплетена в стегната корона от плитки.

Аз обаче отлично помнех, че заспах с разпусната коса, още влажна от душа.

— Мамо, какво си направила с косата ми? — попитах, опипвайки короната от плитки.

Ела се обърна към мен и примига сънено. И след това в очите й блеснаха страх и силен гняв, които след момент угаснаха и се превърнаха в нещо по-лошо — безнадеждност.

— Днес няма да ходиш на училище — заяви тя, стана от леглото, отиде до дрешника и извади куфара ни.

Гневът ме връхлетя като мълния. Докато Ела събираше багажа ни, аз срязах всичките й джинси под чатала като протест, че напускаме града в деня, когато учителката ми по четене в пети клас щеше да донесе локум и да ни почерпи.

Едва когато седнахме в колата, тялото ми се отпусна на седалката като оцелял корабокрушенец след изблика ми на гняв, и й казах за локума, който пропускам.

— Изобщо не е толкова вкусен, както си мислиш — отговори Ела, докато бунгалото, в което бяхме прекарали половин година, се смаляваше в огледалото за обратно виждане. — Локумът е като парче тебешир и мирише на цветя. Няма да ти хареса.

— Лъжеш — възразих и обърнах глава към страничното стъкло.

Ела спря колата по средата на пътя.

— Хей.

Топлината в гласа й ме накара да я погледна.

— Ние не се лъжем една друга, ти и аз. Нали така?

Повдигнах рамене и кимнах. Очите й бяха силно напрегнати, зачервени в ъгълчетата, сякаш ги беше потъркала, след като беше рязала лютиви чушки халапеньо.

И тогава малкият ми егоистичен детски свят се разшири в мощно прозрение: разбрах, че и мама не иска да заминаваме. Ела беше сложила завеси в бунгалото и бе поправила клатушкащия се вентилатор на тавана.

Вкопчих се в това прозрение и го съхраних. Мислех за това в онази нощ и го прехвърлях в съзнанието си като шлифован скъпоценен камък, докато Ела тихо похъркваше на леглото до мен в мотела.

Всичко това ме плашеше, но и ме сближаваше с мама. Ние бяхме стояли от двете страни на пропаст и се бяхме гледали. И после осъзнах нещо, което изглеждаше елементарно, но промени всичко и наклони света така, че отново бяхме една до друга. От едната страна бяхме ние, а от другата — останалият свят.

И заедно с всичко това присъстваше страхът, че аз съм виновна да водим такъв живот. Хората лесно харесваха Ела. Тя имаше приятен дрезгав глас, в който се таеше остро чувство за хумор, безпогрешен нюх за всичко смешно и тъмна, непокорна коса, която се спускаше по гърба й като пламъци. Аз бях раздразнителна, склонна към изблици на гняв и неведнъж ми бяха казвали, че имам безумни очи. Ако някоя от нас привличаше като магнит лошия късмет, това несъмнено бях аз.

Този страх дълги години ме караше да мълча и да не задавам въпроса защо. Твърде много се страхувах, че ще чуя, че причината съм аз.

Сънят пресъздаде онзи тежък ден в ярки образи и цветове, а после избледня и се превърна в неспокойна дрямка. Затворих очи срещу лунната светлина и когато отново ги отворих, видях озарен от слънце, колоритен колаж като от произведение на Лин-Мануел Миранда^[1]. На пода до мен нямаше никого и в телефона ми нямаше нищо — нито съобщения от Ела, нито пропуснати обаждания.

Веднъж сънувах, че влизам от стая в стая в безлюдна къща и търся мама. Имах чувството, че съм била във всички стаи и гласът й отекваше във всички стени, но не я намерих. И сега имах чувството, че преживявам в действителност този сън.

Пригладих косата си, избърсах устните си и нахлузих униформената си пола под одеялото. Помъчих се и не успях да възстановя съвършено оправеното легло на Кортни, а после отидох в банята и изтърках зъбите си с хавлия. Косата ми стърчеше във всички посоки, затова пъхнах глава под крана и я намокрих.

