Тейлър Адамс
Без изход (6)

Разсъмване

6:15 часа

Ашли Гарвър си подсвиркваше „Бяла Коледа“ на Бинг Кросби, докато прибираше оръжието „Глок 17“ на ефрейтор Хил, светложълтия му тейзър и тарикатската сгъваема палка. Прерови и портфейла му, откъде взе две двадесетачки и една десетачка, като мимоходом отбеляза, че жената на човека прилича на добиче.

Патрулният полицай бе успял да възпроизведе цяла серия от конвулсивни изстрели, докато падаше. Няколко натрошиха прозореца зад Ашли, един проби тавана, а последните отлетяха към небето. Един вероятно го бе одраскал по лицето, защото усети нещо като ужилване и в бузата му се бе отворила дупка. А може и изгорялата му кожа да се е напукала и да е попаднала под влиянието на ледения планински въздух.

Което и от двете да беше, късметът отново бе на негова страна. Филията винаги пада с намазаното нагоре.

Реши да убие и шофьора на снегорина. Огромната дизелова машина бе запушила като с тапа изхода на паркинга. Щеше да запали „Астро“-то, да заобиколи и да се разкара от Колорадо, преди подкрепленията на ефрейтор Хил да са пристигнали.

Макар че… Да заповядат.

Ашли можеше да се справи и с тях.

Тръгна по дългия паркинг към светещите фарове на полицейската кола, а горящата сграда на Уанапани се срути зад него. Небето посивяваше, защото слънцето скоро щеше да изгрее на хоризонта. Провери останалите патрони в глока. Пълнителите на това оръжие имат малки дупчици отзад и човек лесно може да види колко изстрела ти остават. Видя поне девет. Плюс пълния пълнител, който бе свалил от колана на ефрейтора. Смени полупразния с пълния, просто за всеки случай.

Стоеше облян от светлината на фаровете, прикрил лице с ръка. Мушна глока в джоба на якето, където той се побра идеално. Не виждаше през предното стъкло, защото беше прекалено тъмно, но оранжевата врата на шофьора бе полуотворена. Отстрани пишеше „Пътна агенция на Колорадо“.

— Ей — извика той. — Вече е безопасно.

Тишина.

Облиза устните си.

— Ефрейтор Хил… Той ме изпрати да Ви кажа, че местопрестъплението е безопасно, и че ситуацията е под контрол. Застреля похитителя. Иска да предадете съобщение до другите патрули.

Поредна дълга пауза.

Чак тогава вратата изскърца и един мърляв човек излезе и се изправи:

— Вече се обадих и ми казаха…

Ашли се прицели с глока. БУМ.

Прозорецът се разпадна. Пропусна с малко, но така или иначе мъжът падна извън кабината и тежко се стовари на задника си. Red Sox шапката му се изтърколи встрани.

Ашли заобиколи снопа светлина, прикрил очите си с ръка.

Шофьорът се претърколи по корем и под него заскърцаха стъкла. Изправи се тромаво и се пресегна към отворената врата, за да се качи обратно вътре, но БУМ, Ашли проби дупка в ръката му. Мъжът закрещя с дрезгав глас.

Ашли затвори вратата с ръка.

— Господине, всичко е наред.

— Не ме убивайте — замоли мъжът и се завлачи странично на лакът, хванал китката си.

Измежду пръстите му струеше кръв и оставяше червена следа по снега.

— Моля те, господи, не ме убивайте…

Ашли го последва.

— Няма да те убивам.

— Моля Ви, недейте, недейте…

— Стига си мърдал. Няма проблеми. Няма да те убивам — каза Ашли и сложи крака си върху мазния гръб на мъжа, за да го обездвижи на земята. — Стига сте се дърпали, господине. Всичко е наред. Честна дума.

Докато произнасяше това, той наведе дулото на глока към тила на мъжа. Започна да стиска спусъка, но спря.

Отново усети онова чувство. Онова странно електричество.

Някой стоеше зад него.

Кой пък сега?

