Мелиса Албърт
Лешниковата гора (1)

1

Алтея Прозерпина^[1] отглежда дъщеря си с вълшебни приказки. Имало едно време на белия свят момиченце на име Ана Паркс, една от безбройните мечтатели в средата на века, които пристигнали в Манхатън с един куфар и големи мечти. И после изчезнала и никой не знаел къде е отишла. След това отново се появила и си спечелила странна слава, едновременно бляскава и мрачна. Сега тя пак е изчезнала, избягала е навътре в тъмна гора, където живее в къща с кули с петгодишната си дъщеря и съпруга си, член на едно от кралските семейства в Европа. Ана Паркс не може да се откаже от вълшебните приказки. Позвъних й по телефона. Гласът й въздействаше по същия начин както знаменитата й фотография, онази с пръстена и цигарата. Попитах я дали може да поговоря с нея лично и смехът й заструи като горещо уиски върху лед. „Ще се изгубите, докато ме намерите — заяви тя. — Вземете си шепа хлебни трохи или кълбо прежда.“

статия „Кралицата на Пущинаците“,

списание „Венити Феър“, 1987 г.

Майка ми е израснала с вълшебни приказки в уединено имение, но аз растях по магистрали. Първият ми спомен е миризмата на горещ асфалт и небето, което през отворения покрив на колата преминава като синя река. Мама казва, че греша, защото колата ни няма подвижен покрив, но щом затворя очи, го виждам, затова настоявам, че е било така.

Прекосявали сме страната стотици пъти с нашата таратайка, в която мирише на пържени картофи, застояло кафе, както и на изкуствени ягоди, защото пъхнах детското си червило „Тинкърбел“ във вентилационната решетка на отоплението. Отсядали сме на толкова много места, при толкова хора, че така и не научих смисъла на понятието „страх от непознати“.

Ето защо, когато бях на шест, се качих в стар син буик с мъж с рижа коса, когото не познавах, и пътувах с него четиринайсет километра без прекъсване с изключение на две спирания за тоалетна и едно за палачинки, преди ченгетата да ни спрат след обаждане на сервитьорка, която ме познала по описанието ми по радиото.

Дотогава бях разбрала, че мъжът не е този, за когото се представя — приятел на баба ми Алтея, който ме води при нея. Алтея вече се беше усамотила в голямата си къща и аз не я бях виждала. Тя нямаше приятели, само почитатели, и мама ми обясни, че рижият мъж е бил един от тях — почитател, който искал да ме използва, за да се добере до баба.

След като установиха, че не съм нападната и рижият мъж беше идентифициран като скитник, който откраднал кола на няколко километра от мястото, където бяхме отседнали в Юта, майка ми реши никога повече да не говорим за това. Тя не искаше да чуе, когато се опитах да й обясня, че мъжът беше добър, разказваше ми приказки и имаше топъл смях, който ме караше да мисля, че той всъщност е моят баща, който най-после ме е намерил. В участъка й показаха рижия мъж през еднопосочно огледало и тя се закле, че не го е виждала.

Няколко години упорито вярвах, че той е баща ми. Когато след ареста му напуснахме Юта, за да живеем известно време във вилата на един художник край Темпи, Аризона, аз се разтревожих, че той няма да може да ме намери отново.

Така и стана. Когато навърших девет, осъзнах, че тайната ми надежда е била детска фантазия. Изоставих я като всички неща, които не ми трябваха — стари играчки, нощни страхове и отеснели дрехи. С мама живеехме като скитници, отсядахме при приятели, докато гостоприемството им се изчерпеше, настанявахме се под временни подслони, пребивавахме на опасни места и после се премествахме. Не можехме да си позволим лукса да изпитваме носталгия. Нямахме възможност да се установим някъде и да се задържим дълго на едно място — до годината, в която станах на седемнайсет и Алтея умря в „Лешниковата гора“.

* * *

Когато майка ми Ела получи писмото, силно се разтрепери. Впрочем това се случи, преди да го прочете. Пликът беше кремавозелен. Името й и адресът, където бяхме отседнали тогава, бяха напечатани на пишеща машина. Бяхме пристигнали едва предишната вечер и аз се зачудих как са ни открили.