На долния етаж Финч тракаше по клавиатурата на лаптоп в огромна кухня, а Дейвид наливаше вряла вода във френска преса за кафе.

— Станала си! — Гласът на Финч прозвуча пискливо, сякаш беше глътнал малко хелий. — Открих я! Намерих екземпляр на „Приказки от Пущинаците“!

Погледнах го с подозрение.

— Открил си я, в смисъл че наддаваш за нея в „Ибей“?

— Намерих я тук, в Ню Йорк, и може да отидем да я вземем веднага.

Тръпката, която почувствах, представляваше смесица от страх и вълнение.

— Не може да бъде. — Седнах на високото столче до него. — Как я откри?

— Обадих се на всеки продавач на редки книги в града. Не ми е за пръв път, но този път намерих някого, който наистина я има.

— Надявам се, че харесвате странни здравословни скандинавски сандвичи — рече Дейвид и сложи пред нас чиния с твърди кафяви правоъгълни филии хляб, — защото нямаме друго.

Бях твърде развълнувана, за да ям, и това ме накара да изпия повече кафе, отколкото трябваше, което ме възбуди още повече. Но не ме беше грижа. Още малко, и в ръцете ми щеше да бъде книгата, която ме преследваше. Може би дори в прекия смисъл на тези думи.

Пък и пиенето на кафе отвличаше вниманието ми от неприятното подозрение, че Финч е намерил твърде лесно книгата и внезапният ни късмет може да е клопка.

Миех чашата си в големия умивалник, когато нещо черно се блъсна в прозореца. Отдръпнах се назад. Това беше голяма рошава черна птица, която размаха криле и отлетя, а после отново се хвърли върху стъклото.

— Еха! — Дейвид забърза към прозореца. Птицата удряше с криле по стъклото. — Хей! Ще се нараниш, друже! — Той плесна с длан по стъклото и се дръпна назад. Птицата връхлиташе като обезумяла.

В човката й имаше нещо. Познах правоъгълните му очертания и стомахът ми се сви.

— Мамка му, пич. — Дейвид ни погледна разтревожено. — Мислите ли, че е сляпа или нещо друго? Дали… да я пусна ли вътре?

— Недей — бързо отговорих с твърд глас. — Моля те.

Дейвид се намръщи, но не помръдна. Гледахме мълчаливо, докато птицата връхлетя върху прозореца с последни сили и след това се скри от погледите ни. Нещото, което държеше в човката си, се закачи в ъгъла на рамката на прозореца. Приближих се до изцапания с кръв прозорец, отворих го и внимателно взех зеления плик, преди да се откачи и да падне. На гърба набързо беше надраскано името ми.

В плика имаше друга мека, оръфана страница с наскоро откъснат край. Вдигнах я към очите си и прочетох първите редове:

Вратата, която не беше там

Ханза Странницата

Механичната невеста

— Какво беше това, по дяволите? — задъхано попита Дейвид над рамото ми. — На плика е написано твоето име, нали? Това за теб ли е?

Кафето имаше вкус на пясък и опари езика ми. Финч се опита да улови погледа ми, но аз не бях в състояние да го погледна в очите.

* * *

Не разговаряхме по пътя към метрото. Бях втрещена и парализирана. Кожата ми сякаш беше одрана, с нервни окончания, изложени на хладно слънце. Отказах да позволя на Финч да вземе такси, защото се страхувах кого може да видя седнал зад волана. Книжарницата беше наблизо, ако се движехме по права линия към Харлем, но с метрото пътят се оказа дълъг и объркан. Такива пътувания с обществения транспорт те карат да мислиш, че злите сили те възпират да отидеш там, закъдето си тръгнал, дори в дни, когато нямаш основателна причина да го мислиш. За разлика от днешния ден.

