Мелиса Албърт
Лешниковата гора (10)

10

Финч престана да разказва. Закусвалнята около нас беше изпълнена със звуци — подрънкване на чаши и тракане на лъжици и чинии. Почувствах остра болка и погледнах ръцете си. Бях разкъсала и разкървавила кожичките на показалеца на дясната си ръка.

— Какво има? — попитах.

Финч разтревожено гледаше над рамото ми.

— Нищо, само… — Той се надигна от стола си и после отново седна. — Стори ми се… Не е важно.

— Какво има там? — Главата ми пулсираше, както когато се събуждах в три часа през нощта, изпитвайки желание да пия кафе, и зъбите ми изтракаха два пъти, преди да успея да затворя уста. Озърнах се наоколо, но не видях нищо подозрително. Три момичета, по-млади от нас, пиеха кафе и неизвестно защо бяха с тъмни очила, макар че беше късно вечерта. На друга маса седяха възрастни мъже с работни якета. Малко по-нататък — чернокоса жена гризеше кубче захар.

— Какво видя? — прошепнах.

Финч прокара пръсти през косата си и я разроши.

— Нищо. Нервен съм.

Огледах се наоколо още веднъж. Никой не ни гледаше.

— Помниш много неща от приказката — рекох.

Той отново беше отхапал от сандвича си и задъвка машинално. Очите му продължиха да се стрелкат насам-натам.

— Когато една книга ми хареса — каза Финч, — я препрочитам често.

— Как завършва приказката?

Той обаче не беше в настроение да разказва повече и на всеки няколко секунди поглеждаше над рамото ми.

— С кърваво отмъщение, разбира се.

— Отмъщение за какво?

— Обичайното. Отхвърлила я майка, похотлив баща… Нюанси на „Пъстрокожка“ от Братя Грим, ако не съм го изяснил.

— Кафе?

Двамата с Финч подскочихме, когато сервитьорката мина покрай нас с каничка прясно сварено кафе.

— Сега си още по-нервен — отбелязах, когато тя се отдалечи. — Разказването на приказката те изнерви.

— Никога не съм ги разказвал на глас. Това ме накара… да ми се струва, че ми се привиждат разни неща. — Той врътна глава, за да погледне към масата зад нас, където мълчаливо седяха студент и жена на четирийсет и няколко години.

И моите нерви бяха опънати като въже, почти протрити и готови да се скъсат. Не можех да допусна и Финч да изпадне в такова състояние.

— Добре, край на приказките. Но… защо според теб майка ми ме е кръстила точно на героинята от тази приказка?

— Може би изобщо не е така и онзи, който е оставил страницата, се опитва да те обърка. Може да те е кръстила на „Алиса в Страната на чудесата“, знам ли. Или на никого.

Той отпи глътка кафе и разкърши врат. Спокойният, уравновесен Финч се завръщаше и се вмъкваше под кожата си. Притеснявах се, че той ме вижда сломена и ми показва само розовата фасада, която представя на всички други.

— И все пак може би ме е кръстила на героинята от тази приказка — настоях, припомняйки си странните ритми на приказката. Беше различна от онова, което очаквах, и отекваше недовършена в главата ми. Предполагах, че произведенията на Алтея съдържат силно феминистко послание, алегории и ясен сюжетен рисунък. Очаквах нещо от рода на Анджела Картър^[1] в най-добрия случай и „Фермата на животните“ от Джордж Оруел в най-лошия. Тази приказка обаче не приличаше на никоя друга. Беше мрачна, страшна и дори не толкова кървава. Нямаше герои, нито сватба. И никаква поука.

— Знаеш кой е баща ми, нали? — Финч натроши крекери със стриди в супата си.

— Ами, горе-долу — отвърнах, макар да знаех кой е баща му.

— Цялото ми име е Елъри Оливър Джан-Нелсън-Ейбрамс-Финч.

— Това ще се побере ли в графата на лист за стандартизирани тестове?

— Какво?

— Няма значение.

Разбира се, че в претенциозните, чувствителни към емоциите на учениците училища, в които сигурно беше учил Финч, не използваха стандартни листове за оценяване. В прогимназията вероятно им бяха поставяли оценки със сърчица и цветя.

