Мелиса Албърт
Лешниковата гора (11)

11

Малко проблеми са нерешими, когато имаш купища пари и богати приятели. Финч проведе няколко телефонни разговора и един час след като излязохме от парка, позвънихме на вратата на голяма къща в Бруклин Хайтс. Момчето, което ни отвори, имаше дълга, увиснала коса в стил индирокер, която падаше до брадичката му. Разбрах, че е надрусан, още преди да доловя миризмата на трева, която се разнасяше от него.

— Елъри Финч! — възкликна той, но произнесе името с много повече срички.

— Здравей, Дейвид. — Финч кимна и ме погледна.

Обикновено не се усмихвам на непознати, но номадският живот ме е научил да бъда любезна гостенка.

— Приятно ми е да се запознаем, Дейвид. Аз съм Алиса. Благодаря ти, че ни приемаш.

Той ми се ухили и после кимна. Бях убедена, че искаше да каже нещо, но забрави, че не го е казал.

Цялата сграда принадлежеше на семейството на Дейвид. Беше преустроена църква с голи тухлени стени и запазени прозорци със стъклописи, накъдето и да погледнеш. Можех да се закълна, че стените все още излъчваха миризма на стари восъчни свещи и тамян.

— Радвам се, че можеш да ни приютиш, Ди — рече Финч. — Родителите ти в Европа ли са?

— Във Франция, пич. Малката ми сестра е загазила в училището-пансион там. Тя е като мафиотски бос в пола, пич.

Бяхме го прекъснали, докато ядеше мазни мексикански царевични питки със сирене начос, претоплени в микровълновата фурна. Това ми се стори симпатично, въпреки че сиренето вероятно беше от скъпа ограничена партида нормандски чедър. Дейвид ми предложи да си взема, но аз отказах.

— В стаята за гости няма чаршафи. Ти и гаджето ти може да спите в стаята на Кортни. Втората врата вдясно. И не обръщайте внимание на „Доктор Кой“ и другите тъпотии.

Финч не го поправи за „гаджето“, само кимна.

— Страхотно, пич. Много ти благодаря. Наистина сме ти признателни.

Дейвид направи движение, сякаш събира благодарностите, смачква ги на топка и с подскок ги хвърля в кошче за боклук.

— Радвам се да ви видя. Радвам се, че дойдохте. Искате ли начос?

Отново отказахме. Двамата поговориха малко, обсъждайки хора, с които бяха учили заедно в прогимназията, преди семейството на Дейвид да се премести в Бруклин. Непрекъснато поглеждах ъглите, където се събираха сенки, и прозорците, на които не бяха спуснати щорите. Очаквах да видя момиче с клетка за птици и момче с кепе на таксиметров шофьор. Държах телефона, настроен на вибриране. Всяка минута, която минаваше, без да чуя Ела, изкопаваше все по-дълбока бездна под краката ми.

Усещах умората на Финч и едва прикривах моята. Накрая, когато вече не беше много неучтиво да прекъснем разговора, той се прозя и се протегна.

— Имаш ли нещо против, ако отидем да си легнем? Трябва да излезем утре рано сутринта.

— Така ли? Ще заминавате ли някъде?

Финч ме погледна.

— Не… Хм, може би. Ще видим.

— Вероятно ще се отправим на север — казах импулсивно и после се изчервих. Това беше идея от един паралелен свят, в който майка ми отново беше при Харолд, а ние с Финч наистина бяхме гаджета.

— Аха, ясно! Отдих сред природата. Гледане на есенни листа. Бране на ябълки. Скачане в сеното. Изрязване на тикви. Плашила. Восъчни вампирски зъби, пич!

Преди Дейвид да развие фантазиите си до рибарски пуловери и барбекю на открито, Финч стана. Двамата се поздравиха, като блъснаха гърди. Прегърнах леко Дейвид и с Финч се качихме на горния етаж.

Надникнах в тъмната голяма спалня, докато минавахме покрай нея. Широк прозорец гледаше към река Ист. От другия бряг ми намигаха точици на светли прозорци. Мирисът на трева, чорапи и освежител за въздух с аромат на ягоди известиха коя е стаята на Дейвид, но стаята на сестра му ухаеше приятно и носеше по-малко отпечатъка на личността на обитателя си. Напомняше на стая в скъп хотел. Финч запали лампата и двамата зяпнахме в почуда стените, а след това се спогледахме и започнахме да се смеем.