Книжарницата се намираше в края на редица уютни къщи от червеникавокафяв пясъчник, сгушена на най-долния етаж. Надписът на табелката ми напомни на старомодна сладкарница: „Антикварни книги У-м Пъркс и сие“, изписан със завъртулки.

— Как мислиш? Дали собственикът е платил на буква на художника на надписа? — Това бяха първите думи, които изрече Финч, откакто докосна лакътя ми и каза: „Насам“, когато слязохме от метрото.

Усмихнах се едва-едва. Продължавах да виждам безизразните черни очи на птицата.

Финч натисна звънеца до вратата от ковано желязо. След половин минута чухме, че някой от другата страна отключва серия ключалки.

Мъжът, който отвори вратата, имаше вид по-скоро на букмейкър, отколкото на букинист. Вратовръзката му беше яркожълта, а костюмът — кафяв и износен. В яката му беше затъкната салфетка, изцапана с нещо, което приличаше на сос от барбекю.

Той присви очи и погледна подозрително Финч — разрошена коса, разкопчано яке и една неспокойна ръка, протегната за здрависване.

— Вие ли сте Елъри Финч? — попита мъжът с изкривена на една страна уста, сякаш се опитваше да ни продаде наркотици в парка „Томпкинс Скуеър“.

— Да, аз съм. Вие ли сте Уилям Пъркс?

Мъжът кимна и най-после хвана ръката на Финч и я стисна силно два пъти. И аз протегнах моята, но вместо да я стисне, Пъркс я целуна. Устоях на подтика си да я избърша в измачканата си униформена пола.

— Заповядайте, влезте. Няма да повярвате, но получих книгата, която търсите, тази сутрин. Знаех, че колекционерите скоро ще ме надушат. Тази е първата, която съм имал в книжарницата, и втората, която съм виждал. Проклет да съм, ако качеството на този екземпляр не е изключително високо.

Той дърдореше като аукционер на селски панаир, но поне не се държеше с нас като с деца. Очаквах спретната малка книжарница с рафтове с книги с кожени корици като на Финч, но видях главозамайващ лабиринт от лавици, които започваха близо до вратата, поставени под всевъзможни ъгли, и допълнен с разпръснати навсякъде купчини, натрупани на пода. В стаята миришеше на лепило, хартия и животински мирис на пергамент. И на барбекю. Пъркс ни поведе към стъклена витрина в дъното, пълна с книги, разтворени като пеперуди. Финч се намръщи и измърмори:

— Това е вредно за гръбчетата.

— Ще измия ръцете си много добре и тогава ще ви донеса онова, което търсите. — Пъркс допря длани една до друга, поклони се превзето и излезе от стаята.

— Мислиш ли, че той наистина е получил книгата тази сутрин? — попитах тихо.

Финч повдигна рамене.

— Случвали са се и по-странни неща. Например като тези напоследък.

— Но ако е така… не трябва ли да се тревожим за това?

Пъркс се върна, преди Финч да успее да отговори. Стори ми се, че той изгаря от нетърпение да продаде книгата, така както ние искаме да я купим.

Оказах се права, но не поради причината, която мислех.

— Ето я — почтително каза Пъркс и извади книгата от хартиен пакет.

Дъхът ми секна, когато видях зелената кожена корица със златисти релефни щампи. Най-после книгата беше в мен — мека, изкусителна и с идеалния размер да я държиш в ръцете си.

Пъркс видя изражението ми и се засмя.

— Мислех, че сте дошли само за компания. Но ми се струва, че именно вие сте купувачът.

— Има ли липсващи страници?

Букинистът придаде на лицето изражение на смъртна обида.

— Нито една.

Отпуснах се малко.

— Наистина ли я получихте днес?

— Да, и вие ми се обадихте един час след това. Може да ви се струва странно, но в бизнеса с книгите свикваш с тези кармически моменти. Книгите искат да бъдат четени, при това от правилните хора. За мен няма нищо изненадващо в това.