— Елъри е името на дядото на татко, но познай откъде взеха Оливър.

— Оливър Туист?

— Не.

— Оливър Уендъл Холмс^[2]?

— Бих искал. Но не.

— Оливър… Харди? Комикът?

— Родителите ми не са толкова готини.

— Добре. Предавам се.

— Братът на майка ми. Той живял в Щатите няколко години, преди да се родя, докато мама все още била манекенка. А после, скоро след раждането ми, се върнал в Гана. Мащехата ми никога не ме нарича Елъри. Само Оливър. Харесва й да се преструва, че нямам роднинска връзка с татко, защото не приличам на него. Приличам на мама. И на чичо. Тя обаче се опитва сякаш със силата на психарско внушение да наложи откачената си хипотеза, че аз не съм син на татко. Че съм син на чичо.

Стомахът ми подскочи като заек.

— Сигурен ли си, че това намеква? Струва ми се доста извратено обвинение.

— Тя е доста извратена жена. Мъчи се да забременее, а е най-малко на четирийсет и пет. Това е направо като шибана вълшебна приказка — сякаш злата мащеха ще убеди татко, че не съм негов син, и бебето й ще наследи всичко. Сякаш дори го искам. Сякаш дори искам да съм като него, когато порасна.

Усмихнатата, меланхолична маска на Финч изчезна. Лицето му изразяваше яростно огорчение. Стискаше чашата с кафето си толкова силно и реших, че ще я строши. Без да мисля, пресегнах се инстинктивно и сложих ръка върху неговата.

Той изправи рамене и ме погледна в очите. Спокойната усмивка лека-полека се завърна на лицето му, но сега, след като бях прозряла под нея, можех да кажа, че беше доста неубедителна.

— Мама ми позволяваше да се къпя във фонтани — казах, бавно се облегнах назад и дръпнах ръката си. Споменът нахлу изневиделица. Не се бях сещала за това от години. — Винаги исках да скоча с главата надолу във всяка водна площ по-голяма от локва, а повечето майки не разрешават на децата си това, нали? Заради болести, разнасяни чрез водата, пазачи и така нататък. Ела обаче си слагаше слънчевите очила и сядаше малко по-надалеч, а аз скачах във фонтана, пищях радостно и се плисках там, докато не привлечах вниманието на някого. След това тя се правеше на луда, но винаги ми казваше да изляза чак в последната възможна секунда. Случваше се в търговски центрове, на площади, паркове. Беше страхотно.

— Веднъж мама удари в корема мащехата ми.

Задавих се, докато отпивах от минералната вода.

— Какво? На сватбата ли?

— Боже, това би било още по-хубаво. Следващия път ще го разкажа така. Но не, случи се веднага след като мама разбра за нея и татко. Абсолютно клише — мащехата ми беше лична секретарка на татко. Майка ми взела такси и отишла в офиса му. Мащехата ми я посрещнала с „Добър ден, госпожо Джан-Нелсън-Ейбрамс-Финч“, защото тя отлично умее да лъже и да се преструва, а мама внезапно замахнала и я фраснала в корема.

— Еха! Жестоко! Мащехата ти съди ли я за нападение?

— Не. Според деловия партньор на татко тя се правела, че не се е случило нищо. След като успяла да си поеме дъх, разбира се. Тя не е от хората, които се борят, тя е от онези, които се вмъкват мазно навсякъде.

— По дяволите. Майка ти е много смела.

Заекнах и замълчах, защото осъзнах, че употребих погрешно глаголно време. Запитах се дали Финч знае, че съм чула за смъртта й. Преди обаче да се почувствам още по-неудобно, над рамото на Финч видях нещо, което привлече вниманието ми.

Момчето в таксито, което ми предлагаше да ме закара след училище. На фона на всичко странно, което се беше случило оттогава, бях забравила за него. Беше се облегнало на пластмасов стол в дъното на закусвалнята и държеше голяма чаша кафе в едната си ръка, а на главата му беше опърпаното кепе. Всичко в позата му говореше, че не ме е видял, и за секунда си помислих, че се паникьосвам напразно.