Мама взе нож за отваряне на писма от слонова кост от масата до нея — бяхме се уредили да се грижим за дома на богати хора, които се хвалеха с убитите от тях слонове. С треперещи пръсти разкъса плика по средата. Лакът й за нокти беше толкова яркочервен, че изглеждаше така, сякаш се е порязала.

Изтръска писмото и на светлината видях черните букви на текста през обратната страна.

Майка ми издаде звук, който не бях чувала от нея — стенание, от което дъхът ми секна. Тя вдигна листа толкова близо до лицето си, че хартията оцвети кожата й в бледозелено. Устните й се движеха безмълвно, докато го четеше отново и отново. После смачка писмото и го хвърли в боклука.

Пушенето в този дом беше забранено — разкошен апартамент в Горен Уест Сайд в Ню Йорк, в който миришеше на скъп френски сапун и мокри йоркширски териери. Но въпреки това Ела извади цигара и я запали със старинна кварцова запалка. Всмукна дима, сякаш беше млечен шейк, и забарабани с пръсти по тежкия зелен камък, който носеше на шията си.

— Майка ми е мъртва — каза тя, докато издишваше дима, и после се закашля.

Новината ме порази като дълбочинна бомба, от чийто епицентър някъде дълбоко в мен се разпространиха вълни на болка. Новината не би трябвало да ми причини болка, защото беше минало много време, откакто прекарвах часовете си, мечтаейки за Алтея.

Ела приклекна пред мен и сложи ръце на коленете ми. Очите й блестяха, но бяха сухи.

— Това не е… прости ми, но това не е лошо. Не е. Може да промени нещата за нас… Може да… — Гласът й потрепери и секна, преди да довърши изречението. Сложи глава на коленете ми и изхлипа веднъж — странен, безутешен звук, който принадлежеше на друго място, с тъмни пътища и мирис на сухи листа, напълно неуместен в тази ярко осветена стая в средата на шумен, оживен град.

Целунах косата й, която миришеше на кафе от крайпътна закусвалня и на дима, който се виеше от цигарата й. Ела си пое дъх на пресекулки, а после вдигна глава и ме погледна.

— Знаеш ли какво означава това за нас?

Втренчих се в нея и после огледах стаята, в която седяхме — богато обзаведена, задушна и съвършено чужда.

— Почакай. Искаш да кажеш, че получаваме „Лешниковата гора“?

Имението на баба ми. Бях го виждала само на снимки. Имах чувството, че това е място, което си спомням от някакво друго, въображаемо детство. Там, където някога яздих коне и ходих на летен лагер. Блян, в който се изгубвах, когато се нуждаех от почивка от безкрайния цикъл на магистрали, нови училища и миризмата на непознати къщи. Вглъбявах се в далечния му свят на фонтани и живи плетове, коктейли и басейн, който блести толкова ярко, че трябва да присвиеш очи.

Кокалестата ръка на майка ми се уви около китката ми и ме изтръгна от колоритните ливади на „Лешниковата гора“.

— Боже, не! Никога. Означава, че сме свободни.

— Свободни от какво? — попитах глупаво, но тя не отговори. Стана, хвърли недопушената цигара в боклука, точно върху писмото, изправи рамене и целеустремено излезе от стаята, сякаш имаше някаква спешна работа.

Излях студено кафе върху пламналата хартия в боклука и извадих мокрото писмо. Части от него бяха изпепелени, но аз пригладих влажния остатък върху коленете си. Шрифтът, с който беше напечатано писмото, изглеждаше старинен, като на стара телеграма.

Изобщо писмото не изглеждаше ново. Дори миришеше на нещо залежало, изпратено от миналото. Представих си как някой го печата на стара пишеща машина „Селектрик“, като онази на картичката с Франсоаз Саган, която окачвах над леглото си във всяка къща, където отсядахме. Вдъхнах уханието му на пепел и парфюм и прочетох остатъка от написаното: Изпращаме нашите съболезнования и Елате възможно най-бързо.

И още една тъмнокафява дума в морето от обгорена хартия: Алиса. Моето име. Не можах да прочета нищо преди и след него и не го видях на друго място. Пуснах мокрото, изцапано писмо в боклука.