Извъртя се и подсъзнателно очакваше да види призрака на Дарби Торн, върнала се за своето кърваво отмъщение, но фигурата бе далеч по-ниска и дребна. Джей. Безобидната малка Джей с червеното си „Поке Бол“ яке, готова да стане свидетел на поредното убийство. Честно казано, съвсем беше забравил за нея. Замисли се, че дори Ларс да го няма, той все пак би могъл да я заведе на чичо Кени и да печели стабилни кинти, докато малката издържи…

Момичето държеше нещо в ръката си.

Първо си помисли, че е лютивият спрей на Санди.

Когато обаче седемгодишното дете вдигна предмета и по него заиграха отблясъци от пожара, Ашли осъзна, че това бе нещо далеч по-опасно. Беретата на Ларс. Трябва да я е вдигнала от червения сняг до тялото на Дарби, когато той не е гледал натам. Сега пистолетът се люшкаше в нестабилните малки пръстчета на Дженка.

Насочен към него.

Отново.

Изсумтя.

— Стига бе…

БУМ.

 

 

6:22 часа

Ашли Гарвър отново потрепери. Тъпанчетата му заглъхнаха от изстрел, който не бе очаквал да чуе.

Отвори очи. Джей стоеше до снегорина и очите й бяха изпълнени с ужас. Беретата висеше празна от белите й пръсти. Във въздуха се понесе мирисът на изгорял барут.

Пропусна.

Той потупа корема и гърдите си, просто за всеки случай. Нямаше кръв, нямаше натиск, нямаше болка. Тялото и крайниците му бяха наред.

Осъзна следното: Джей пропусна от един метър.

Устата на малкото момиче затрепери. Насочи отново пистолета и се опита да стреля, но спусъкът не помръдна. Дори не изщрака. Оръжието беше празно. Откъдето и да бе успяла Дарби да измъкне този патрон, вече нямаше значение, защото куршумът бе свирнал на безопасно разстояние покрай ухото на Ашли и се бе забил в някоя от замръзналите ели зад него. Край на последната им надежда. Ашли още беше жив.

Безсмъртен ли съм?

Голям майтап.

Взривът го бе изхвърлил през прозореца с минимални изгаряния. Пристигналият полицай застреля погрешния човек в правилната секунда. А сега и това! Малката Джей го бе взела на мушката си, почти от упор, и бе пропуснала. Филията му отново бе паднала с намазаното нагоре… Въпреки всичко!

Отново избухна в мрачен смях. През целия си живот бе закрилян и предпазван от последствията от някаква добронамерена непозната сила. Роден с визията и ума, които Ларс никога не бе притежавал. Моментът, в който баща му си беше загубил акъла заради болестта на Алцхаймер и му бе предал ръководството на Fox Contracting. Дори приклещен в дълбините на Жълтата дупка, той бе спасен от късмета, а костите на палеца му се бяха напаснали идеално, въпреки становището на лекарите. Да, той бе истински магьосник и без никакво съмнение му предстоеше велико бъдеще.

Колко велико?

Дяволите да го вземат, един ден можеше да стане дори президент.

Не устоя и отново се разсмя, но се случи нещо странно. Не чу гласа си. Чу само шума в ушите си. Като се замислеше, дори не бе сигурен, че усеща мускулите по лицето си да се движат. Опита се да каже: „Страхотен изстрел, Джей“.

Нито звук.

Джей свали беретата. Изглеждаше странно спокойна и все още го гледаше, изучаваше го с малките си сини очи. Без страх. Вече не. С любопитство.

Какво, по дяволите?

Опита се да проговори за пореден път, този път по-бавно, като внимателно артикулираше с езика:

— Страхотен изстрел, Джей.

Чу се нещо като изръмжаване, излизащо през устни, третирани с новокаин. Това бе гласът му, да, излизаше от собствените му дробове и гърло, но звучеше като на слабоумник, на когото му текат лиги от устата. Това бе най-ужасяващото изживяване през целия му живот.