И след това хлапакът бавно обърна глава и ми намигна, а после започна да говори със сервитьорката, която се приближи до него.

— Финч — казах тихо, — тръгваме. Веднага.

Той погледна лицето ми, кимна, извади няколко банкноти и ги хвърли на масата. Сервитьорката пълнеше отново чашата с кафе на младежа, когато ние се измъкнахме от закусвалнята и излязохме на Седемдесет и девета улица.

— Мисля, че там вътре има едно момче, което ме следи — обясних, без вече да се притеснявам, че говоря като луда. Бяхме завили зад ъгъла и бързо вървяхме по улицата, заобикаляйки групи туристи. За пръв път се зарадвах, че те са там, за да ни предложат прикритие.

— Как изглежда?

— На възраст за колеж, но някак старомоден. Прилича на… не знам. Симпатичен таксиметров шофьор от времето на Сухия режим.

— Симпатичен?

Глупавият му въпрос остана без отговор. Поглеждах през рамо толкова често, че едва след известно време осъзнах, че сме се отправили към дома на Финч. Какво щях да правя там? Да пренощувам? Почувствах болка на самоненавист. Отново използвах някого, този път момче, което не познавах добре. Момче, чиито очи бяха бдителни и блестяха с цвета на слънчева светлина през бутилка с кока-кола, което беше толкова изпълнено с енергия, че сякаш никога не заспиваше.

Докато стигнем до дома му, аз сериозно мислех да отида в квартирата на Лана. Или пък в „Соленото куче“. Имах ключ от кафенето. Можех да събера две маси, да спя там и да се измъкна, преди да отворят сутринта.

— Виж, Финч, не е необходимо отново да ме водиш в…

— Спри. — Гласът му прозвуча толкова рязко, че се подчиних. Той обаче не гледаше мен. Сграбчи гърба на якето ми и ме дръпна към ниската ограда около Сентрал Парк и по-нататък, по-далеч от дома му. — Наведи се — прошепна. Не откъсваше поглед от някого, който стоеше точно зад светлината под стряхата на жилището му.

Отначало видях само момиче в черно — черна рокля и черни ботуши и тънка бледа ивица от крака й между тях. Очите ми привикнаха със сумрака и започнах да различавам детайли. Косата й беше черна, с един-единствен яркобял кичур, като в комикс, точно по средата. Очите й бяха толкова светли, че ги виждах от мястото, където клечахме. Дори ми се стори, че леко светят. Тя оглеждаше тротоара, сякаш чакаше някого. По гърба ми полазиха тръпки, когато си помислих, че очите й може да се спрат на мен. Тя се раздвижи в сенките и забелязах широк крив белег, който се спускаше от дясното й слепоочие и се увиваше като длан около брадичката й.

— Прескочи оградата — дрезгаво прошепна Финч и ме задърпа заднешком към парка. Скрихме се в сенките на хвойнов храст. Въздухът около нас миришеше на смола. — Виждаш ли онова момиче? — попита Финч. Очите му бяха огромни и светеха със странен блясък. — Това е Дважди убитата Катрин.

Отне ми известно време, докато проумея какво ми каза. Това беше едно от заглавията в „Приказки от Пущинаците“.

— Искаш да кажеш, че прилича на нея?

— Не, това е самата тя. Онова момиче е Дважди убитата Катрин. — Той ме погледна с лице като на безумен проповедник в метрото — упорито и вдъхновено.

— Нима си я виждал и преди? Това е Ню Йорк. Тя изглежда като една от милион други откачалки.

— Казваш го, защото не си чела приказката. Погледни белега й. И косата. И… О, Боже! Виждаш ли какво държи?

Присвих очи и се втренчих в предмета, който момичето държеше до гърдите си, но не можах да разбера какво е.

— Това е клетка за птици. Дважди убитата Катрин не се разделя с нея. Това е… — изсъска Финч със свистящ шепот, — това са Пущинаците!

Отворих уста да отговоря, но момичето направи нещо толкова странно и страшно, че и двамата дълго мълчахме.