— Кой ви я продаде?

— Един човек, който каза, че я купил от разпродажба на нечие имущество. Но не мога да проверявам твърденията на всеки.

— Как изглеждаше? — попита Елъри.

„Кажи, че е бил с рижа коса“ — помислих си.

Пъркс се замисли над отговора.

— Беше млад, почти колкото вас. Бяло момче, черна коса, отракан, лукав на вид, сякаш ще ти продаде собствената си майка. И беше… — Букинистът се поколеба. Очите му се стрелкаха между нас.

— Какъв?

— Странна птица. С шарещи очи. Сякаш нямаше много време.

— Какво искате да кажете?

В гласа ми сигурно прозвуча тревожна нотка, защото Пъркс вдигна ръце и се усмихна обезоръжаващо.

— Сега това е модно — да изглеждаш като герой от стар филм. Бруклински стил. Момичетата на вашите години сигурно го харесват. — Той отново насочи вниманието ни към книгата. — Искате ли да я разгледате?

Исках да знам със сигурност дали момчето, което му беше продало книгата, е същото, което видях пред училище и после отново в закусвалнята. И дали този екземпляр е различен от онзи, който видях в кафенето в ръцете на рижия мъж.

Пъркс надяна бели ръкавици, с които приличаше на фалшив Мики Маус.

— Кориците са в идеално състояние. — Той сръчно прелисти книгата от началото до края и после обратно. — Няма петна върху страниците. Цветовете са малко избледнели, разбира се, но това може да се очаква.

Когато книжарят разгърна книгата, от страниците се разнесе ухание на стар печат и на нещо приятно и неуловимо, което веднага се разсея. Някакъв копнеж в мен искаше да вярвам, че това е парфюмът на Алтея.

— Първият тираж е бил доста малък, както вероятно знаете… — започна Пъркс, но млъкна, когато книгата се отвори, разкривайки полароидна снимка. Беше обърната с гръб. Той се ухили. — Не видях това. Няма да повярвате какви неща може да намерите в стари книги. Когато е фотография, може да се обзаложите десет на едно, че е художествена, ако се сещате какво имам предвид. Младата госпожица по-добре да извърне очи.

Букинистът обърна снимката с белите си ръкавици, погледна я и се намръщи. Стрелна очи към нас и после отново към снимката и накрая я сложи пред нас.

— Какво е това, по дяволите?

Едва след минута разбрах какво виждам. На снимката бяхме ние.

Аз и Финч, легнали един до друг в стаята на Кортни — аз на леглото, а той на пода. Съдейки по ъгъла и слабата светлина, снимката беше направена тази сутрин от някого, застанал пред нас. Двамата спяхме. Ръцете на Елъри бяха преметнати над главата му, а моите бяха пъхнати под бузата ми.

Кръвта ми се превърна в леденостудена вода. Някой е бил в стаята с нас и ни беше наблюдавал, докато спим.

Финч пръв успя да проговори:

— Господине, нямахме абсолютна никаква представа, че…

— Не мисля така. Какви са тези дяволии? Накарали сте приятелят ви да ми продаде книгата, а после идвате да я купите? Мирише ми на гнило. — Пъркс грабна грубо книгата. — Може би това изобщо не е оригинал на Прозерпина.

— Моля ви — изрекох с глас, който прозвуча неестествено в ушите ми. — Никога през живота си не съм виждала тази снимка, кълна се, но, моля ви, продайте ни книгата.

Пъркс конвулсивно поклати глава.

— Всичко това е адски странно. Или вие и продавачът сте комбина, или става нещо друго, но така или иначе, махайте се от книжарницата ми.

— Вижте, искаме да ви дадем пари. — Финч извади портфейла си и го отвори. — Сумата, която ми казахте по телефона, плюс премия. Имам непопълнен чек. Ще изчакаме, докато го осребрите.

Лицето на стария букинист придоби опасно червен цвят.

