Тейлър Адамс
Без изход (7)

Епилог

8 февруари

Прово, Юта

Джей не знаеше, че фамилията на Дарби има глухо „е“ в края, което не се чете, докато не я видя изписана на бетонния надгробен камък. Под нея беше датата на смъртта: 24 декември.

„Един ден преди Коледа.

Седем дни преди Нова година.

Преди четиридесет и шест дни.“

Бе пристигнала в родния град на Дарби и сега се намираше в хълмистото гробище, все още покрито с топящ се сняг, защото баща й бе настоял да дойдат. Първоначално бе предложил да долетят далеч по-рано, някъде през януари, но състоянието на Джей се бе влошило и бе получила два гърча, които я бяха приковали на легло и под постоянно лекарско наблюдение. Най-накрая миналата седмица бе обявена за достатъчно здрава, за да може да пътува. Баща й бе настоял: „Трябва пак да се видим с Дарби Торн. Дължим й повече, отколкото може да бъде написано върху чек.“

— Този ли е? — я попита той сега.

Вървеше на няколко крачки зад нея, докато се изкачваха по хълма.

— Аха.

Часовете и дните след инцидента покрай колорадския Път 7 бяха замъглени в съзнанието на Джей, но отделни моменти помнеше ясно. Болката от иглата в линейката. Свистенето на перките. Начинът, по който лекарите я бяха наобиколили и й ръкопляскаха, докато я носеха през хеликоптерната площадка на „Сейнт Джоузеф“. Замайването, причинено от лекарствата. Майка й и баща й, тичащи по коридора, хванали се за ръце по начин, по който никога досега не ги бе виждала. Задавените им гласове, които никога не бе чувала. Тройната прегръдка над скърцащото й легло. Вкусът на солените сълзи.

Камерите. Микрофоните. Следователите със своите бележници и таблети, внимателно зададените въпроси и споглежданията. Интервютата по телефона, дадени на журналисти, чийто говор едва разбираше. Новинарските коли с антени, високи почти колкото корабни мачти. Почтителното страхопочитание, с което хората понижаваха тон, когато говореха за мъртвите, например за горкия Ед Шефър. Или за ефрейтор Рон Хил, магистралния патрул, направил фатална грешка, коствала му живота.

И за Дарби Торн.

Човекът, който започна всичко това. Неуморната студентка по изящни изкуства от град Боулдър, която се опитала да прекоси Скалистите планини в очуканата си хонда, натъкнала се на дете, заключено във ван, и която постъпила като герой, за да го спаси.

И въпреки нищожните шансове, успяла.

„Неслучайно Дарби е спряла в това място за отдих“, бе казала майка й, когато Джей още лежеше в „Сейнт Джоузеф“. „Понякога Бог отвежда хората точно там, където трябва да бъдат. Дори когато те самите не си дават сметка за това.“

Порив на вятъра премина през гробището, обдуха надгробните камъни и накара Джей да потрепери. Майка й ги настигна и надигна слънчевите си очила, за да разчете буквите, които се появяваха на хартията, все по-ясни след всяко следващо минаване на пастела.

— Имала е… Имала е красиво име.

— Да, така беше.

Слънчевите лъчи пробиха за миг облаците и за няколко секунди Джей усети топлината им върху кожата си. Светлината пробяга по гробовете, гранитните плочи и месинговите плочки по тях. След това помръкна и вцепеняващият студ се завърна и накара бащата на Джей да мушне ръце в джобовете на палтото си. Една дълга минута тримата мълчаха и слушаха скърцането на последните движения на пастела, прехвърлящ образа на надгробния камък върху хартията.

— Не бързай — каза той.

Отпечатъкът обаче вече беше готов. Тиксото бе отлепено от камъка, по една лента от всяка страна. Когато хартията бе отстранена, отдолу се показаха гравираните думи:

МАЯ БЕЛИАНДЖ ТОРН

— Какво имаше предвид — попита Джей, — когато те попитах дали сте се обичали, а ти ми каза: „Нещата са сложни“?

Дарби нави оризовата хартия на руло и я прибра в картонената тръба. Изправи се пред гроба на майка си и стисна рамото на Джей.

— Грешала съм — каза тя.