Срещу нея по тротоара вървеше мъж с тежко сиво палто и цигара в ръката и говореше по мобилния си телефон. Докато минаваше покрай нея, той изведнъж се спъна на равно място, може би защото забеляза белега й. Преди мъжът да се отдалечи, тя отвори клетката.

Онова, което излетя от нея, имаше формата на канарче, но не беше канарче. Беше малко и стремително и сякаш изрязано от сянка. Докато летеше, ставаше все по-голямо и накрая крилете му се разпериха до ширината на сокол.

И след това връхлетя върху мъжа. Докато с Финч се държахме за ръцете и се бяхме свили като пълни страхливци в парка, нещото се впи във врата на мъжа. Той падна безшумно и съществото тежко тупна върху гърдите му. Разпери криле, затова не видяхме точно какво прави. Погледнах момичето, преглътнах писъка си и стиснах още по-силно ръката на Финч.

По черно-бялата коса на девойката пробягна рижа вълна. Кожата й се промени от бледа в розова, устните й се уголемиха и станаха червени и дори белегът й изчезна. Но най-лошото от всичко беше изражението на лицето й — едновременно злобно и крайно доволно.

Птицата излетя от гърдите на мъжа, смали се до предишната си мъничка, кошмарна, клиновидна форма и се върна в клетката. Момичето затвори вратичката и отстъпи по-навътре в сенките покрай живите плетове.

— Мъртъв ли е? — прошепнах с тънък, разтреперан глас.

Мъжът с тежкото сиво палто се изправи на крака олюлявайки се. Имаше вида на човек, който е забравил нещо. Косата му беше пепелявобяла. Той тръгна залитайки по тротоара като зомби.

— Да бягаме — каза Финч и двамата хукнахме. Тичахме из тъмния парк, над нас проблесваха светлините на лампите и сухи листа се закачаха в глезените ни. Въздухът миришеше на хлад и пръст и очите ни се насълзиха от студения вятър. По гърба ми се стичаше пот, когато най-после седнахме на една пейка.

— Това не… Това не беше възможно — казах задъхано.

Зениците на Финч бяха разширени. Изглеждаше напрегнат.

— Това бяха Пущинаците. Мамка му.

Не отговорих. Това беше първата ми среща с Пущинаците — първото ми убедително доказателство, че в обърканите приказки на Алтея има нещо страховито реално. Главата ми се замая.

Не можех обаче да престана да мисля, че това вероятно не беше първата ми среща. През целия ми живот ни преследваше лош късмет под формата на лошо време, всевъзможни бедствия, случайности и човешка злоба. Може би през цялото това време ни бяха преследвали Пущинаците.

— Онова, което тя направи на онзи човек? — попитах. — Прави ли го в приказката?

Финч си пое няколко пъти дъх с отворена уста и се облегна назад на пейката.

— Не си го представях така, но да. Това я поддържа млада. Или може би жива. И е отмъщението й.

— Отмъщение на хората, които са я убили?

— И по-лошо. Да.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да се обадя на татко. Да проверя дали е у дома, а ако не е, да го убедя да не се връща — отговори Финч, но не посегна да извади телефона си.

— Финч, мислиш ли, че…

— Катрин не би наранила майка ти. — Той ме погледна в очите. — Тя не напада жени. Трябва да отидем някъде и да поспим. И после да решим какво да правим.

Изражението му отразяваше като огледало чувствата ми — крайната умора, изсмукваща като черна дупка всичките ти сили, която те обзема след травмиращо преживяване. Когато всичко се е променило и обърканият ти мозък лети около звездите — тогава тялото ти с всичките му потребности се намесва и те предпазва от полудяване.

Положението, в което се намирах, ме порази като удар. Бездомна. Не можех да се свържа с майка си. Дебнеше ме нещо, чиито мащаби не виждах и което не разбирах. Бях напълно объркана и отчаяна и ако не беше Финч, щях да съм съвсем сама. „Благодаря ти“ беше твърде малко, а „съжалявам“ — толкова недостатъчно, че изтръпнах.

— Добре — казах. — Води ме.