— Преди всичко изобщо не трябваше да купувам книгата, не и от онова съмнително хлапе. Зарадвах се, че бързо ще се отърва от нея, но сега не ми пука. Знаете ли какво се случи с първия екземпляр, който видях? — Той тикна пръст в лицето ми. — Изгоря. Заедно с колата на приятеля ми. Може би бяха запалени от хора като вас.

— Но, господине — настоя Финч, — ние искаме да я купим.

— Ще поема загубата. — Пъркс бутна снимката в ръката на Финч и напъха книгата в пакета. — Разкарайте се и дори не си помисляйте да се опитвате да се върнете и да я откраднете! До един час книгата няма да бъде в книжарницата ми. Нека някой друг се оправя с това прокълнато нещо.

— Мислите, че е прокълната? — попитах и книжарят ме погледна с нещо, доближаващо се до съжаление.

— Изглеждаш добро момиче — каза и поклати глава. — Защо добрите момичета винаги се мотаят с мръсни типове като него? Никога няма да го разбера.

Пъркс не беше много висок и в един безумен момент ми хрумна да го блъсна настрана и да грабна книгата. Той обаче ни избута навън, преди да събера смелост.

— По дяволите! — каза Финч, когато вратата се затръшна зад нас. — Защо не я взех и не избягах? Защо не го направих?

— И аз си мислех същото. — Някой е бил в стаята с нас снощи.

— Но, Боже, кой е направил снимката? — Финч се втренчи в смачканата моментална снимка в ръката си.

— Няма вероятност да е Дейвид, нали? — Някой е стоял над нас, докато спим.

— Дейвид? Едва му стига мозъкът да си обуе панталон сутринта. Той не е способен да планира гадости на такова ниво.

Тръгнахме бързо по улицата, като се озъртахме във всички посоки и не се опитвахме да го скрием.

— Някой е проникнал в стаята, направил ни е снимката, сложил я е в книгата и след това я е продал на онзи старчок… за да я продаде на нас. Защо? Защо просто не е…

— Защо просто не се е срещнал с теб? — Косата на Финч сякаш беше пораснала два-три сантиметра през последните няколко минути. Явно се удължаваше от стреса.

— Защо не отвлякоха мен? Както направиха с мама? Защо не взеха мен?

— Може би… — Той допря длани една до друга като Шерлок Холмс и шумно въздъхна. — Може би тук са в действие законите на приказките.

— Какво?

— Може би не могат да те докоснат, защото си внучка на Алтея! — Лицето му засия от вдъхновение. — Може би, тъй като във вените ти тече нейната кръв…

— Това не е теория на фенове, Финч, а жив човек! Може би затова отвлякоха Ела. В нейните вени тече повече от кръвта на Алтея, отколкото в моите.

Рязко извърнах глава. Вече не можех да го гледам. Денят беше много ясен и всичко наоколо пулсираше със заплаха. Примигах, когато видях едно момиче на другия тротоар. Беше облечено с дълга селска пола и водеше на плетена каишка прасе с огромен търбух. Срещу нас вървеше мъж с бейзболна шапка и букет бели рози в ръката. Когато той се приближи, видях, че върху цветята блестят изкуствени дъждовни капки. От прозореца на втория етаж на най-близката сграда ни гледаше някаква старица с обратна захапка. Намръщеното й изражение ни казваше да стоим далеч от моравата й. Младият човек с розите държеше фотоапарат в другата си ръка. Момичето ме погледна и развърза каишката на прасето. Мъжът вдигна фотоапарата към окото си.

Те бяха Пущинаците. Всички същества около нас бяха Пущинаците.

В главата ми като ракета се взриви остра болка. Коленете ми се подкосиха, а зъбите и кокалчетата на ръцете ме заболяха. Отново долових мириса на прах и парфюм на книгата. Пред очите ми се спусна зелена завеса и после крило на черна птица затъмни зрението ми.