След което зрението му се разфокусира.

Образът на Джей се замъгли, след което момичето стана двойно. Пред него стояха две момичета, втренчени в лицето му, като и двете сведоха пистолетите, с които го бяха убили.

По лицето му се стече нещо горещо и мокро и загъделичка бузата му. Странна миризма погъделичка мозъка му, нещо плътно и кисело, като изгорял пух. Беше бесен, трепереше от ярост и се опита да каже още нещо, да прокълне Джей, да я заплаши с червен картон, да вдигне пистолета на полицая и да я застреля веднъж завинаги, но вече го бе изпуснал. За свой ужас разбра, че е забравил как се нарича. Нещо като… нещо като -ап. Лап? Дап? Камък-в-чорап? Вече не беше сигурен в нищо, а думите увяхваха и падаха като кафяви листа. Посегна да ги задържи, поне няколко и успя да хване една…

— Помощ…

От устата му излезе нещо нечленоразделно, някакъв стон.

След това светът се обърна, развиделяващото се небе слезе долу, Ашли се прекатури и падна по гръб в снега. Пистолетът бе някъде вляво от него, но нямаше сили да се пресегне и да го стигне. Дори не осъзнаваше къде е паднал, защото в мислите си Ашли Гарвър още летеше безпомощен и падаше ли, падаше, падаше…

— Дарби, всичко свърши.

Тя също падаше, когато чу гласа на малкото момиче и се хвана за него. Той бе връзката й със света, тънка като копринена нишка. Отвори залепналите си очи и видя сянката на Джей на фона на огромното сиво небе.

— Дарби, всичко свърши. Взех пистолета ти, а Ашли щеше да убие един друг човек, затова го застрелях.

Дарби насили сухите си устни да се раздвижат:

— Браво на теб.

— В лицето.

— Супер.

— Дарби… Ти също си простреляна.

— Забелязах.

— Добре ли си?

— Не съвсем.

Дженка се наведе над нея и я прегърна, а косата й погъделичка Дарби по лицето. Опита се да вдиша, но ребрата й бяха странно неподвижни. Сякаш някой бе стъпил на гърдите й и притискаше белите й дробове.

„Вдишай“, казваше майка й.

„Добре.“

„Преброй до пет. Издишай…“

— Дарби — каза малкото момиче и я разтърси. — Спри.

— Какво? Тук съм.

— Затваряше очите си.

— Няма проблеми.

— Не. Обещай ми, обещай ми да не си затваряш очите…

— Добре — каза тя и вдигна увитата си в изолирбанд ръка. — Кълна се в кутрето си.

— Пак не е смешно. Моля те, Дарби.

Опитваше се, но усещаше как клепачите й се затварят и мракът я зове със страшна сила.

— Джей, кажи ми. Как беше името на любимия ти динозавър?

— Вече ти го казах.

— Кажи го пак.

— Защо?

— Искам да го чуя.

Момичето се поколеба.

— Еустрептоспондилус.

— Това е… — започна Дарби и леко се засмя, — много тъпо име за динозавър, Джей.

Момичето се усмихна през сълзи.

— Ти пък не можеш да го напишеш правилно.

Изведнъж започна да усеща буцата лед по-мека от най-мекото пухено легло, в което бе лягала някога. Всеки наранен сантиметър от тялото й се радваше на нежното му докосване. Все едно да полегнеш за честно заслужена почивка. Отново усети как клепачите й натежават. Гърдите вече не я боляха, само нещо я натискаше все по-силно и по-силно.

Джей прошепна нещо.

— Какво каза?

— Казах, че ти благодаря.

Това леко притесни Дарби и я обзеха емоции, които не можеше да изрази с думи. Не беше сигурна какво да каже на момичето, нито как да реагира на думите й. Пак заповядай? Знаеше само, че ако пак й се наложи, ще направи всичко по същия начин. Всяка минута от изминалата нощ. Цялата болка. Всяка саможертва. Защото ако, за да спасиш 7-годишно момиченце от лапите на човешки зверове, не си струва да умреш, то кое би си струвало?