Преди да стане главорез в училището-пансион, Кортни явно се беше отличавала като страстен фен. Стаята й беше облепена със снимки от списания, плакати на Хари Потър и снимки на нея и приятелите й в сепарета в закусвални. Около огледалото на тънката й старинна тоалетка бяха пъхнати талони от билети за бродуейски представления. Едната половина на също така старинна библиотека беше пълна с разноцветни книги с меки корици, а другата половина — с кутии с дивидита. Телевизионният сериал „Светулка“ беше до книгата „Да станеш дебел за Сара Бърнс“ от Крис Круър, а „Свръхестествено“ беше на една лавица с „Аката-вещицата“. Потърсих „Приказки от Пущинаците“, но я нямаше.

Подът беше безупречно чист. Широкото легло беше застлано с кремави чаршафи, но стените, отрупани със знаменитости с искрящи зъби и лъскави коси, придаваха на стаята атмосфера на бардак. Мисля, че Елъри изпита същото чувство, защото запали странична лампа и угаси онази на тавана. Водовъртежът от чужди лица потъна в мрак.

— Кой ще спи на леглото? — попитах.

Добрите момчета като Финч обикновено не позволяваха на девойки в беда като мен да спят на пода, но човек никога не знае.

Той ме погледна учудено.

— Ти. Обзалагам се десет към едно, че тук някъде има сгъваемо походно легло. Или в най-лошия случай спален чувал с Дора Изследователката в дрешника.

Оказа се, че наистина има спален чувал — с Бети Буп, — но пак оцених проницателността на Финч. Измих лицето си и изплакнах устата си в свързаната със стаята баня в бяло, розово и златисто, и се замислих дали да не се изкъпя. Мисълта обаче да облека чистото си тяло в мръсните си дрехи беше твърде потискаща. Легнах в красивото легло на Кортни, завих се, смъкнах униформената пола и я сгънах върху възглавницата до главата си.

— Да угася ли лампата? — попита Финч, който лежеше върху спалния чувал напълно облечен, сложил ръце под главата си.

Кимнах и той протегна ръка и угаси лампата. Около щорите на прозореца проникна мъгливата светлина на уличните лампи. Някъде в къщата забръмча радиатор. Чувството да се настаня в чужд дом ми беше познато. Затворих очи и за една дълга минута си представих, че на пода до мен лежи мама. Болката в сърцето ми се засили, остра и гореща като свръхнова звезда, и аз зарових лице в завивките.

Познавах звуците, когато някой се опитва да сдържи сълзите си в тъмнината, и знаех, че се изтръгват от мен. „Ако Финч се опита да ме утеши, ще го удуша с възглавницата с щампа на Айфеловата кула на Кортни“ — помислих си.

Той не го направи. Преброих до десет, двайсет, петдесет. Броенето ми подейства като новокаин, както винаги ставаше. Накрая се претърколих по гръб и се втренчих в тавана.

— Има нещо странно, за което не съм ти казала — рекох в тишината.

Финч обърна глава към мен.

— Следи ме и още някой.

— Освен момчето в закусвалнята?

— Да. — Замълчах за момент, опитвайки се да реша колко да му кажа, без да прозвуча мелодраматично. — Когато бях малка, един мъж… ме отвлече. Не ме нарани, не ми стори нищо лошо. Но съм сигурна, че го видях в кафенето, където работя.

Не бях сигурна, а убедена, но се зарадвах, че му го казах. Финч изведнъж се надигна и седна.

— Мамка му. Каза ли ти нещо?

— Не. Не говори с мен и не се приближи до мен. Само го видях. И после той избяга.

Финч бавно легна отново върху спалния чувал.

— Той наистина ли не… Искам да кажа, когато те отвлече…

— Не ме докосна. Каза ми да се кача в колата му и аз го направих. Бях дете. Той ми разказа приказки и ме нахрани с палачинки.

— Какви приказки? — рязко попита Финч.

— Не си спомням. Помня обаче, че ми харесаха. И ми каза, че ме води при Алтея. — Помислих си за нещата, които мъжът остави и които сега бяха прибрани на дъното на раницата ми. Перото, гребенът и костта.

— По дяволите. Ами ако той е бил… Как изглеждаше?

— Рижа коса, хубаво лице. Умен на вид. Приличаше на английски учител, но без костюма. И сега изглежда абсолютно същият както преди десет години. Сякаш е вечно млад.

— Пущинаците. — Гласът му се уви около думата, сякаш беше приятна на вкус. Стиснах зъби и изпитах желание да не бях споделяла тайната си.

Осъзнах, че му завиждам заради начина, по който той обичаше Алтея — без никакви усложнения, обожание на почитател. Завистта заседна в гърлото ми като парче зелена ябълка.

— Защо ти харесва книгата на Алтея? — попитах.

Чух, че Финч се размърда неспокойно на пода. Сигурно не му беше удобно там долу.

— Знаеш как са устроени вълшебните приказки — тихо каза той. — И че се вместват в определен тип. Можеш да намериш десетина варианта на „Скъсаните обувки“ или на „Хвойновото дърво“.

Кимнах, защото знаех. Бях ги чела всичките.

— Това винаги ми действаше успокояващо. Харесвах формулите. Харесвах предсказуемите сюжети. Харесваше ми, че всеки път, когато се върнеше у дома, татко целуваше мама по устните, като в сериалите. Харесваше ми да правя нещата по един и същ начин всеки ден и да чета приказки, които мога да разделя на части и отново да събера, и нищо да не ме учудва. Предполагам, че съм изпитвал повишена тревожност и затова ми харесваше, когато всичко беше подредено.

На долния етаж работеше телевизор. През дъските на пода се разнасяха припрените гласове на нощния телевизионен анимационен блок за възрастни „Адълт Суим“. Тук-там долавях по някоя дума.

— И после родителите ми се разведоха и мама и терапевтът ми дадоха купища книги за деца с разведени родители и деца, които са вбесени на света, но целият този гняв и несигурност влошиха състоянието ми. Отчаях се, че животът ми е скапан. Мислех, че не може да стане по-зле. Но вселената сякаш се изсмя в очите ми и мама умря. Самоуби се.

Знаех накъде отива разговорът, но не бях в състояние да пророня нито дума. Лежах мълчаливо, докато Финч говореше, защото не знаех какво друго да направя.

Той леко си пое дъх.

— Било е хубаво от страна на баща ти да ти даде онези другите книги, въпреки че не си ги харесвал — отбелязах.

Финч се засмя безрадостно.

— Това ли е единственият ти извод от историята ми?

— Не. Аз само… Прекарах твърде много време, обсебена от Алтея. Готвех се за срещата ни. Четях всевъзможни вълшебни приказки, за да я смая, когато най-после се видим. Тя обаче никога не се обади, не се интересуваше от нас и сега е мъртва. — Не бях изричала на глас тези думи и сега, след като ги казах, изпитах чувството, че сякаш се пречистих от отрова. — Част от мен се определяше от нейното отсъствие и сега, след като я няма на този свят, съм преследвана от нещо, създадено от нея.

— Наистина ли мислиш, че тя го е създала?

— Разбира се, че е тя. Какво искаш да кажеш?

Финч седна върху спалния чувал и поклати глава.

— Казах ти, тя е като военен кореспондент. Тя не твори, а описва нещо, което вече съществува. По-рано мислех, че всичко е метафора, но след като видях Дважди убитата Катрин, вече не смятам така. — Той замълча за момент. — И Алиса, не се ли питаш…

— Какво?

Той отново поклати глава.

— Нищо.

— Няма да стане. Трябва да престанеш да правиш така. Какво щеше да кажеш?

Финч заговори шепнешком:

— Не се ли питаш дали майка ти не е тази, която те искат? Ами ако ти си мишената, а тя е стръвта?

— Тогава можеха да отвлекат самата мен. Нямаше да е трудно.

— Те са те отвлекли. Мъжът е бил от Пущинаците и ти го знаеш. Може би сега, когато си по-голяма, е различно. Може би сега трябва да отидеш по собствена воля.

— Дори да си прав — казах бавно, — това не променя нищо. Искат да ме накарат да направя нещо? Намерили са безотказен метод. Заради мама съм готова да отида в ада, ако се наложи. Тя би направила същото за мен.

Това беше самата истина. Под красотата, чара и харизматичната личност на Ела се криеше железен характер. Тя беше като кинжал, скрит в букет орхидеи. Надявах се, че похитителите й са допуснали грешката да я подценят.

Финч въздъхна по начин, който не можах да изтълкувам.

— Хайде да се опитаме да поспим. Утре ни чака дълъг ден.

В главата ми се натрупаха въпроси: „Защо ми помагаш? Мислиш ли, че ще намеря мама? Онова момиче наистина ли беше Дважди убитата Катрин?“ Финч обаче се обърна с гръб към мен. По гърба му като тънка бяла пътека минаваше ивица лунна светлина. Колкото по-дълго го гледах, толкова повече изглеждаше така, сякаш линията го разполовява и разкрива нещо блестящо под кожата му.

Обърнах се на другата страна и затворих очи, но мина много време, преди да се унеса в сън.