И сега, кървяща в снега, гледаща как построеното с държавни пари място за отдих Уанапани изгаря и се срутва в купчина черни отломки, Дарби последва примера му и се срути в дълбоки и удовлетворителни мир и тишина. Беше толкова близо. Толкова близо. Оставаше й да направи само още едно нещо, бързо, преди да е загубила съзнание.

— Джей? Ще ми направиш ли една последна услуга? Бръкни в десния ми джоб, моля те. Вътре трябва да има синя химикалка.

Тишина.

— Взех я.

— Сложи я в лявата ми ръка.

— Защо?

— Моля те, направи го. След това искам да се върнеш при снегорина. Кажи на шофьора да обърне обратно и веднага да те откара в болница. Кажи му, че е спешно, защото ти трябват стероиди, за да не получиш гърч…

— Ще дойдеш ли с нас?

— Не. Оставам тук. Трябва да се наспя.

— Моля те. Ела с нас.

— Не мога.

Волята на Дарби я бе напуснала и тя отново се разпадаше, пропадаше в тъмнината на съзнанието си и се връщаше в родния Прово. Обратно в къщата им с бумтящите тръби и олющения таван, гушната в майчината прегръдка. Към битката с кошмара. Чу топлия глас на майка си как шепне в ухото й:

Всичко е наред, Дарби. Само си сънувала, миличка.

Всичко свърши…

— Моля те — шепнеше Джей някъде отдалеч. — Моля те, ела с мен…

Вдишай. Преброй до пет. Издишай.

Добре.

Точно така. Продължавай.

Докато съзнанието й угасваше, тя си спомни последните думи на Ашли, запретна десния си ръкав, свали капачката на химикалката и написа нещо с лявата си ръка. Разкривено, само главни букви върху голата кожа:

КЕНИ ГАРВЪР

РАТДРЪМ АЙДАХО

УЛИЦА БЛЕК ЛЕЙК 912

Сега вече бе приключила с всичко. Джей беше спасена, всеки детайл на плана на Ашли бе неутрализиран, изнесен на показ, за да бъде осъден. Позволи на химикалката да се изплъзне от пръстите й, най-накрая беше напълно удовлетворена. Когато полицаите откриеха замръзналото й тяло, щяха да прочетат последното й послание. Щяха да разберат коя врата трябва да разбият чак в далечното Айдахо.

Тук съм, Дарби.

Добре.

Не се страхувай. Жената с дългите крака не е истинска.

Майка й я гушна и я стисна силно, нетърпимо силно и Дарби спря да вижда каквото и да било в този момент на съвършенство, в който ужасът най-накрая бе изчезнал.

Било е само сън. Свърши се. Всичко ще е наред. Освен това… Дарби?

Да?

Гордея се с теб.

Чернова на писмо (неизпратено)

24/12/17 17:31

До: amagicman13@gmail.com

От: fat_kenny1964@outlook.com

Съжалявам за забавянето, Ашли, но Снегокалипсисът ни връхлетя и нас тук. Плевнята на съседите най-накрая поддаде и се срути, а конете вътре станаха на гъз. Направо няма да познаеш мястото.

Искаше да ти потвърдя писмено, така че ето: да, по дяволите, правим го. 10 бона предварително плюс 10% от цялата заработка след това. Мина бая време, откакто съм се занимавал с това, но бункерът е готов и вече имам двама юнаци, които проявяват интерес. Единият е от Милуоки, а другият от Портланд.

Ония лекарства, които ще донесеш за момичето, ще я оправят, нали? Поне за малко? Да е болна е едно, ама да драйфа НЕ Е ГОТ.

Надявам се, че си се отървал от шофьорката без проблеми. Сега трябва да си в Боузман, значи тук ще си след Коледа, нали така? Пазете се, бърши носа на Ларс и не се качвайте по главните пътища.

Скоро ще се чуем. Някой чука на входната вра…